— Остави ги, Клебе! Това е правото на победителя. Нашата задача е да намерим Бомву. — Използва прякора, който бе дал на Дориан и който на езика на гората означаваше „Червения“.

— Не можем да им позволим това! — избухна Том.

— Не можем и да ги спрем — прекъсна го Аболи. — Ще те убият, ако се опиташ. Дай да намерим Бомву! — Момичето ридаеше сърцераздирателно, но Аболи повлече Том надолу към двора.

В този му край попаднаха на лабиринт от древни стени и входове. Някои врати зееха отворени, но повечето бяха здраво залостени, а прозорците заковани. Дориан можеше да се намира зад всяка от тях. Том знаеше, че братчето му е объркано и уплашено. Трябваше да го открият, преди да пострада в битка или грабеж.

— Започни от другия край! — викна Том към Аболи. — Аз от този.

Не изчака да види, дали Аболи ще го послуша, а хукна към първата врата. Беше заключена. Опита се да я разбие с рамо, после отстъпи и ритна масивния железен кофар. Вратата не мръдна. Том се огледа и позна един от моряците на „Серафим“, затичан с брадва в едната ръка и пистолет в другата. Ръцете му бяха в кръв до лактите, а лицето изпълнено с екстаза и опиянението от битката.

— Чарли! — викна Том и човекът го чу през пелената на безумна жажда за кръв, покрила съзнанието му. — Разбий тази врата! — нареди му Том.

Чарли се ухили, възхитен от перспективата за нова разруха.

— Дръпни се на страна, Томи, моето момче! — викна той и се хвърли срещу вратата. С два мощни удара на брадвата тя висна безпомощно на пантите си. Том я ритна и влезе в помещението. Изведнъж попадна в плетеница от стаички и коридори. Втурна се напред, като надничаше във всяко помещение. Явно бяха напуснати много набързо, защото навсякъде се валяха в безпорядък дрехи и завивки.

Изведнъж чу силно тропане над главата си и погледна към паянтова стълба в края на коридора. Някой сякаш се мъчеше да излезе от заключена стая. Може би Дори! Сърцето му заби лудо. Без да му мисли повече, Том литна по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. В горния й край, видя отворена масивна врата, с щръкнал от бравата огромен железен ключ. Вмъкна се през нея в продълговато и тясно помещение. Прозорците бяха заковани и то тънеше в полумрак.

— Дори! — извика Том и бързо се огледа. Веднага разбра, че не е затвор. Покрай стената срещу закованите прозорци, бяха наредени малки дървени сандъчета. Много приличаха на онези, които бяха взели от джонката на Ал Малик, сандъчетата с откупа за Дориан. Това трябва да бе част от съкровището на Ал Ауф. Може би най-ценната.

Капаците на четири от сандъчетата бяха отковани. Въпреки тревогата за брат си, Том бе очарован от тяхното съдържание. Разпозна характерните торбички, в които арабите съхраняват златни монети. Извади една и я претегли в длан. Теглото и формата на монетите, която усещаше през плата, разсеяха всякакви съмнения.

— Злато! — прошепна Том. В тоя миг забеляза оставени на пода, до сандъците, кожени дисаги. Те бяха наполовина пълни с платнени торбички. Изглежда бе прекъснал нечия подготовка за напускане на завладяната крепост. Шумът, който бе чул, е бил причинен от разковаването на капаците.

Който и да е бил този човек, той трябва да е все още наоколо. Едновременно с тази мисъл, Том долови леки стъпки по плочника зад гърба си. Това го накара да настръхне и да се хвърли към вратата.

Ал Ауф се бе стаил зад вратата, когато чу шума от стъпките на тичащ към него човек. Том го позна веднага. Видял го бе на палубата на „Минотавър“, когато „Серафим“ нападаше. Оказа се по-висок, отколкото си мислеше Том, а хищните му, дълбоко поставени очи, имаха тъмния и свиреп поглед на лешояд. Беше гологлав, без тюрбана си. Черните му кичури, прошарени със сребърни нишки, се спускаха към раменете и смесваха с брадата. Устните се опънаха в дивашка усмивка, а пистолетът в лявата ръка се насочи към главата на Том.

За част от секундата, той погледна в бездънното дуло на оръжието, а после в светещите очи на Ал Ауф, присвити над цевта. С металическо щракване, което прозвуча като гръм между тесните стени на помещението, петлето падна и подсипът се възпламени с леко пуфкане и бяло облаче дим. Том присви очи в очакване куршумът да се забие в челото му, но това не се случи — пистолетът засече.

Ал Ауф остана за миг заслепен от дима и блясъка на възпламенения в подсипа барут. Това време бе достатъчно за Том да скъси дистанцията помежду им. Забелязал бе, че пистолетът е с две цеви и показалецът на пирата трескаво търси втория спусък. Даваше си сметка, че не може да разчита на късмета си още един път и че следващият изстрел ще е фатален.

Замахна със сабята към протегнатата с пистолета ръка и острието се заби във вътрешната страна на китката. Сряза като с бръснач снопчето кръвоносни съдове и безжизнените пръсти изтърваха пистолета. Той тупна върху дръжката си и втората цев нададе яростен рев. Куршумът разби един от дървените сандъци, а Ал Ауф политна назад, посегнал към ятагана, окачен на украсения със скъпоценни камъни пояс. Успя да го измъкне точно навреме, за да отбие насочената право в основата на гръдната му кост сабя.

Том не очакваше такава пъргавина. Среброто в косите и брадата го бе подвело. Корсарят беше бърз като леопард, а в ударите на ятагана му се усещаше силата на два пъти по-млад мъж. Докато Том отстъпваше след удара си, Ал Ауф се отпусна на едно коляно и замахна към глезените. Такъв удар би могъл да му отреже краката. Том нямаше време да отстъпи. Затова подскочи във въздуха и кривото острие светна под тежките му ботуши. Все още във въздуха, Том нанесе сечащ удар към главата на пирата, но той отскочи встрани като змия под камък. Оставил бе локва кръв на плочника, а китката му продължаваше да блика. Том блокира ответния удар и финтира високо, но Ал Ауф контрира и се приведе под сабята, насочил удар към стомаха на Том. Той отскочи и ударът остана къс. Започнаха да обикалят в кръг, вперили поглед един в друг, в усилие да отгатнат следващия ход на противника. Остриетата дрънчаха и стържеха едно о друго, в търсене на слабо място.

Кракът на Том се подхлъзна в кървавата локва и пиратът мигновено се възползва от залитането му, за да се метне като стрела, протегнал ръка към хълбока му. Том отплесна ятагана и принуди нападателят да отстъпи. Вече познаваше противника си. Беше бърз и пъргав, а възрастта не бе намалила силата на ръката му.

Плъзна се към здравата му ръка, подмами го с мигновено разкриване и когато Ал Ауф се подведе и нападна, Том удари ятагана отдолу нагоре, вплете го в собственото си оръжие и силно натисна. Сега се изправиха лице в лице, гърдите им почти допрени, а остриетата кръстосани на височината на очите. Том напъна с цялата мощ на младите си, широки рамене и Ал Ауф отстъпи крачка. Том усещаше как силите напускат корсаря, изтичайки през раната на другата му ръка. Том отново натисна, но Ал Ауф не бе отслабнал толкова, колкото показваше. Той рязко се извъртя и Том политна, лишен от съпротива пред напора си. Ал Ауф отново приклекна. Том трябваше да го очаква — достатъчно добре бе опознал вече бойните прийоми на противника си. Като по някакво чудо, с котешка пъргавина успя да изхвърли встрани долната част на тялото си и върхът на ятагана драсна хълбока му. Той раздра плата на бричовете и сряза плитка рана в еластичния като каучук мускул на крака.

Раната не беше тежка, а Ал Ауф се бе разкрил цял в устрема на удара си. Том бързо насочи сабята си към него и пиратът едва успя да вдигне гарда. Том го увлече в дълга серия. Двете остриета святкаха във въздуха, стържеха така остро, че опъваха нервите им като струни, ръкохватките вибрираха в дланите им.

Най-накрая Том успя да превърне схватката в чисто състезание по физическа сила и издръжливост. Ал Ауф не можеше да прекъсне серията. Това би значело да отвори гарда си, а нямаше съмнение, че ударът на Том ще последва със скоростта на мълния. Беше класическа дълга серия, на която го бе научил Аболи.

— С тоя трик баща ти уби Шрьодер — му беше казал той. — А тоя холандец бе най-добрия фехтувач, когото съм виждал да размахва сабя. След баща ти, искам да кажа.