— Господарю, позволи ми да сложа един дюшек до леглото на господарката. Ти трябва да поспиш. Ако се наложи, ще те събудя — каза той.

Шон го погледна с блуждаещ поглед.

— Ще има време и за сън, приятелю, но по-късно. — Погледна към Катрин и добави тихо: — Може би много скоро ще има време и за това.

Внезапно тялото на болната се напрегна и Шон коленичи до леглото. Не му трябваше много време, за да разбере какво става. Погледна към Кандла и каза:

— Бягай, бягай бързо навън!

Мъката в гласа му изплаши слугата и той едва не падна по стълбите на фургона.

Вторият син на Шон се роди същата сутрин и докато Кандла наглеждаше Катрин, той зави детето в чаршаф и го занесе в пустинята, за да го погребе.

Дните и нощите се сливаха в една безнадеждна мъка. Колкото Катрин беше близо до смъртта, толкова й Шон беше до безумието. Той не се помръдна от фургона през всичкото това време, седеше до леглото, бършеше потта от лицето й. Поднасяше чаша вода до устните й или просто седеше и я гледаше. Загубил беше второто си дете, а пред очите му жена му се превръщаше в жълт скелет. Спаси го Дирк. Мбиджейн доведе момченцето при него, то седна на дюшека и се сгуши в баща си. Започна да дърпа брадата му. Това беше един малък лъч светлина в мрачния фургон.

Катрин оживя. Възстановяваше се бавно. Отчаянието на Шон се превърна в надежда, а след това в облекчение. Урината й вече не беше тъмна, а червена и с много утайка. Тя го разпознаваше, въпреки че беше много слаба и не можеше да вдигне глава от възглавницата.

Очите й го следяха през цялото време, докато се движеше из фургона. Мина цяла седмица, преди да разбере за бебето. Тя го попита шепнешком. Шон й разказа всичко с цялата нежност, на която беше способен. Тя нямаше сили да прояви каквито и да било чувства. Лежеше тихо, загледана в тавана и по страните й се стичаха сълзи.

Пораженията, които болестта беше нанесла на организма й, бяха невероятни. Краката й бяха станали толкова тънки, че Шон можеше да ги обхване с една ръка. Кожата висеше по лицето и тялото й. Все още имаше кръв в урината. Но това не беше всичко, болестта беше засегнала и ума й. Нищо не беше останало от силния й дух, за да понесе загубата на детето. В мъката си бе издигнала стена, през която нито съпругът й, нито детето й можеха да проникнат. Шон се бореше да я върне към живота, да поправи щетите, нанесени на разсъдъка и тялото й. Всяка минута от живота му беше посветена на грижата по нея.

Той и слугите обикаляха околността, за да намерят храна, която да възвърне апетита й: диви плодове, мед, месо от жираф и други животни, кебап от слонско сърце и черен дроб от антилопа, печена игуана, филе от риба-лястовица. Катрин едва-едва се докосваше до храната и после обръщаше гръб и оставаше загледана в брезента над леглото. Шон сядаше до нея и говореше за фермата, която ще си купят, опитвайки се да я въвлече в разговор. Описваше къщата, която ще построят, четеше й от книгите на Даф, но единствената реакция беше леко присвиване на устните при думите „смърт“ и „дете“. Разказваше й за дните, прекарани в Уитуотърсранд, опитвайки се да си припомни случки, каквито биха я забавлявали. Водеше Дирк при нея и го оставяше да играе из фургона. Детето вече ходеше, косата му беше тъмна и започваше да се къдри, а очите му бяха зелени. Обаче то не можеше да се задържи задълго във фургона. Бързо се добираше до изхода и със заповеднически глас се провикваше.

— Мбиджа! Мбиджа!

Почти веднага главата на Мбиджейн се появяваше в отвора на платнището с поглед, устремен към Шон за разрешение.

— Добре, вземи го, но кажи на Кандла да не го тъпче толкова много.

Бързо, преди още Шон да се разколебае, слугата грабваше Дирк и тичаше по стълбите. Детето разполагаше с поне две дузини зулуси, които да го глезят. Те се състезаваха помежду си за неговата обич и внимание, какви ли не усилия полагаха, за да спечелят благоволението му — достойният Мбиджейн беше безжалостно язден от Дирк между фургоните, Хлуби се чешеше под мишниците, кривейки лицето си и издавайки звуци, наподобяващи маймунските, а Дирк се заливаше от смях и удоволствие. Дебелият Кандла преглеждаше складовете на Катрин и изнасяше оттам плодове и други продукти, за да храни детето както трябва. Другите слуги се въртяха наоколо със силното желание да се включат и те и да проявят своето обожание към детето, но се страхуваха да не пострадат от ревността на Мбиджейн и Хлуби. Шон знаеше какво става навън, но беше безсилен да го предотврати. Цялото му внимание беше за Катрин.

За пръв път в живота си той даваше толкова много от себе си на друго човешко същество. Това ставаше през месеците, през които Катрин се съвземаше и можеше да сяда, продължи и в месеците, през които Шон считаше, че не е благоразумно да поднови придвижването на кервана на запад. Построиха специална носилка за нея. Той не искаше да рискува с друсането на фургона и през първия ден преходът трая само два часа. Четирима слуги носеха носилката, а Катрин лежеше в нея, защитена от слънцето с едно платнище, опънато над главата й. Въпреки това тя беше изморена. Гърбът я болеше и ситни капчици пот избиваха по челото й. Следващата седмица също пътуваха само по два часа на ден и след това започнаха постепенно да увеличават преходите.

На половината път до Магализберг спряха да лагеруват. Мбиджейн отиде при Шон и каза:

— Има още един празен фургон, господарю.

— Да, но другите са пълни.

— На четири часа път оттук има място със заровена слонова кост, достатъчна, за да напълним и този фургон.

Устните на Шон се изкривиха от болка. Погледна на югоизток и прошепна:

— Мбиджейн, все още съм млад човек, а вече съм натрупал толкова много лоши спомени, които са достатъчни да направят старините ми тъжни. Би ли ме посъветвал да открадна от приятел не само живота, но и слоновата му кост?

— Аз просто попитах, това е всичко.

— И аз ти отговорих, Мбиджейн. Там всичко е негово… нека стои така, както си е.

Прекосиха Магализберг и свиха на запад по планинската верига. И най-после, два месеца след като бяха напуснали река Лимпопо, стигнаха селището на бурите при Луи Трешар. Шон остави Мбиджейн да подреди фургоните на площада пред църквата и отиде да търси лекар. В цялата околия имаше само един. Той го намери в кабинета му над централния магазин и го заведе при фургоните. Носеше чантата му, а лекарят, несвикнал на такова внимание, подтичваше до него, за да вървят заедно, задъхваше се по пътя и когато стигнаха, беше облян в пот. Шон чакаше отвън, докато траеше прегледът. Когато най-после лекарят излезе, той запита нетърпеливо.

— Какво мислите, докторе?

— Мисля, господине, че трябва ежечасно да благодарите на Всевишния. — Докторът поклати глава. — Изглежда почти невероятно, че жена ви е могла да оживее след тази болест и загубата на детето.

— Значи ли това, че е вън от опасност, че няма да я повтори?

— Засега е вън от опасност, но все още е твърде болна. Може да мине и година, преди организмът да се възстанови напълно. Няма лекарство. Тя трябва да лежи спокойно, да се храни добре и да изчаква времето да си каже своето. — Лекарят се поколеба. — Има и друг проблем… — Той потупа челото си с показалеца. — Скръбта е ужасен разрушител. Тя ще има нужда от любов и нежност, а след около шест месеца ще има нужда и от ново бебе, за да запълни празнината, оставена от това, което е загубила. Осигурете й тези три неща, господине, но най-много от всичко, господине, дайте й любов. — Докторът погледна часовника си и каза. — Време, имаме толкова малко време за всичко. Аз трябва да вървя, има и други, които се нуждаят от мен. Бог да бъде с вас, господине!

Докторът подаде ръка на Шон.

Той я пое и разтърси.

— Колко ви дължа?

Докторът се усмихна, имаше загоряло от слънцето лице, а очите му бяха сини и когато се усмихваше, изглеждаше като момче.