След минута побутвания и шепнене те изтикаха напред един от тях. Той свали шапката си и се изчерви като рак.

— Ваша милост — започна той, спря, кършейки ръце от притеснение.

— Ваша милост.

— Вече каза това.

— Не знам откъде точно да започна, господин Чарлиууд — искам да кажа, ваша милост, сър.

Даф отново огледа пленените.

— Може би ще пожелаете да преоцените избора си на представител.

Първият герой се оттегли позорно и на негово място беше избран друг, който да застане пред комитета. Той беше по-кибритлия.

— Вие, копелета, нямате никакво право да се отнасяте така с нас — започна той и Даф незабавно го глоби десет лири. Повторният му опит беше по-учтив.

— Ваша милост, нямате право да ни съдите. Ние сме в правата си, вие знаете за новия указ и изобщо искам да кажа, че онези стари нотариални актове вече не са валидни, нали така? Пристигнахме тук съвсем мирно, както се уверихте, и след като старите актове станаха невалидни, получихме правото да направим това, което стана. И тогава вие, копелета, искам да кажа, ваша милост, ни гръмнахте с динамит и други неща и ние имахме право, така да кажа, да се защитим в края на краищата, не е ли така, сър?

— Блестяща защитна пледоария, направена много компетентно. Твоите приятелчета би трябвало да ти благодарят — похвали го Даф, после се обърна към комитета си. — Е, сега какво ще кажете вие, славни джентълмени. Признавате ли ги за виновни или не?

— Признаваме ги за виновни.

Изрекоха го в хор, само Франсоа добави за повече тежест:

— Мръсни нехранимайковци.

— Сега да определим присъдата.

— Всички на въжето — извика някой и настроението моментално се промени.

Тълпата изръмжа заплашително.

— Аз съм дърводелец, за нула време ще ви изтъпанча една красива редица бесилки.

— Не хабете дървен материал. Използвайте някое дърво.

— Дайте въжетата!

— Хайде да ги бесим!

Тълпата напъна напред, обезумяла от жажда за линчуване. Шон грабна пушката на Франсоа и скочи на масата.

— Господ да ми е на помощ, ще застрелям първия от вас, който ги докосне, преди да се е произнесъл съдът. — Хората се поспряха и той продължи, за да затвърди преимуществото си. — От това разстояние няма начин да не уцеля. Хайде, изпитайте ме — имам два заряда за едри животни. Някой ще бъде прерязан на две половини. — Хората се отдръпнаха, мърморейки недоволно. — Може би сте забравили, но в тази страна има полиция и закон против убийствата. Обесете ги днес, но утре е ваш ред.

— Прав сте, господин Кортни, това ще бъде жестоко, безмилостно убийство. Така ще стане — изплака представителят им.

— Млъкни, гаден глупако! — изрева му Даф и някой в тълпата се засмя.

Смехът зарази останалите и той въздъхна с облекчение. Положението беше критично.

— Я да ги овъргаляме в катран и пера.

Даф се ухили.

— Виж, сега вече говорите разумно. Кой има за продан няколко варела катран? — Той се огледа. — Какво, никой ли няма? Тогава трябва да измислим нещо друго.

— Имам десет кутии червена боя — тридесет шилинга всяка, добра вносна марка.

Позна говорещия — беше търговец, отворил универсален магазин долу в бивака на Фериерас.

— Господин Тари предлага боя. Какво ще кажете?

— Не, тя пада много лесно — няма да свърши работа.

— Ще ви я дам евтино — по двадесет и пет шилинга за кутия.

— Не! Дръж си скапаната боя! — развика се тълпата.

— Завъртете ги на колелото на дяволската рулетка — извика някой и тълпата забръмча одобрително.

— Точно така — завъртете ги на колелото.

— Върти се то, върти се то, върти се то — а къде ще спре, никой не знае — изрева един копач с черна брада от покрива на бараката срещу пътя.

Тълпата ревна.

Шон видя, че усмивката изчезна от лицето на приятеля му. Преценяваше сериозността на положението. Ако отново ги спреше, можеха да загубят търпението си и да се стигне до стрелба. Не трябваше да го допускат.

— Добре. Щом така искате.

Обърна се към ужасената група пленници, притиснали се един до друг.

— Присъдата е да играете рулетка с дявола в продължение на един час и след това да напуснете това находище — ако отново ви пипнем тук, ще получите още един час рулетка. Ранените се освобождават от първата половина на присъдата. Мисля, че са си получили заслуженото. Господин Дьо Тоа ще ръководи изпълнението на присъдата.

— Предпочитаме боята, господин Чарлиууд — отново се помоли представителят им.

— Не се съмнявам, че я предпочитате — каза тихо Даф, но тълпата вече ги влачеше към широката ливада зад хотела. Повечето от мъжете си бяха оградили свободни собствени концесии и не им трябваха крадци на парцели. Шон слезе от масата.

— Да отидем да пийнем — каза му Даф.

— Няма ли да гледаш? — попита Шон.

— Веднъж в Кейптаун гледах как става и ми стига.

— Какво правят?

— Иди и виж, ще те чакам в „Светлите ангели“. Ще се учудя, ако останеш целия час.

Когато се присъедини към тълпата, повечето фургони бяха събрани от биваците и подредени в една линия. Около тях кръжаха мъже, като слагаха крикове под големите задни колела, за да ги повдигнат от земята. След това избутаха пленените напред — всеки при отделно колело. Грабнаха ги жадни ръце и ги държаха, докато други завързаха китките и глезените им за окръжността на колелото, главината на оста остана зад кръста им, а ръцете и краката им бяха разперени като уловена морска звезда. Франсоа бързо мина покрай редицата, проверявайки въжетата и слагайки по четири копачи на всяко колело, двама, за да му дадат начален тласък, и още двама, за да ги сменят, когато първите се уморят. Стигна до края, върна се отново в центъра, извади часовника от джоба си, засече времето и извика.

— Добре — въртете ги, дяволи.

Колелата се завъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, набирайки скорост. Телата, завързани за тях, се превърнаха в неясни петна от бързото въртене.

— Върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то, върти се то — припяваше ликуващо тълпата.

Само след няколко минути в края на редицата фургони избухна смях. Някой беше започнал да повръща, от него струеше като фойерверк „огнено колело“. После втори, трети, Шон чуваше как се напъват и хъркат, защото центробежната сила връщаше повърнатото в гърлата им и го изкарваше през носовете им. Почака още няколко минути, но после се обърна, хванал се за устата и се запъти към „Светлите ангели“.

— Хареса ли ти? — попита Даф.

— Дай ми едно бренди — отговори Шон.

След раздаването на правосъдие от страна на Комитета на копачите в биваците настъпи някакво подобие на ред. Президентът Крюгер не искаше да изпраща полицейски сили срещу гнездото на разбойници и главорези, непосредствено до столицата. Затова се задоволи само с внедряването на шпиони, като ги остави сами да си спасяват кожите. В края на краищата находището все още не бе разработено и по-вероятно бе след година саваната отново да бъде толкова пуста, колкото и преди девет месеца. Можеше да си позволи да изчака, междувременно Комитетът на копачите упражняваше строгата си власт.

Докато мравките работеха, дълбаейки златоносния пласт, скакалците седяха в баровете и под сенките на бараките. До този момент само инсталацията на Джак и Свирката произвеждаше злато и само Храдски и Франсоа дьо Тоа знаеха какво количество излиза от нея. Храдски все още бе в Кейптаун, за да търси капитал, а Франсоа не говореше с никого, дори с Даф, за производителността на инсталацията.

Слуховете се носеха като пясък във вихрушка. Днес говореха, че пластът се е скрил петнадесет метра под повърхността, утре из кръчмите плъзваше новината, че братята Хейнс са стигнали до тридесетия метър и вадели оттам златни късове, големи колкото мускетни заряди. Никой не знаеше нищо със сигурност, но всеки с готовност правеше предположения.

Горе, в „Кенди Дийп“, Даф и Шон работеха неуморно. Инсталацията бе сглобена на бетоновата си площадка, челюстите й се отвориха, за да отхапят първия залък скална маса. Парният котел бе издигнат и поставен на шейната си от двадесет плувнали в пот зулуси. Медните маси бяха монтирани, готови да поемат живачната амалгама. Нямаше време за тревоги около пласта или около изтъняващата кесия на Шон. Ставаха за работа и лягаха за сън — за тях друго не съществуваше. Даф свикна да споделя палатката на Шон горе на хребета, така че Кенди отново се разполагаше сама в пухеното си легло.