Без да си дава много зор, екипажът на „Серафим“ започна да изважда от трюма и да монтира по местата им свалените части от такелажа и мачтите, докато дърводелците поправяха и боядисваха корпуса.

Седмица след визитата си при британския консул, Хал изпрати Аболи до сука, за да купи някои неща. Същата вечер извика Дориан и Том в каютата си. Бяха му извадили душата с молбите си да ги пусне на брега, щом някоя лодка се отправи към кея. Дълго сдържаната им енергия бе избила напоследък в няколко опасни лудории и един излет щеше да им се отрази добре.

— Слизаме с Аболи на брега тая вечер, да научим клюките из града — каза им той. — Трябват ми две момчета роби да ме придружат. — Говореше на арабски и се усмихна, когато Том поде играта и отвърна на същия език:

— Уважаеми татко, ще ни окажеш голяма чест, ако ни бъде позволено да ти правим компания.

Хал поправи грешките му, но се зарадва на очевидния напредък. Разбира се, още не можеше да мине за арабин, но нямаше да се затрудни при какъвто и да е разговор. Погледна към Дориан.

— Какво би казал по въпроса моят най-млад син?

Дориан направи почтителен поклон.

— Многообични татко, при такава милост моята благодарност ще бликне като сладководен извор в пустинята.

— Дал съм живот на цял поет! — засмя се Хал. Арабският на Дориан превъзхождаше значително този на брат му. Речникът му бе впечатляващо богат и точно какъвто би използвал един истински арабин в подобни обстоятелства. — Аболи е купил дрехи и за двама ви. Пригответе се да дойдете с мен след вечеря!

Хал носеше дълга до петите роба и сандали, купени от Аболи. Поясът беше от златен филигран с извит ятаган по средата на корема. Дръжката на оръжието бе направена от рога на носорог, полиран като полупрозрачен ахат. Елекът бе бродиран със сребърни и златни нишки, а тюрбанът — черен. С дебелите си черни мустаци, гърбав нос и тен като омаслено тиково дърво, той приличаше на преуспяващ капитан на джонка. Предвидливо пъхна два двуцевни пистолета в златоткания пояс и ги скри под елека.

Лицата на двете момчета бяха така потъмнели от слънцето, че не им трябваше грим, а чалмите скриваха цвета на косите им. Зеленото в очите на Дориан беше толкова ярко, че те живо се открояваха на фона на бакъренозлатистата кожа, но много от племената в северната част на Индия бяха бледолики и светлокожи.

Спуснаха се след смрачаване в една лодка и вместо да се отправят към кея, Хал ги насочи отвъд него, към отдалечен на около миля от града бряг. Оставиха лодката на грижите на Големия Дениъл и поеха по отъпкана пътека към къщите.

Градът нямаше крепостни стени, а тесните улички не бяха осветени, ако не се смята някой случаен лъч от прозорец на втория етаж, така че не им беше трудно да влязат незабелязани. Като стигнаха до главния сук, установиха, че повечето сергии и магазинчета са отворени. Хал избра един търговец на килими, когото си бе набелязал още докато отиваше към консула Грей. Имаше някои наистина прекрасни по изработка и шарки килими. Собственикът на име Салим бин Талф го приветства многословно, настани го върху килим от лъскава коприна и му предложи гъсто, ароматно кафе. Аболи с двете момчета роби остана далеч в сянката и съгласно инструкциите на Хал, мълча почтително през цялото време.

— Е, какво ново, ефенди? — зададе ритуалния въпрос Бин Талф.

— Всичко е наред — осведоми го Хал. Обичайният отговор нямаше да бъде по-различен, дори ако току-що го бяха обрали до шушка, ако бяха изнасилили жените му до една, а синът му бе умрял, ухапан от змия. — А при вас?

— Всичко е наред. — Засърбаха кафе и докато си бъбреха, трима-четирима от роднините и приятелите на търговеца се присъединиха към тях, привлечени от присъствието на чужденец. Бавно и с отдаване дължимото на протокола и добрите обноски, разговорът течеше и важни проблеми бяха поставени на обсъждане.

— Речта Ви не е тукашна, ефенди? — Забелязали бяха акцента му.

— Аз съм от Морби в Гуджарат — империята на Великия Могул. Корабът ми е в пристанището. — Разгледал бе презморските джонки, закотвени около „Серафим“, така че описанието беше задоволително за слушателите му. — Дойдох да купя роби и да продам някои стоки на суковете в Занзибар и Ламу.

— Как е по вашите земи?

— Маратаските племена и сикхите се бунтуват срещу императора, но с Божията помощ, той ще ги усмири.

— Слава на Аллаха!

— През тоя сезон най-големият му син, Асаф хан, ще направи поклонение в Мека, с флотилия от сто кораба.

— Слава на Аллаха!

— Един е Аллах!

Всичко това Хал бе научил в пристанището на Добра Надежда, но автентичността на сведенията му укрепваше неговата репутация в очите на присъстващите. Те станаха още по-дружелюбни, разговорът тръгна по-леко. Хал учтиво спазари един прекрасен персийски килим от коприна и когато плати със златни мохури, монети със стойност петнадесет рупии, благоразположението на продавача се разля като пълноводна река.

— Видяхте ли английския кораб в пристанището? — попита един братовчед на Бин Талф. — Оня с черния корпус, дето е закотвен на самия край?

— И моят кораб е на котва до английския. Изглежда е повреден, защото екипажът му работи по мачтите.

— Разправят, че пострадал от голямата буря миналия месец.

— И аз попаднах в нея, но по волята Божия, се измъкнахме читави от стихията.

— Слава на Аллаха!

— Разправят, че англичанинът идвал от вашата страна, от Бомбай в царството на Великия Могул. — Бин Талф се огледа, за да се увери, че никой не го шпионира. — Карал огромно съкровище от Могула за Краля на франките.

— И аз чух за съкровището — потисна усмивката си Хал. — Много се изприказва за него, докато напусках Алахабад — също понижи глас Хал. — Казват, че имало диаманти за двадесет лаки.

— Ами! — възбудено зашепна братовчедът. — На мене ми казаха, че са смарагди и че струват петдесет лаки! Разправят, че Великият Могул изпразнил цялата си хазна.

— Наистина трябва да е най-голямото богатство на тоя свят — въздъхна със страхопочитание Хал. — И сега си лежи там близо до нас. Бих искал да хвърля един поглед на такова съкровище.

Всички се умълчаха замислени над казаното. В очите им блещукаше алчност.

— Бих искал да пипна с ръка такова съкровище — каза най-накрая Бин Талф. — Колкото да мога да разправям на внуците си затова.

— Ал Ауф ще ти го вземе от ръката — присмя се злостно братовчедът.

Всички избухнаха в смях, а един допълни:

— Ал Ауф ще ти вземе и ръката.

— Бог вижда, че е истина.

— Така е! Така е! — разсмяха се неудържимо всички.

— Кой е тоя Лошият? — попита невинно Хал, защото такова бе значението на Ал Ауф.

— Вие сте мореплавател и не сте чувал за него? — удиви се Бин Талф. — Мисля, че всеки моряк трябва да трепери пред това име.

— Аз съм само един невежа от далечна страна — призна Хал.

— Мусалим бин Янгири, бич за неверниците и Меч на исляма. Това е Ал Ауф, Лошият.

Хал усети, че пулсът му се учестява при споменаването на това име, но остана невъзмутим и почеса брадичка замислено.

— Значи, Ал Ауф е корсар? — попита той.

— Той е баща и майка на всички корсари — усмихна се Бин Талф.

— Май е човек, когото по-добре да не срещаш. Но ако все пак някой е дотолкова глупав, че иска да го види, къде трябва да го търси?

Бин Талф се усмихна и пое дълбоко от наргилето си. Водата в съда забълбука и от устата му се разстла дим с мускусен аромат на опиум.

— Прав сте, ефенди. Само луд човек може насила да се вре в ръцете на Ал Ауф. Но ако може да се проследи тигровата акула в морето, тогава ще се разбере и къде крие кораба си. Ако знаехме, къде се надига морската мъгла, тогава щяхме да съзрем и черните му платна.

— Той трябва да е някакъв джин, морски дух, а не човек от плът и кръв — отбеляза Хал.

— Човек си е той. Виждал съм го със собствените си очи — изфука се братовчедът.

— Къде го видяхте? Как изглежда?

— В Ламу. Беше пуснал там котва с кораба си. Видях го на палубата. Има гордата осанка и храбър поглед на древен герой. Могъщ човек, страшно е дори да го погледнеш.