— Ето че останаха само пет — каза Даф. Той завъртя със свистене бастуна, който се оказа с оловна тежест на края си. Мъжът го мушна като истински сабльор в гърлото на втория миньор. Той падна на пода и издаде хриптящ звук.
— Останалите са ваши, господин Кортни. — В гласа му се прокрадна съжаление.
Шон бързо се сниши, като разпери ръце, за да обгърне и помете едновременно и четирите чифта крака. Седна върху купчината тела и започна да ги бие с юмруци и ритници.
— Това е меле, ах, какво меле — мърмореше неодобрително Даф.
Виковете и блъскането постепенно заглъхнаха. Шон се изправи. Устната му кървеше и реверът на палтото му бе отпран.
— Ще пиете ли нещо?
— Бренди, моля. — Шон се усмихна на елегантната фигура срещу себе си на бара. — Не бих отказал още едно питие тази вечер.
Отнесоха чашите на масата на Даф, като прескачаха телата по пътя си.
— Наздраве!
После започнаха да се изучават с неприкрит интерес, без да обръщат внимание на суматохата по почистването и подреждането около тях.
— Пътувате? — попита Даф.
— Да, а вие?
— Нямам този късмет. Работя в рудници „Дънди“.
— Работите тук? — Шон имаше такъв недоумяващ вид, сякаш Даф беше паун сред гълъби.
— Помощник-инженер — кимна Даф. — Но не за дълго, не ми понася въглищния прах.
— Мога ли да предложа нещо, което да го промие?
— Великолепна идея.
Шон донесе питиетата на масата.
— Накъде сте тръгнал? — попита Даф.
— Когато тръгнах, бях с лице на север — сви рамене Шон, — и просто продължавам да се движа в тази посока.
— А от къде тръгнахте?
— От юг — рязко отговори той.
— Извинявайте, нямах намерение да любопитствувам — усмихна се Даф. — На бренди сте, нали?
Барманът излезе иззад тезгяха и дойде на тяхната маса.
— Здрасти, Чарли — поздрави го Даф. — Разбирам, че искаш компенсация за повредите, нанесени на мебелите и оборудването ти?
— Не се безпокойте, господин Чарлиууд. Такова представление не се случва чак толкова често. Някоя и друга потрошена маса или стол си струват зрелището. Остават за сметка на заведението.
— Изключително любезно от твоя страна.
— Не за това седнах на масата ви, господин Чарлиууд. Имам нещо, което бих искал да разгледате, понеже се занимавате с минно дело и ги разбирате тези неща. Бихте ли ми отделил минутка, сър?
— Хайде, Шон. Да видим какво ще ни покаже Чарли. Обзалагам се, че е красива жена.
— Не е това, сър — каза сериозно барманът и ги поведе към помещението зад бара. Посегна към лавиците и взе парче скала. Показа го на Даф. — Какво бихте казал за това?
Той го огледа, претегли го на ръката си, после се взря в него. Беше лъскаво, сиво, на неравни бели и тъмночервени петна, разделено по средата от широка черна ивица.
— Някакъв вид конгломерат — каза Даф без ентусиазъм. — Къде е загадката?
— Мой приятел го донесе от републиката на Крюгер от другата страна на планините. Казва, че е златоносно. Открили са голяма жила в едно място, наречено Уитуотърсранд, непосредствено до Претория. Разбира се, не вярвам много на подобни слухове, щото постоянно ги има, диаманти и злато, злато и диаманти…
Чарли се засмя и избърса ръцете си в престилката.
— Както и да е, приятелят ми каза, че бурите продават разрешителни за рудодобив на всички, които поискат. Та си помислих, че няма да е зле да му хвърлите един поглед.
— Чарли, ще взема тази буца и утре сутринта ще я промия. А сега, нали разбираш, с приятеля ми си пием питието.
2
На следващата сутрин Шон отвори очи и видя, че слънцето грее ярко през прозореца над леглото му. Бързо ги затвори и се опита да си спомни къде се намира. Имаше ужасно главоболие, а монотонното хъркане го подразни. Отново отвори очи и бавно обърна главата си. В леглото в другия край на стаята имаше някой. Шон напипа ботуша си и го метна, чу се изхъркване и Даф надигна глава. За миг го изгледа с очи, червени като зимен залез, после внимателно се отпусна в леглото.
— Карай по-тихо — прошепна Шон. — Страдаш от сериозна болест.
Много по-късно един слуга донесе кафе.
— Съобщи в канцеларията, че съм болен — заповяда му Даф.
— Вече го направих. — Слугата отлично разбра господаря си. — Отвън има един, който търси другия господар. — Погледна към Шон. — Много е разтревожен.
— Мбиджейн. Кажи му да почака — отвърна той.
Изпиха кафето, седнали на леглата.
— Как попаднах тук? — попита Шон.
— Момко, ако ти не знаеш, то тогава няма кой друг да знае.
Даф се изправи и прекоси стаята, за да намери чисто бельо. Беше гол и Шон видя, че макар и да беше слаб, тялото му имаше отлично развита мускулатура.
— Боже господи, какво слага Чарли в това пиене? — оплака се Даф, докато обличаше сакото си.
Намери в джоба си парчето скала, извади го и го завъртя на пътническия куфар, който служеше за маса. Гледаше го кисело, докато се дооблече, после отиде при голямата купчина вещи, която запълваше единия ъгъл на стаята. Поразбута я и измъкна стоманено хаванче и чукче и черен златотърсачески леген.
— Тази сутрин се чувствувам много остарял — каза той и започна да раздробява каменното парче в хаванчето. Изсипа стритото в легена, отнесе го при съда за вода от гофрирана ламарина до входната врата, отвори кранчето и напълни легена с вода.
Шон го последва отвън на прага, където двамата седнаха. Даф топваше и промиваше съдържанието на легена. Всеки път се образуваше водовъртеж, при което леко накланяше легена към единия му край. Сетне отново го напълни с чиста вода.
Изведнъж Шон усети, че Даф се вцепени. Погледна лицето му и видя, че махмурлукът е изчезнал, устните му бяха стиснати и образуваха тънка линия, а погледът му бе прикован в легена.
Загледа се в легена и видя проблясването във водата, подобно на корема на пъстърва, когато тя се извръща, за да налапа мухата на въдицата. Усети как от възбуда кожата на ръцете му и косата по тила му настръхнаха.
Даф бързо сипа в легена чиста вода, още две завъртвания и отново я изплиска. Стояха неподвижно, без да говорят, втренчили се в златната опашка, извила се по дъното на съда.
— Колко пари имаш? — попита Даф, без да вдига глава.
— Малко повече от хиляда.
— Толкова много. Отлично! Аз мога да събера не повече от петстотин, но влагам и опита си в минното дело. Съдружници с равни дялове — съгласен ли си?
— Да.
— Тогава защо седим тук? Отивам в банката. Чакай ме на края на града след половин час.
— Ами работата ти? — попита Шон.
— Ненавиждам миризмата на въглища — работата ми да върви по дяволите!
— Ами Чарли?
— Какво Чарли? Чарли трови хората — да върви по дяволите!
3
През нощта направиха бивак в устието на прохода в планините, изпречили се пред тях. През деня бяха бързали и конете бяха уморени — обърнаха опашки срещу вятъра и започнаха да пощипват сухата зимна трева.
Мбиджейн накладе огън на завета в една оголена скала и двамата се сгушиха около него и започнаха да варят кафе. Опитваха се да се скрият от ледения вятър, който се спускаше от планината и раздухваше искри в пламъците. Нахраниха се, тогава Мбиджейн се сви до огъня, зави се презглава с кароса си и не помръдна до сутринта.
— Колко път е до това място? — попита Шон.
— Не знам — призна Даф. — Утре ще преминем през прохода — седемдесет-осемдесет километра през планините — след което излизаме на високата савана. Очаква ни около седмица езда.
— Да не би да гоним вятъра?
Шон наля още кафе в канчетата.
— Това ще ти кажа, когато стигнем. — Даф взе канчето си и го обви с длани. — Обаче едно е сигурно — онзи образец е тъпкан със злато. Ако там има още като него, някой ще стане много богат.
— Може би ние? И преди съм участвувал в златна треска. Ударите ги правят първите. Територията на около осемдесет километра около нас може да се окаже осеяна така гъсто с колчета, маркиращи концесии, като иглите по гърба на бодливо прасе. — Даф сръбна шумно от кафето си. — Обаче ние имаме пари — това ни е козът. Ако маркираме участък, разполагаме с капитал, за да го разработим. Ако закъснеем, ще купим концесии от посредниците. Ако не успеем, е, има и други начини да се сдобием със злато, освен да копаем — магазин, игрална зала… изборът е голям.