— Гари — прошепна той. — Гари, о, господи! Съжалявам, подхлъзнах се, не исках. — Фунията се затвори и всичко потъна в тъмнина. И слънцето беше тъмно, само болката бе постоянна в това движещо се, тъмно море. Видя в мрака лицето на Катрин, но неясно. Опитваше се да й каже колко съжалява, че това беше нещастен случай, но болката го възпираше. Тя плачеше. Знаеше, че ще го разбере, затова остана в тъмното море. Изведнъж повърхността му закипя и той започна да се задушава от горещината, но болката беше постоянно там, в крака. Парата от морето се завъртя и изви като вихрушка, приемайки очертанията на женска фигура. Помисли, че това е Катрин, но след това видя, че е главата на леопард с дъх, вонящ като гангренясал крак.

— Не те искам, зная коя си! — крещеше той. — Не те искам! Това не е мое дете. — Фигурата отново се превърна в пара, въртяща се сива пара и после пак се върна към него, бъбрейки му нещо, дрънчейки като верига, изхвърляйки жълта пяна от сивата си уста и от всичко това той изпитваше ужас. Шон се мяташе и закриваше лицето си с ръце, като не забравяше за болката, защото само тя беше реална.

След десет хиляди години морето замръзна и той можеше да върви по него. Белият лед се простираше докъдето му виждаха очите. Върху него беше студено и самотно. Подухваше слаб ветрец, тих ветрец, който шепнеше по леда и този шепот беше тъжен. Шон се държеше за болката, защото се чувствуваше самотен, а тук само болката беше истинска. После по леда около него започнаха да се движат други фигури, тъмни фигури, всички бързащи в една посока, заобикаляха го, блъскаха го със себе, докато той загуби болката си. Загуби я в безнадеждното бързане. И въпреки че нямаха лица, някои от фигурите плачеха, други се смееха, но всички бързаха напред, докато най-сетне стигнаха мястото, където ледът бе разпукан. Тази пукнатина беше широка и дълбока, а краищата й меняха цвета си — ту бели, след това бледозелени, ту преливаха към синьо и накрая към черно. Някои от фигурите с радост се хвърлиха в пропастта, пеейки, докато падаха. Други се бяха хванали за ръба и безформените им лица бяха изпълнени с ужас. Имаше и такива, които пристъпваха в бездната, така както правят изтощени пътешественици, току-що завърнали се от дълго пътуване. Шон започна да се бори, когато видя пропастта, хвърляше се назад срещу тълпата, но тя пак го връщаше към пропастта и краката му се пързаляха по леда. Изведнъж той се плъзна и полетя надолу. Успя да се хване за ръба на леда. Бореше се и крещеше, защото черната дупка го засмукваше надолу. За известно време престана да се бори, остана неподвижен и пукнатината се затвори. Сега отново беше сам. Беше страшно уморен и изтощен. Затвори очи и болката пак се върна, пулсираща тихо в крака му.

Отвори очи и видя лицето на Катрин. Беше бледа, а под очите й имаше големи, тъмни сенки. Опита се да вдигне ръка и да докосне лицето й, но не успя.

— Катрин — промълви той и в зеленото на очите й видя изненадата и радостта.

— Ти дойде на себе си. О, благодаря ти, Господи!

Шон обърна глава и погледна към брезента на фургона.

— От колко време? — попита той с тих глас.

— От пет дни… не говори, моля те, не говори.

Шон затвори пак очи. Беше много уморен и заспа.

Когато се събуди, Катрин го изми. Мбиджейн й помогна да го повдигне. Розовите му длани докосваха леко раната на крака, докато сменяше превръзката. Шон наблюдаваше Катрин, която бе непрекъснато около него и всеки път, когато се поглеждаха, се усмихваха един на друг. Веднъж той попита Мбиджейн:

— Къде беше, когато имах нужда от теб?

— Дремех на слънце, господарю, като всеки стар човек — каза зулусът наполовина на шега, наполовина като извинение. Катрин донесе храна и щом я помириса, Шон усети глад. Изяде всичко и след това отново заспа.

Мбиджейн построи навес с три отворени страни и сламен покрив. Издигна го на брега на река Саби. След това направи легло от дъски и кожени ремъци. Пренесоха ранения там. Катрин се суетеше около тях, докато го пренасяха, после отиде до фургона за възглавници и завивки. Когато се върна, завари Тийф и Шон удобно настанени в леглото.

— Шон, махни този звяр, чаршафите са прани!

Въпреки тона й кучето се настани още по-удобно до Шон и скри глава под мишницата му.

— Всичко е наред, то е чисто куче.

— Да, но мирише.

— Не, не мирише. Всъщност не много.

— Ах, вие двамата! — Тя постави още възглавници под главата на Шон и отиде при крака му.

— Как е?

— Добре — отвърна той, а в това време Тийф се промъкваше бавно нагоре към новите възглавници.

Постепенно състоянието на Шон се подобряваше и силите му се възвръщаха. Въздушното течение под навеса помогна за бързото затваряне на раните му, но белезите щяха да останат. Една сутрин след закуска той събра хората си. Катрин седна на ръба на леглото, а слугите наклякаха наоколо. Първо говориха за работите в лагера, за здравето на воловете, изброявайки ги по име, за очите, копитата и стомасите им. На един фургон имало пробити платнища. Единствената останала жива кучка била разгонена — дали Тийф е все още годен за тази работа? Освен това трябвало да се набави и месо, може би Косикадзе днес ще вземе пушката? А Хлуби е хванал четири риби. След това разговорите се прехвърлиха към гората около тях. Един лъв убил бизон при първия завой на реката — още могат да се видят лешоядите. През нощта стадо женски слонове спирало на водопой на една миля нагоре по реката. Всяка случка се обсъждаше от събранието. Всеки се чувствуваше свободен да изкаже и да защити мнението си да спори с другите. След като всичко беше обсъдено и проблемите изчерпани, Шон постави задачи на всеки и ги освободи. Най-после двамата с Катрин останаха насаме.

От навеса можеха да видят реката и налягалите по пясъка крокодили. Кралски рибари крачеха важно из плитчините. Седяха един до друг и разговаряха за бъдещата си ферма. Шон щеше да отглежда грозде, а Катрин — кокошки. До следващия дъждовен сезон щяха да са напълнили всички фургони със слонова кост, още едно такова пътуване и ще имат достатъчно, за да купят фермата.

Катрин не му позволяваше все още да става от леглото, въпреки че той вече беше достатъчно силен, за да започне работа. Глезеше го и това му харесваше. За срам на мъжкото съсловие приемаше вниманието й и даже понякога преувеличаваше болките си. Накрая неохотно му позволи да стане. Шон не напусна лагера още една седмица. Когато краката му престанаха да се преплитат, взе пушката си и тръгнаха с Мбиджейн да набавят прясно месо. Вървяха бавно, щадейки болния му крак. Близо до лагера застреляха антилопа. Шон седна и се облегна на едно дърво, а Мбиджейн отиде да доведе слуги от лагера, за да пренесат месото. Той ги наблюдаваше как разсичат месото — по него имаше жълта ивица сланина, после го закачиха на два пръта и го понесоха, като всеки прът се носеше от двама мъже. Завари Катрин в едно от загадъчните й настроения. Когато по време на вечерята й приказваше, тя отговаряше, като че ли беше някъде много далеч, а после край огъня седна на разстояние от него. Беше много красива, а Шон озадачен и обиден. След малко стана.

— Време е да си лягам. Ще те изпратя до твоя фургон.

— Ти върви. Аз ще остана още малко.

Той се поколеба.

— Нещо не е ли наред? Сторил ли съм нещо нередно?

— Не — отговори му бързо. — Всичко е наред. Отивай да си лягаш.

Целуна я по бузата.

— Ако имаш нужда от мен, аз съм наблизо. Лека нощ и приятни сънища.

Той се изправи.

— Хайде, Тийф, време е за сън.

— Остави го при мен, моля те.

Катрин хвана кучето за врата и го задържа.

— Защо?

— Просто ми се иска да имам компания.

— Тогава да остана аз?

Шон се върна, за да седне пак при нея.

— Не, ти иди да спиш.

Изглеждаше отчаяна и той я погледна внимателно.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. Моля те, върви.

Отиде до своя фургон и погледна назад към нея. Тя седеше изправена и държеше кучето. Шон влезе във фургона. Лампата беше запалена и той спря на входа изненадан, когато погледна към леглото си. Беше постлано с чаршафи, а не само с грубите завивки. Прокара ръка по гладката тъкан. Беше току-що изгладена. Седна на леглото изу ботушите си, разкопча ризата и я хвърли върху сандъка, след това легна и се загледа в лампата.