След като на членовете на Комитета на копачите им омръзна да си остъргват ботушите всеки път, когато влизат някъде, наредиха да се изградят обществени тоалетни. Сетне, засрамени от собствената си наглост, построиха мост над Наталските минерални извори, купиха цистерна за вода, която да мие улиците и приеха закон, забраняващ погребения в радиус един километър от центъра на града. Като членове на комитета Шон и Даф решиха, че е техен дълг да демонстрират вярата си в златоносното находище. Затова купиха двадесет и пет парцела в Йоханесбург, всеки от по пет лири, които подлежаха на изплащане до шест месеца. Кенди свика всичките си клиенти и след седмица, изпълнена с героични усилия, те разглобиха хотела й. Натовариха на фургони всички греди и листове ламарина, превозиха ги на километър и половина надолу в долината и отново го издигнаха на нейна собствена земя в центъра на града. По време на пиршеството, което тя им устрои вечерта, те едва не го разглобиха повторно. Всеки нов ден пътищата от Натал и Кейптаун бълваха нови и нови фургони, все повече и повече мъже, които пристигаха в Уитуотърсрандското златоносно находище. Даф предложи на Комитета на копачите да събират по една гвинея на калпак от новопристигащите, за да подпомогнат финансирането на общественото строителство, но идеята му бе отхвърлена с неохота, защото преобладаваше мнението, че ако това доведе до гражданско неподчинение и бунт, новопристигащите бяха повече на брой от членуващите в комитета и никой не искаше да е на страната на тези, които ще загубят битката.

Една сутрин, когато пристигна в мината, Даф донесе телеграма. Подаде я безмълвно на Шон. Той я прочете. Инсталациите бяха пристигнали.

— Боже господи, подранили са с три седмици!

— Изглежда, че са плавали по наклонено надолу море или при попътен вятър, или всичко друго, което кара корабите да се движат по-бързо — измърмори Даф.

— Имаме ли достатъчно пари, за да платим? — попита Шон.

— Не.

— Какво ще правим?

— Ще отида в банката да поговоря с онова нищожество.

— Ще те изхвърли на улицата.

— Ще го увещая да ни даде заем срещу концесиите.

— По дяволите, как смяташ, че ще успееш да направиш това — та ние още не сме започнали да ги изплащаме?

— Е, точно на това му казват финансов гений. Просто ще му изтъкна, че те струват пет пъти повече от сумата, за която сме ги купили. — Даф се ухили. — Двамата с Къртис ще можете ли да се справите с работата тук, докато уредя проблема?

— Ти само го уреди и с радост ще ти дам цял месец отпуска.

Когато Даф се върна следобед, той носеше един документ. В долния му ъгъл имаше печат с червен восък, най-отгоре беше написано „Акредитив“, а в средата, изпъквайки с едрия си черен шрифт сред ситно напечатания текст, се мъдреше число, което завършваше с внушителен низ от нули.

— Ти си просто великолепен — каза Шон.

— Така си е — съгласи се Даф.

Инсталациите на братя Хейнс дойдоха със същия кораб. Джок и Даф се метнаха на конете и препуснаха към Порт Натал. Наеха сто фургона и докараха всичкото оборудване като един товар.

— Джок, знаеш ли какво ще ти предложа? Да се обзаложим, че нашите инсталации ще започнат да дават производство преди твоите. Който загуби, плаща превоза на цялото оборудване — предизвика го Даф, когато стигнаха Йоханесбург.

— Приемам!

— Даже още нещо. Хващам се на допълнителен бас за петстотин.

Шон сръга Даф в ребрата.

— По-леко, не можем да си го позволим.

Но Джок вече бе отсякъл баса.

— Какви ги приказваш — не можем да си го позволим? — прошепна Даф. — Разполагаме с още близо хиляда и петстотин лири в акредитива.

Шон поклати глава.

— Не е вярно.

Той измъкна документа от вътрешния си джоб и потупа с него Шон по носа.

— Ето, прочети го сам.

Взе го от ръката му.

— Благодаря ти, стари приятелю. Веднага ще отида да платя на човека.

— Какъв човек?

— Човекът с фургоните!

— Какви фургони?

— Фургоните, които двамата с Джок наехте в Порт Натал. Аз ги купих.

— Хайде де!

— Нали предложи да започнем транспортен бизнес. Веднага щом бъдат разтоварени, поемат към Дънди, за да натоварят там въглища.

Даф му се ухили.

— Абе, ти никога ли не забравяш нищо? Добре, заминавай, остава ни само да спечелим облога.

Едната инсталация разположиха при „Кенди Дийп“, а другата на новите концесии отвъд мината на братовчеда Джок. Наеха две банди от безработните в Йоханесбург. Къртис ръководеше едната, а Шон — другата, докато Даф сновеше, за да контролира и двете. Всеки път, когато минеше покрай братовчеда Джок, проверяваше докъде са стигнали двамата с Тревър.

— Догонват ни, Шон. Парните им котли са монтирани и вече набират налягане — съобщи той с раздразнение, но на следващия ден отново се усмихна.

— Не са сложили достатъчно цимент в основата и тя започна да се руши веднага щом положиха трошачката. Ще трябва отново да наливат бетон. Това ги праща три-четири дни назад.

Обзалаганията в кръчмите се колебаеха силно. Един неделен следобед Франсоа се изкачи при „Кенди Дийн“. Погледа ги как работят, посъветва ги какво трябва да направят на едно-две места, после каза:

— В „Светлите ангели“ се обзалагат три към едно срещу вас. Смятат, че Хейнсови ще бъдат готови в края на следващата седмица.

— Иди и заложи още петстотин лири на мен — каза му Даф, а Шон отчаяно поклати глава.

— Не се бой, човече, няма начин да загубим — този аматьор в минното дело Джок Хейнс е сглобил челюстите на трошачката в обратен ред — задната на мястото на предната. Забелязах го едва тази сутрин — не знае каква изненада го очаква, когато пусне машината. Ще трябва да разглоби цялата проклета трошачка.

Даф се оказа прав — пуснаха в експлоатация и двете си инсталации цели петнадесет часа преди братя Хейнс. Джок дойде на кон, за да се увери. Беше унил.

— Поздравявам ви.

— Благодаря, Джок, а донесе ли си чековата книжка?

— Точно за това дойдох. Би ли ми дал известна отсрочка?

— Разбира се, ти си честен платец — увери го Шон. — Ела да те почерпя едно питие и да ти продам въглища.

— А, да, чух, че фургоните ти са се върнали тази сутрин. Каква е цената?

— Петнадесет лири за петдесет килограма.

— Боже господи! Ти си мръсен бандит, обзалагам се, че си ги купил за по-малко от пет шилинга.

— Е, човек има право на разумна печалба — възрази му Шон.

Пътят към върха бе извървян с големи трудности, но Шон и Даф най-сетне стъпиха на него. Парите потекоха в ръцете им като река.

Геоложката аномалия, която бе извъртяла водещия златоносен пласт настрани от главния към концесиите на „Кенди Дийн“, в същото време я бе обогатила — беше най-доходната мина. Една вечер, когато слагаха амалгамната топка в ретортата, при тях дойде Франсоа. Очите му изскочиха от орбитите, когато живакът се изпари, беше се втренчил в златото, сякаш гледаш гола жена.

— Боже господи! Отсега нататък смятам да те наричам „Мистър Злато“.

— Виждал ли си някога по-богата жила, Франсоа? — сияеше Даф.

Франсоа бавно поклати глава.

— Знаеш теорията ми, че златоносният пласт е бил дъно на древно езеро, че това, което виждаш, я потвърждава. Чупката при твоя пласт трябва да е била дълбок овраг по дъното на това езеро. Той е изиграл ролята на естествен капан за златото. Ей, приятелю, това се казва късмет! Със затворени очи си извадил плънката на пудинга. Мината на Джок и Свирката вади два пъти по-малко злато от вашата.

Превишението на кредита им в банката спадна като барометър по време на ураган. Търговците започнаха да ги поздравяват с усмивка. Дадоха на Док Съдърленд чек, който щеше да му стигне за уиски за цял век. Кенди ги разцелува, когато й се изплатиха наведнъж със седемпроцентна лихва. Тя построи нов хотел, на два етажа, с кристален полилей в ресторанта и с разкошни спални на втория етаж. Даф веднага нае една, но при изричната уговорка, че ако някога кралицата посети Йоханесбург, веднага ще я освободи. В очакване на това събитие Кенди нарече хотела „Виктория Руумс“.