Дъждът валя цели три дни и спря изведнъж. Слънцето отново изгря, посрещнато с радост като стар приятел, но трябваше да изминат още десет дни, преди реката да се успокои. Времето, дъждът и реката нямаха никакво значение за двамата. Те се скитаха из гората за гъби, оставаха в лагера и докато Катрин работеше, Шон се въртеше около нея. Сетне, разбира се, разговаряха. Тя слушаше и се смееше, когато беше смешно, или възкликваше от почуда, когато трябваше. Беше добър слушател. А той се опиваше от гласа й, ако тя повтореше някоя дума отново и отново. Вечерите обаче бяха трудни. Шон започваше да става неспокоен и си намираше извинения да я докосва. И тя искаше същото, но се страхуваше от смущаващото чувство, което едва не я вкара в капана още първата нощ. Затова му постави ред условия.

— Обещаваш ли да не правиш нищо друго, освен да ме целуваш?

— Да, освен ако ти не ми позволиш.

— И тогава не.

Тя усети клопката.

— Искаш да кажеш, че никога не мога да правя нищо друго, освен да те целувам, даже ако ти си казала, че мога?

Момичето започна да се изчервява.

— Ако кажа това през деня, то е различно, но каквото и да кажа през нощта, не се зачита и ако нарушиш правилата и обещанието си, никога не ще ти разреша да ме докоснеш.

Условията й останаха непроменени до момента, когато реката вече бе спаднала достатъчно, за да могат да прехвърлят фургоните на другия бряг. Дъждовете засега си бяха дали почивка, готвейки се за нова офанзива. Реката беше дълбока, но не и опасна. Сега беше моментът да се премине отсреща. Шон преведе най-напред воловете с плуване. Държейки се за опашката на един от тях, той прекоси реката като на водна шейна и когато стигна брега, бе посрещнат с „добре дошъл“ от своите хора.

Съединиха шест неизползувани въжета и Шон завърза единия край на кръста си. Влезе във водата. Един от конете му го изтегли през реката. Мбиджейн отпускаше въжето, докато той пресичаше реката. След като стигна, нареди на слугите на Катрин да изпразнят варелите с вода и да ги закрепят отстрани на фургоните. Така те можеха да плават, без да се накланят. Шон даде знак и зулусът завърза здраво другия край на въжето за едно дърво. Сетне тласнаха първия фургон във водата. Течението се опита да го повлече надолу, но дървото го задържаше като котва. Фургонът стигна и се удари в брега на известно разстояние от дървото. Хората на Шон започнаха да викат от радост, а Мбиджейн и няколко слуги се спуснаха да го освободят. Конят го преведе още веднъж на отсрещния бряг, за да вземе отново въжето.

Шон, Катрин и слугите й плуваха на последния фургон. Шон беше застанал зад нея и я придържаше за кръста, а слугите се смееха и говореха на висок глас, като деца на пикник.

Кафявите води се надигаха и плискаха стените на фургона, люлеейки и блъскайки го. Едно силно завъртане изпрати всички в дълбоките до колене води близо до брега. Те се довлякоха мокри до брега. Вода се стичаше от дрехите на Катрин. Мокрите й фусти я спъваха, затова младият мъж я вдигна и я понесе на ръце към лагера. Слугите му крещяха окуражително и тичаха след него. Тя се мъчеше да се освободи и стъпи на земята, но в същото време се държеше здраво за него, прегърнала врата му с две ръце.

Дъждът бе отмил всичко грозно от тази земя и сега имаше зелена трева там, където земята преди това беше суха, напукана и покрита с прах. Дивечът се пръсна и отдалечи от реката. На няколко дни хората на Шон се връщаха и докладваха, че никъде не са попаднали на следи от слонове. Той се тревожеше заедно с тях и отново ги изпращаше да търсят. Но всъщност бе доволен, защото имаше нов улов, по-рядък и по-желан, отколкото един стар слон и двадесет и пет килограма слонова кост.

Тя бе като нов свят за него — свят на безкрайни загадки, радости и удоволствия, една омайваща смесица от дете и жена. Катрин ръководеше домакинската работа с умение и без да създава напрежение около себе си. Сега дрехите му бяха винаги чисти и никога не му липсваше копче. Миризмата на запарено от ботуши, книги и мръсни чорапи изчезна от фургона му. На масата винаги имаше пресен хляб и плодове. Вечните пържоли на скара, които Кандла приготвяше, отстъпиха пред различни видове ястия. Всеки ден тя се изявяваше в нещо ново. Можеше да язди и Шон винаги се обръщаше да я гледа, когато се качваше или слизаше от коня. Подстрига го, и то по-добре от бръснаря му в Йоханесбург. Имаше куфарче с лекарства и при нужда даваше лек на всеки човек или животно в лагера. Боравеше много добре с пушка и можеше да почиства манлихерата му. Помагаше му да я зарежда, премерваше патроните с набито око. Можеше да говори за раждания и създаване на потомство с клинична обективност и минута по-късно се изчервяваше, когато той я погледнеше по-особено. Беше упорита като магаре, високомерна, когато пожелаеше, съвсем ясна или неразгадаема понякога, а друг път се държеше като малко момиченце. Пъхаше трева в гърба му и след това бягаше, за да бъде преследвана, смееше се на нещо, играеше измислени игри, питаше и си отговаряше сама. Понякога бе толкова наивна, та Шон мислеше, че се преструва, но веднага си припомняше колко е млада. Докарваше го от неописуема радост до гняв и отново до радост, и това в продължение на един час. Но веднъж, след като беше спечелил вече доверието й, че ще спазва условията, тя отговори със сила на ласката му, което изплаши и двамата. Шон беше изцяло погълнат от нея. Тя беше най-чудесното нещо, което някога беше намирал, и най-хубавото беше, че може да говори. Разказа й за Даф. Катрин видя допълнителното легло във фургона му и намери дрехи, които очевидно бяха твърде малки, за да му станат. Попита го и Шон й разказа всичко. Тя го разбра.

Дните се проточиха със седмици. Добитъкът затлъстя, кожите се опънаха и козината лъсна. Момичето направи малка зеленчукова градинка и винаги имаше пресни зеленчуци. Дойде Коледа. Катрин направи торта. Шон й подари кожена наметка от маймунски кожи, която Мбиджейн беше изработил тайно. Тя му подари ръчно ушита риза с неговите инициали на малкото джобче и това го накара да приеме по-леко условията й.

Новата година бе започнала, а за тези шест седмици Шон не беше убил нито един слон. Мбиджейн, начело на делегация от слугите, отиде при него със съвсем простичкия въпрос.

— За да ходим на лов ли дойдохме тук или за какво?

Развалиха лагера и се придвижиха на север. Напрежението започна да се отразява на Шон. Опитваше се да го намали, ходейки на лов за дълго, но това не му помогна, защото условията бяха толкова лоши, че още повече се дразнеше. Тревите на много места бяха по-високи от човешки ръст, а острите ръбове режеха като ножове, докато се провираше през тях. Но семената им бяха най-лошото, сантиметър дълги, със заострени като стрели върхове те преминаваха през дрехите и проникваха в кожата. От влагата и топлината раничките, които причиняваха, смъдяха непоносимо. Имаше и мухи — зеленоглави мухи, пясъчни мухи, и всички те хапеха. Нежната кожа зад ушите беше любимото им място. Винаги мокър, понякога от пот, понякога от дъжд, Шон приближаваше до някое стадо слонове. Чуваше ги да се движат във високата трева наоколо, виждаше и белите чапли, които прелитаха над тях, но нито веднъж не му се удаде да стреля. Ако искаше да стреля, трябваше да застане в центъра на вихрушката от огромни тела. Често следваха някое стадо, приближаваха съвсем близо до целта, но Шон изведнъж загубваше интерес и се връщаха в лагера.

Беше нещастен, слугите му — също, а Катрин беше щастлива като птичка при изгрев. Имаше съпруг, беше господарка на домакинство, което ръководеше умело. Нейните усещания и потребности все още не бяха така дълбоко засегнати, както тези на Шон, тя беше физически задоволена. Той спазваше условията и техните вечери в нейния фургон приключваха с въздишка и леко потръпване от нейна страна. Момичето си лягаше със замечтан поглед и го оставяше с изгарящи душата му дяволчета. Единственото същество, на което Шон можеше да се оплаче, беше Тийф. Той завираше муцуната си под мишницата му и спокойно слушаше.