Докато гледаше, по-малки ята от десет-двадесет пернати прелитаха над кораба, забързани да се присъединят към това многобройно сборище. Искаше да разгледа по-добре, какво има пред тях и в същото време да провери нагласата на похитителите си, да разбере с каква свобода разполага. Тръгна напред и кръгът се разстъпи пред него — правеха му път с уважение, сякаш се бояха или не желаеха да го спират. Един докосна главата му, но Дориан не обърна внимание.

— Пазете го добре! — викна от руля капитанът. — Да не вземе да избяга!

— Айде бе, Юсуф — отговори му един от арабите, — толкова ли е чак благословен Ал Амхара, та да литне като ангела Гибраел? — Всички се разсмяха и никой не спря Дориан. Той отиде напред и се облегна на дебелата мачта.

Постепенно образът на палмите под птичия облак стана по-плътен и той забеляза един нос в северния край на суша, която очевидно бе остров. Когато наближиха, блеснаха в бяло и стените на голяма правоъгълна постройка. После забеляза оръдията по стените й, както и флотилия кораби, закотвени в залива под стените на крепостта.

— „Минотавър“! — възкликна внезапно Дориан, разпознал високите мачти и осанката на кораба, срещу когото „Серафим“ се бе сражавал съвсем неотдавна. При превъзхождащата скорост, трябва да е пристигнал тук доста преди малката джонка. Закотвен бе с оголени реи по средата на пристанището и когато доближиха още, Дориан можа ясно да види повредите, причинени от оръдията на „Серафим“. Успя да прочете и изписаното с арабски букви ново име: „Дъх на Аллаха“.

Той не бе единственият европейски кораб в залива — имаше още четири, един по-голям, а останалите по-малки от „Минотавър“. Дориан реши, че и те трябва да са завладени от корсаря търговски кораби, от плаващи из Изтока конвои. Пет големи кораба, натъпкани със скъпоценни стоки си бяха огромна плячка. Нищо чудно, че името на Ал Ауф кара всичко живо надлъж и шир да трепери от страх.

Мислите му бяха прекъснати от вик:

— Готови! — Извикал бе Юсуф, капитанът, от руля. Последва тропот на боси крака по палубата — екипажът се бе втурнал да сменя галса на джонката. Завъртяха триъгълното платно назад, а после напред от другата страна на мачтата. То се изду откъм щирборда и капитанът насочи кораба в тесния проход през рифа — страж на залива.

— Вкарайте Ал Амхара в предната каюта! Скрийте го от очите на часовите от крепостните стени! — извика Юсуф и двамина хванаха Дориан за ръце. Заведоха го внимателно до малката кабинка на предната палуба и го затвориха вътре. Вратата бе залостена, но от двете страни на кабината имаше илюминатори. Дориан надникна навън. Откри се прекрасен изглед към залива, докато джонката навлизаше в канала.

Той извиваше през кораловия риф и после поемаше точно под стената на крепостта. Дориан погледна към мортирите, надничащи от амбразурите и видя кафявите лица на разчетите им зад тях. Тънички струйки синкав дим от запалените фитили се виеха над стената, а приветствените викове на гарнизона срещаха ентусиазиран отговор от страна на екипажа. Капитанът хвърли котва недалеч от кърмата на „Дъх на Аллаха“ и извика над кротката прозрачна вода към една от леките лодки, изтеглени на плажа в подножието на крепостната стена. Последва продължителен и оживен спор сред екипажа, подслушан внимателно от Дориан през тънката дървена стена на кабината, за това, кой ще придружи капитана и Ал Амхара на брега. Накрая Юсуф реши спора, като избра трима души и ги изпрати в лодката, в качеството им на ескорт. После се появи в кабината и показа жълти зъби в ужасяваща и неискрена усмивка.

— Отиваме на брега при Ал Ауф.

Дориан го гледаше с празен поглед, без да показва с нещо, че е разбрал, така че Юсуф изрази волята си със знаци:

— Трябва да скрием красивата ти коса — мърмореше при това той. — Искам да изненадам Ал Ауф. — Смъкна груба сива роба от дървен клин зад вратата и даде знак на Дориан да я нахлузи. Той се подчини, макар дрехата да вонеше на човешка пот и гнила риба. Юсуф нагласи качулката, така че да прикрие лицето и косите му, после го хвана за ръка и го поведе към чакащата лодка.

Откараха ги до брега, където скочиха върху скърцащия бял коралов пясък. Тримата араби оградиха Дориан и Юсуф поведе групата през палмова горичка към стената на крепостта. Минаха през малко гробище по средата на горичката. Някои от гробниците бяха много стари — кораловата мазилка се лющеше от стените им на парчета. Кръстовете бяха счупени и съборени на земята. В другия край личаха пресни гробове, без надгробни камъни. В черната още пръст бяха забити бели флагчета на къси дръжки, цели изпъстрени с молитви и цитати на арабски. Надгробните знаменца плющяха под пристъпите на мусона.

Излязоха от гробището и пътеката продължи да се вие през палмовата горичка към форта, докато изведнъж отново излязоха на открито. Дориан замръзна на място от страх и изненада. Голи човешки тела бяха окачени на трипоиди64, сглобени от груби пръти, от двете страни на пътеката. Явно това бе място за екзекуции.

Някои от жертвите бяха още живи. Те дишаха и правеха слаби движения. Един изпъна тяло и високо изстена, преди да се отпусне във въжетата си. Много от останалите бяха мъртви — някои от няколко дни. Чертите им бяха застинали в гримасата на последния ужас, коремите им — издути от газове, а кожите червени и на язви от въздействието на слънчевите лъчи. Всички те, живи и мъртви, бяха жестоко измъчвани. Дориан видя ужасен един с черни и овъглени чуканчета, вместо ръце и крака. Други имаха празни дупки на местата на извадените им с нажежено желязо очи. Езици бяха изтръгвани от устите и сини облаци мухи кръжаха над зейналите дупки. Някои от още живите молеха дрезгаво за вода, а други зовяха Бога. Един бе втренчил тъмен поглед в минаващия край него Дориан и повтаряше с монотонен шепот: „Бог е велик, Бог е велик“. Езикът му бе така почернял и подут от жажда, че думите едва се разбираха.

Един от пазачите на Дориан се изсмя и излезе от пътеката. Погледна умиращия и му каза:

— Богохулство е да се произнася името на Аллаха с твоите уста! — Извади ятагана си, а с другата ръка сграби спаружените гениталии на мъжа. Отряза ги с един замах на острието и ги натика в устата на жертвата — Това ще те накара да замълчиш! — изхили се той. Мъченикът не даде никакъв признак на болка — понесеното дотук бе минало границата.

— Винаги си бил циркаджия, Ишмаел — скара му се надменно Юсуф. — Хайде, върви, губиш ни времето с твоите маймунджилъци.

Пазачите завлякоха Дориан до порта в задната стена на крепостта. Тя бе широко отворена и неколцина облечени в роби пазачи клечаха в сянката на стената, подпрели на нея дългите си кремъклийки.

Том непрекъснато бе внушавал на Дориан, че трябва внимателно да запаметява всяка подробност в нова обстановка. Качулката скриваше лицето му, но не пречеше на очите да забележат, че портата е много стара и прогнила, а пантите са почти изядени от ръжда. Стените обаче, бяха много дебели и здрави. Биха устояли и на най-жесток обстрел.

Пазачите познаваха добре капитана на джонката. Не си дадоха труд да станат, а само размениха обичайните цветисти приветствия и махнаха на групата да влиза. Намериха се във вътрешния двор на форта и Дориан отново се огледа внимателно. Забеляза, че основните сгради са много стари. Кораловите блокчета бяха огладени от вятъра, а на места — паднали. Правени бяха обаче скорошни ремонти и дори в тоя миг група зидари се трудеше върху стълба, водеща към бойниците. Старите покриви бяха заменени с пластове палмови листа, които не бяха успели да изсъхнат напълно. Прецени, че близо двеста души се шляят в сянката на крепостната стена. Едни бяха постлали молитвените си килимчета и изпънали тела връз тях. Други, събрани на групички, хвърляха зарове или пушеха наргиле, бърбореха, докато почистваха мускетите или точеха ятаганите си. Някои подвикваха традиционния поздрав „Селям алейкум!“, а похитителите на Дориан отвръщаха: „Алейкум селям“.