После срамежливостта ги спря и те застанаха на разстояние един от друг.

— Катрин, ще се омъжиш ли за мен?

Тя пребледня. Гледаше го с широко отворени очи, след това се извърна настрана и заплака. Шон усети, че стомахът го присви.

— Не! — крещеше Оупа яростно. — Няма да се омъжи за теб. Остави я на мира, голяма маймуно. Ти я разплака. Махай се оттук! Тя е още дете. Махай се!

Той застана с коня между двамата.

— Я си дръж устата, стар рунтавелко — пристигна задъхана Оума. — Какво разбираш ти? Това, че плаче, не значи, че не го иска.

— Мислех, че той не ме иска, защото ме остави да си отида — хълцаше Катрин. — Мислех, че не го интересувам.

Шон се мъчеше да се промъкне и да заобиколи коня на баща й.

— Остави я на мира! — крещеше отчаян Оупа и маневрираше с коня, за да му препречи пътя. — Ти я караш да плаче! Казвам ти, че тя плаче!

Момичето наистина плачеше. То също се опитваше да заобиколи коня.

— Взимай я! — крещеше брат й. — Взимай я, млади човече! Иди и я вземи!

Оума хвана юздите на коня и го отведе настрана. Беше силна жена. Шон и Катрин се вкопчиха един в друг и се държаха здраво.

— Е, това е то, човече! — Ян Паулус скочи от коня и започна да тупа Шон по гърба. Той не можеше да се брани, затова пристъпваше с една крачка напред при всеки удар.

Доста по-късно Оупа измънка намусено:

— Тя ще получи два фургона зестра.

— Три — извика Катрин.

— Четири — добави Оума.

— Е, добре, четири. Махни си ръцете от него, момиче! Нямаш ли срам? — каза бащата.

Катрин свали колебливо ръцете си от кръста на Шон. Той беше взел назаем един от костюмите на Паулус и сега всички седяха около огъня. Беше спряло да вали, но облаците бяха ниско и нощта настъпваше бързо.

— И четири коня — каза Оума, обръщайки се към мъжа си.

— Искаш да ме докараш до просяшка тояга ли, а, жено?

— Четири коня — повтори тя.

— Добре, добре! Четири коня! — Оупа погледна към Катрин. — Тя е още дете, човече, само на петнадесет години.

— Шестнадесет — обади се майка й.

— Почти седемнадесет — каза момичето. — Но, татко, ти обеща, не можеш да не удържиш на думата си.

Бащата въздъхна. След това погледна Шон и лицето му стана сериозно.

— Паулус, донеси Библията от фургона ми. Тази голяма маймуна трябва да се закълне.

Ян постави Библията на задната дъска на фургона. Книгата беше дебела, подвързана в кожа, изтъркана от употреба.

— Ела тук! — нареди Оупа на Шон. — Сложи ръка на Библията, не гледай мен, а нагоре. Сега повтаряй: „Тържествено се заклевам да се грижа за тази жена“. Не мънкай и не бързай, говори бавно. „Докато намеря свещеник, който да стори това, което е редно. Ако не спазя клетвата си, тогава те моля, Господи, да ме поразиш с мълния, да ме ухапе змия, да изгоря във вечния огън“ — завърши списъка на наказанията Оупа. — Господ няма да може да направи всичко това, но аз ще те пипна пръв.

Тази нощ Шон спа във фургона на Ян Паулус. Не можеше да заспи, а освен това и той хъркаше ужасно. На сутринта пак валеше — потискащо време за сбогуване. Ян Паулус се смееше, Хенриета плачеше, а Оума правеше и двете. Оупа целуна дъщеря си.

— Бъди майка и съпруга, като майка си — каза той и след това се обърна към Шон: — Помни, просто помни!

Шон и Катрин стояха един до друг и гледаха как завесата от дъжд и дървета скриват от погледа им редицата фургони. Шон я хвана за ръка. Той усети, че тъгува, и сложи ръка около раменете й. Дрехите й бяха мокри. Изчезна и последният фургон. Те останаха сами в една местност, необхватна като самотата. Момичето потрепери и погледна нагоре към мъжа, който стоеше до нея. Той беше толкова голям и силен — непознат за нея. Тя се изплаши. Прииска й се да може да чува майка си, да вижда брат си и баща си, който винаги яздеше до нейния фургон.

— О, моля, аз искам… — Тя се отскубна от ръцете му. Не довърши изречението, защото погледна устните му, които й се усмихваха. После го погледна в очите и паниката й изчезна. С тези очи, които винаги ще я наблюдават, никога нямаше отново да изпита страх. Да спечелиш неговата любов, беше като да влезеш в замък с дебели стени. Сигурно място, където никой друг не ще може да проникне. Първото й усещане за това беше толкова силно, че тя не бе в състояние да направи нищо друго, освен да стои тихо и да позволи на топлината да я обгърне.

Вечерта разположиха фургоните на Катрин на старото им място на южния бряг на реката. Все още валеше. Слугите на Шон махаха и викаха от другия бряг, но кафявата река бучеше между тях, отнасяше всеки звук и изключваше всяка надежда да бъде премината. Катрин погледна към реката.

— Ти наистина ли премина това, господине?

— Да, толкова бързо, че даже не успях да се намокря.

— Благодаря — каза тя.

Въпреки дъжда и слабия огън момичето му поднесе много вкусна вечеря, като тези на Оума. Храниха се под навеса до нейния фургон. Вятърът люлееше газената лампа, издуваше брезента и пръскаше по малко дъжд върху тях. Беше толкова неприятно, но когато Шон предложи да влязат вътре, Катрин се поколеба. Седна на ръба на леглото си, а той — на сандъка срещу нея. Започнал трудно, разговорът им потече като реката навън, лек и приятен.

— Косата ми е все още мокра — възкликна Катрин. — Ще имаш ли нещо против да я изсуша, докато си приказваме?

— Разбира се, че не.

— Тогава, ще станеш ли, за да взема кърпа от сандъка?

Станаха едновременно. Във фургона бе много тясно и те се докоснаха, а след това се намериха на леглото. Устните му бяха върху нейните, усещаше топлината им, силната възбуда от пръстите му по врата й и след това надолу по гърба — всичко това беше странно и смущаващо. В началото тя откликваше по-бавно, сетне по-бързо, с леки движения на тялото си и със слаби стискания по ръката и рамото му. Тя не схващаше всичко това, но не я беше грижа. Смущаващо усещане се разля по цялото й тяло и не можеше да го спре, а и не искаше. Вдигна ръка и пръстите й се заровиха в косата му. Притегли лицето му към своето. Зъбите му захапаха леко устните й — сладка, вълнуваща болка. През тънката блузка напипа възбуденото й зърно и го притисна между пръстите си. Тя реагира като млада кобила, усетила камшика за пръв път. За момент остана неподвижна след докосването му, след това го блъсна изненадващо и той се извъртя и падна от леглото, удряйки главата си в сандъка. Шон седеше на пода и я гледаше в недоумение. Беше толкова объркан, че не се сети да разтрие цицината на главата си. Лицето й беше зачервено, когато с две ръце отхвърли косата си назад. Клатеше глава насам-натам в старанието си да проговори, въпреки че все още не можеше да си поеме дъх.

— Трябва да си вървите, господине, слугите са приготвили легло за вас в един от фургоните.

Шон се изправи на крака.

— Но аз мислех… разбира се, ние… искам да кажа…

— Стой настрана от мен — предупреди го тя. — Ако ме докоснеш пак тази вечер, ще те ухапя.

— Но, Катрин, моля те, не мога да спя в друг фургон. — Дори мисълта за това го измъчваше.

— Ще ти готвя, ще те кърпя, ще правя всичко. Но докато не намериш свещеник… — Тя не продължи, но Шон разбра какво искаше да каже. Опита се да спори. Но това бе запознаването му с непоколебимостта на бурите. Накрая отиде да си търси леглото. Едно от кучетата на Катрин беше вече там — голяма хрътка. Опитите на Шон да го прогони останаха без успех. То бе упорито като господарката си. Накрая раздели леглото с кучето. През нощта се появиха нови проблеми, свързани със завивката. Кучето прибра цялата за себе си. Оттук дойде и името му — Тийф11.

Шон реши да покаже на Катрин колко е обиден от отношението й към него, щеше да бъде любезен, но сдържан. Пет минути, след като бяха седнали на закуска на следващата сутрин, демонстрацията му се провали. Не беше в състояние да отмести поглед от лицето й. Говори толкова много, че закуската продължи цял час.