— Здравей, Шон.

Ритуалът му бе прекъснат и той погледна по посока на срамежливия глас.

— А, та това е ягодовият пай — каза усмихнато. — Как върви училището.

— Напуснах го миналия срок.

Одри Пай носеше цветовете на семейството си, но с една едва доловима разлика — вместо с цвят на морков, косата й беше с окраската на патинирана мед, тук-там с по-светли проблясъци. Не беше хубаво момиче, лицето й бе твърде широко, но имаше кожа, която рядко се срещаше в съчетание с червеникава коса — кадифена без никакви лунички.

— Шон, ще купуваш ли нещо?

Шон остави пушката на мястото й.

— Просто разглеждам. Ти сега в магазина ли работиш?

— Да.

Тя наведе очи пред опипващия поглед на Шон. Беше минала цяла година от последната им среща. Много неща можеха да се променят за една година, това, което изпъваше блузата й доказваше, че вече не е дете. Шон го огледа с оценяващ поглед. Тя вдигна очи и улови погледа му, млечнобялата й кожа поруменя. Бързо се обърна към таблите с плодове.

— Искаш ли една праскова?

— Благодаря — каза Шон и взе една.

— Как е Ана? — попита Одри.

— Защо ме питаш? — намръщи се той.

— Е, ами нали си й гадже, не е ли така?

— Кой ти каза това? — Намръщи се още повече.

— Всички го знаят.

— Е, всички бъркат. — Подразни се от намека, че е едно от притежанията на Ана. — Не съм ничие гадже.

Одри помълча известно време, после каза:

— Предполагам, че Ана ще бъде довечера на танците?

— Много е вероятно. — Шон отхапа от мъхестата златиста праскова и се загледа в нея. — Ти ще дойдеш ли, ягодов пай?

— Не — въздъхна Одри. — Татко не ме пуска.

На колко ли години е? Шон бързо пресметна, три години е по-малка от него. Значи на шестнадесет. Изведнъж му стана криво, че тя няма да бъде на танците.

— Жалко — каза той. — Щяхме да се позабавляваме.

С това „щяхме“ отново я смути.

Тя каза първото, което й мина през ума:

— Харесва ли ти прасковата.

— Хмммм.

— От нашата овощна градина е.

— Мисля, че я познах по аромата.

Шон се ухили и момичето се засмя. Устата й беше широка и изразяваше дружелюбност, когато се смееше.

— Зная, че имаше навика да ги крадеш. И татко знаеше, че ти го правиш. Даже казваше, че ще постави капан за хора в онази дупка в живия плет.

— Не знаех, че я е открил — всеки път я покривахме.

— О, да — увери го Одри, — знаехме през цялото време. Тя още е там. Някои нощи, когато не мога да спя, прескачам навън през прозореца и отивам в градината, минавам през дупката и влизам в плантацията с австралийски акации. Там е толкова тъмно и тихо нощем — страшничко е, но ми харесва.

— Знаеш ли какво — каза замислено Шон. — Ако довечера не можеш да заспиш и слезеш при живия плет в десет часа, може би ще ме хванеш как крада праскови.

Изминаха няколко секунди, докато схване какво й казва. После лицето й отново се обагри, тя се опита да каже нещо, но не можа. Завъртя се с развяна пола и се втурна между рафтовете. Той отхапа останалото от прасковата и хвърли костилката на земята. Усмихвайки се, се присъедини към останалите.

— Карл, по дяволите, колко още ще се мотаеш?

Над петдесет фургона бяха разположени около площада, но центърът му беше празен. В него горяха огнищата за барбекю, пламъците вече намаляваха, за да се получи жарава. Близо до огньовете имаше два реда набързо сковани маси, на които жените режеха месо и boerwors, мажеха масло върху филии хляб, подреждаха буркани с туршии, трупаха храната на подноси и разведряваха вечерта с гласовете и смеха си.

На едно равно място беше опънат голям навес от антилопски кожи и на всеки ъгъл висеше фенер на стълб. Оркестърът се настройваше със скрибуцането на цигулките и преждевременната астма на единствената концертина.

Мъжете се събираха на групички между фургоните или приклякваха при огнищата за барбекю, тук-там някоя кана за миг обръщаше дъно към небето.

— Не искам да ти се бъркам, Уейт — Петерсен се приближи към мястото, където беше Уейт с капитаните си, — но виждам, че си сложил Денис в отряда на Гюнтер.

— Точно така.

Уейт му подаде каната и Петерсен я взе, като избърса ръба й с ръкава си.

— Нямам нищо против теб, Гюнтер — усмихна се той на Гюнтер Нивенхюизен. — Но би ми било много по-драго, ако Денис беше в един отряд с мен. Наглеждай го, нали разбираш.

Всички погледнаха Уейт, за да чуят какво ще каже.

— Няма момче, което да е в един отряд с баща си. Нарочно направихме така. Извинявай, Дейв.

— Защо?

Уейт Кортни извърна глава и огледа фургоните под огненото слънце, залязващо зад стръмния склон.

— Дейв, не отиваме на лов за антилопи. Може да се наложи да взимаш решения и ще ти бъде по-лесно, ако не се отнасят за сина ти.

Чу се одобрително мърморене и Стив Еразмус извади лулата си и се изплю в огъня.

— Има някои неща, които един мъж не бива да вижда. Твърде трудно би ги забравил. Не би трябвало да вижда как синът му убива човек за пръв път, нито как синът му загива.

Всички мълчаха, разбрали тази истина. По-рано не бяха обсъждали този въпрос, защото мъжът се размеква от твърде много приказки, но те познаваха смъртта и разбраха думите на Стив. Един по един обърнаха глави и се загледаха към площада, където от другата страна на огньовете се бяха събрали младите. Денис Петерсен каза нещо, но младежите не можаха да го чуят и другарите му се разсмяха.

— За да може да живее, мъжът трябва да убива понякога — каза Уейт, — но когато го прави като млад, губи нещо… уважение към живота, той става евтин за него. Така е и с жените, един мъж никога не бива да има първата си жена в живота, докато не е разбрал смисъла на това. Иначе и то става за него нещо твърде евтино.

— Първата ми беше, когато бях на петнадесет години — каза Тим Хоуп-Браун. — Не бих казал, че от това са ми станали по-евтини, в действителност даже ми се виждат дяволски скъпи.

Боботенето на Уейт отключи бурен смях.

— Шон, знам, че твоят старец ти плаща по една лира на седмица, ама ние какво да правим, а? — възрази Денис. — Ние не сме милионери.

— Добре де — съгласи се Шон, — по пет шилинга в кюпа. Спечелилият прибира всичко.

— По пет шилинга е разумно — прецени Карл, — но нека да изясним правилата, за да не се получат недоразумения.

— Само убити, ранените не се броят — каза Шон.

— И трябва да има свидетел — настоя Фрики ван Есен.

Той беше по-възрастен от останалите, очите му вече бяха леко кървясали, защото се бе включил във вечерния запой.

— Добре, значи само при убит зулус, и то пред свидетели. Който набере най-много, прибира цялата печалба. — Шон ги изгледа, очаквайки съгласието им. Брат му се навърташе малко по-назад. — Гари ще е банката. Хайде, Гари, дай си шапката.

Всички пуснаха парите в шапката и той ги преброи.

— Две лири — от всички нас осем човека. Това е точната сума.

— Брей, който спечели, ще може да си купи собствена ферма.

Всички се разсмяха.

— В дисагите на седлото си имам скрити две бутилки — каза Фрики. — Хайде да се почерпим.

Стрелките на часовника на църковната кула показваха десет без четвърт. Луната беше обкръжена от облаци с посребрени ръбове и нощта бе станала прохладна. От готварските огньове към танцуващите се носеше пара, с ароматен дъх на месо, стържеха цигулки, концертина с виене отмерваше такта, танцуващите подскачаха, зяпачите пляскаха с ръце в такт и ги окуражаваха. Някой юнашки подвикваше като зулус в трескавия ритъм на движенията и веселбата. Нека смехът да заглуши тиктакането на минутите, да спре часа, да направи засада на изгрева!

— Шон, къде отиваш?

— Веднага се връщам.

— Ама къде отиваш?

— Ана, ама наистина ли искаш да ти кажа, наистина ли искаш да знаеш?

— О, разбирам. Не се бави. Ще те чакам при оркестъра.

— Танцувай с Карл.

— Не. Ще те чакам, Шон. Моля те, не се бави. Толкова малко време ни остава.