Слугите зулуси виждаха какво не беше в ред, но не го разбираха. Не го и обсъждаха помежду си, но ако някой от тях направеше многозначително движение с ръка или се изкашляше по особен начин, останалите знаеха какво иска да каже. Мбиджейн беше единственият, който проговаряше за някои неща. Шон тъкмо беше изпаднал в силен гняв. Причината беше една загубена брадва и кой щеше да отговаря за това. Строи слугите, изказа съмнение относно тяхното потекло, настоящите им качества и бъдещи постъпки и изфуча като хала към фургона си. Настъпи продължително мълчание. Най-сетне Хлуби предложи кутията си с енфие на Мбиджейн.

Той си взе с два пръста и каза:

— Глупав е този жребец, който не знае как се събаря ограда с къч.

— Това е така вярно, това е вярно — съгласиха се останалите и с това разискването приключи.

След една седмица стигнаха до река Саби. Планините в далечината бяха сиво-сини, а реката беше пълноводна и кафява. Следващата сутрин бе свежа и прохладна от падналия през нощта дъжд. Лагерът ухаеше на пушек, добитък и мимози. Катрин направи огромен омлет от едно яйце на камилска птица, което Мбиджейн бе намерил. Омлетът беше подправен с кокосово брашно и парченца от гъби, беше жълт и вкусен. След това имаше кафе и сладкиши, див мед и една пура за Шон.

— Ще излизаш ли днес? — попита го тя.

— Ъхъ…

— О!

— Не искаш ли да изляза?

— Не си оставал в лагера вече цяла седмица.

— Не искаш ли да изляза?

Момичето бързо стана и започна да прибира масата.

— Така или иначе, няма да намерите слонове… Не сте убивали нищо от много време.

— Искаш ли да остана?

— Днес е толкова хубав ден.

Тя направи знак на Кандла да вземе чиниите.

— Ако искаш да остана, помоли ме както трябва.

— Може да отидем за гъби.

— Кажи го както трябва.

— Е, добре, моля те!

— Мбиджейн, свали седлото от този кон. Няма да излизам.

Катрин се засмя, изтича до фургона си, а полите й прилепваха по краката. Извика кучетата. Върна се с кошничка в ръка. Кучетата ги заобиколиха, подскачайки от радост.

— Вървете и търсете — каза им Шон и те побягнаха напред, после се връщаха назад, лаейки и гонейки се едно друго. Двамата вървяха хванати за ръце. Периферията на малката шапка засенчваше лицето на Катрин. Набраха пресни гъби — кръгли и твърди, кафеникави и леко лепкави отгоре. За един час напълниха кошницата и спряха под едно дърво да починат. Шон легна по гръб. Катрин отвори едно шише с вода и започна да го пръска, докато той успя да хване ръката й и я дръпна върху себе си. Кучетата ги наблюдаваха, наредени в кръг около тях.

— Има едно място в Кейп, съвсем близо до Паарл. Планините се издигат високо над него. Има и река… водата там е толкова чиста, че можеш да видиш рибите по дъното — каза тя. Ухото й беше на гърдите му и слушаше туптенето на сърцето му. — Ще ми купиш ли някой ден ферма там?

— Да — обеща Шон.

— Ще си построим къща с веранда и в неделните дни ще ходим на църква с момичетата и малките момчета на задната седалка, а по-големите ще яздят до кабриолета.

— Колко ще имаме?

— О, много… повечето момчета, но и няколко момичета.

— Десет? — предложи Шон.

— Повече.

— Петнадесет?

— Да, петнадесет.

Лежаха и си приказваха. Тази цифра им харесваше.

— И ще отглеждаме кокошки. Искам много пиленца.

— Добре — каза той.

— Нямаш нищо против, нали?

— Трябва ли да имам?

— Някои хора обичат, други не — каза Катрин. — Радвам се, че нямаш нищо против. Винаги съм искала да имам кокошки и пиленца.

Шон придвижи крадешком устните си към ухото й, но тя усети и стана.

— Какво правиш?

— Това — отговори той и ръцете му се протегнаха напред.

— Не, Шон, не. Те ни гледат. — Посочи кучетата.

— Ще разберат.

Двамата млъкнаха и стояха така доста време.

Кучетата залаяха едновременно и хукнаха. Шон обърна глава и видя леопарда. Той стоеше на петдесет метра от гъстата гора и ги наблюдаваше, застинал елегантно в трико от черно и златисто. Обърна се и побягна с голяма скорост, едва допирайки се до земята, лек като лястовица, която лети над водата и едва я докосва. Кучетата хукнаха след него, водени от Тийф.

— Върнете се обратно! — викаше Шон. — Оставете го, дявол да ви вземе! Върнете се!

— Спри ги, Шон! Спри ги, върви след тях. Ще ги загубим всичките.

— Чакай тук — нареди й той.

Спусна се тичешком след кучетата. Не викаше, за да запази въздуха си. Знаеше какво ще се случи и се ослушваше. Чу, че звукът на преследването сега се изостри. Спря. Дишайки тежко, той се втренчи напред. Кучетата не се движеха. Лаят им беше равномерен.

— Тази гад е спряла. Сега ще ги нападне.

Започна да тича отново и почти веднага чу първото кучешко изквичаване. Намери кучето с разпран корем да лежи точно там, където леопардът го беше нападнал — старата кучка с белите уши. Шон продължи да тича. Следващата жертва беше рижавото куче, изкормено, но все още живо. Продължаваше да тича. Не спираше да помага на ранените кучета. Повечето бяха вече мъртви, когато ги настигаше.

Изведнъж се озова на една полянка. Тревата не беше висока и видя, че са останали само три кучета. Едното бе Тийф. Те обикаляха леопарда, хвърляха се изненадващо върху гърба му, захапваха го за задните крака, после отскачаха назад, когато той се завърташе и изръмжаваше. Шон поиска да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук. В този момент леопардът легна по гръб в позата на котка — краката му разтворени, а коремът открит. Кучетата спряха, колебаейки се. Мъжът извика, но гласът му все още беше слаб. Този кремав, пухкав корем беше голямо изкушение. Едно от кучетата се спусна с отворена уста и се заби в корема. В този миг леопардът сключи лапите си около него като капан. Държеше кучето здраво, а краката му работеха бързо и сигурно. Кучето изскимтя при първите хирургически докосвания и след това бе изхвърлено настрана изкормено. Леопардът легна отново, излагайки жълтата стръв на корема си. Шон беше наблизо и този път кучетата чуха гласа му. Леопардът също го чу. Скочи на крака и се опита да избяга, но в момента, в който се обърна, Тийф се хвърли и го захапа здраво за задните крака. Звярът залитна и приклекна.

— Тук, момчето ми, тук! Остави го, Тийф, ела тук!

Кучето прие повикването му за окуражаване. Танцуваше и избягваше всеки опит на леопарда да го докосне с лапа. Борбата сега беше равна. Шон знаеше, че ако кучето намали малко натиска, леопардът ще избяга. Наведе се да вземе камък, за да го хвърли по Тийф, но като се изправи видя, че леопардът го гледаше с неописуем страх в очите. Сега щеше да се нахвърли върху него! Разбра го по начина, по които ушите се дръпнаха назад, а раменете се повдигнаха, като че има товар върху тях. Хвърли камъка и посегна към ножа в колана.

Леопардът оголи жълтите си зъби. Главата наподобяваше главата на змия с прибраните назад уши. Приближи се бързо, плъзгайки се ниско по земята, разблъсквайки кучетата настрана. Хвърли се върху Шон с красив и плавен скок. Той усети удара от тялото му, болката едновременно. Ударът го отхвърли назад и падна, а болката спря дъха му. Острите нокти се впиха в гърдите му и усети, че дерат по ребрата. С една ръка държеше муцуната на звяра далеч от лицето си, а с лакътя притискаше гърлото му. Усети зловонния му дъх. Двамата се изтъркаляха по тревата. Предните лапи все още бяха впити в гръдния му кош. Шон усети, че със задните си крака звярът се мъчи да разпори корема му. Бореше се отчаяно и се извиваше встрани, за да ги избегне. Заби ножа в гърба му. Леопардът изрева и опита отново със задните си крака. Този път Шон усети болка в хълбоците. Болката беше силна и остра и разбра, че е сериозно ранен. Краката на звяра се задвижиха пак нагоре и този път беше сигурен, че ще успее и ще го убие, но Тийф се вкопчи в задния крак на леопарда, преди той да може да го придвижи. Кучето дърпаше с всичка сила и държеше леопарда проснат върху Шон. Пред очите му заплуваха тъмни и ярки петна. Заби още веднъж ножа си в гърба на леопарда, точно до гръбнака, и го задържа надолу с всичка сила, така както правят касапите, когато режат котлети. Леопардът изрева силно още веднъж, тялото му потрепери, а ноктите се забиха още по-надълбоко в тялото на младия мъж. Шон натискаше и ножът влизаше все по-дълбоко и се движеше надолу. Подивял от болка, той удряше отново и отново, докато кръвта на звяра се смеси с неговата и тогава се отпусна. Успя да се освободи и се изтъркаля настрани. Леопардът беше мъртъв. Кучетата разкъсваха трупа му, ръмжейки злобно. Шон пусна ножа и опипа раните по краката си. Кръвта извираше оттам гъста и тъмна. Причерня му и имаше чувството, че гледа през някаква тъмна фуния… мракът беше някъде далеч — това не беше неговият крак.