— Бих казал, че да. — Шон отново се почувствува в по-добро настроение. — Обаче сигурен ли си, че интересът, който проявяваш към госпожа Раутенбах, е чисто служебен?

Даф беше шокиран.

— Дори за миг не бива да ти минава през ума, че в намеренията ми може да има нещо друго, освен по-нататъшното осъществяване на интересите на нашето съдружие. Нали не смяташ, че животинският ми апетит играе някаква роля в това, което възнамерявам да направя?

— Не, разбира се, че не — увери го Шон. — Надявам се, че с малко усилия ще се справиш.

Даф се засмя.

— Докато все още обсъждаме тази тема, мисля, че моментът е достатъчно подходящ да те заболи стомахът и да се оттеглиш в самотното си легло. От този момент и нататък се споразумяваме, че момчешкото ти очарование няма особена стойност за осъществяването на намеренията ни. Ще кажа на Кенди, че си ме упълномощил да действувам от твое име.

Даф вчеса къдриците си, облече дрехите, които Мбиджейн му бе изпрал, и изчезна по посока на хотел „Кенди“. Времето течеше много бавно за Шон: той седеше и си говореше с Мбиджейн, после пи малко кафе и когато слънцето залезе, се прибра в палатката. Зачете се в една от книгите на Даф на светлината на ветроупорната газена лампа, но не можа да се съсредоточи, мислите му бяха заети от красиви руси коси. Когато някой подраска на брезентовата врата, той скочи, надявайки се смутено, че Кенди е решила да дойде и да преговаря директно с него. Обаче беше цветнокожото момиче от хотела, къдравата й черна коса бе пълна противоположност на това, за което бе мечтал.

— Мадам каза, че много съжалява, че сте се разболял, и поръча да изпиете две лъжици от това — каза тя и му подаде шише с рициново масло.

— Кажи на господарката си, че много й благодаря.

Шон взе лекарството и започна да затваря входното платнище на палатката.

— Мадам каза да чакам и да се уверя, че сте изпил две пълни лъжици — трябва да й върна шишето и да й покажа докъде сте изпил.

Стомахът му се сви болезнено. Изгледа чернокожото момиче, застанало с упорито изражение на прага, решено да изпълни докрай поставената задача. Помисли си за бедния Даф, който изпълняваше задълженията си като мъж — нямаше друг избор. Погълна със затворени очи гъстото лепкаво рициново масло и се върна при книгата си. Спа неспокойно, като от време на време се събуждаше, за да хвърли поглед към празното легло в другия край на палатката. Лекарството го прогони навън в среднощния студ. Мбиджейн се бе свил до огъня. Равномерното му доволно хъркане приличаше на добре пресметнато присмехулство. Горе на хребета се чу плачевният вой на чакал, който съвсем точно изрази чувствата на Шон.

Даф се върна по изгрев-слънце. Шон беше съвсем буден.

— Е, какво стана? — поиска да узнае той.

Даф се прозя.

— В един момент започнах да се съмнявам дали съм достатъчно мъж. Обаче нещата се развиха така, че всички участвуващи са доволни. Каква жена!

Смъкна ризата си и Шон видя драскотините по гърба му.

— А даде ли ти да пиеш рициново масло? — язвително го попита той.

— Извинявай — усмихна му се съчувствено Даф. — Опитах се да я разубедя, наистина се опитах. Но тя е много майчински настроена. Страшно беше загрижена за стомаха ти.

— Още не си ми отговорил на въпроса. Постигна ли някакъв напредък по отношение на концесиите?

— А, за тях ли… — Той се зави с одеялото до брадичката си. — Този въпрос го решихме още в началната фаза. Готова е да приеме предплата по десет лири на концесия и да ни даде двегодишен срок, през който да изкупим всичко за десет хиляди. Споразумяхме се за това, докато вечеряхме. Останалото време посветихме, така да се каже, на отпразнуването на сделката. Утре следобед — по-скоро днес следобед — ще заминем с теб за Претория, за да намерим адвокат, който да състави договор. А сега искам да поспя. Събуди ме по обяд. Лека нощ, момко!

Даф и Шон донесоха договора за покупко-продажба на следващата вечер. Той представляваше внушителен документ от четири страници, в който гъмжеше от „дотолкова, доколкото“ и „първата страна по договора“. Кенди ги прие в спалнята си. Седяха напрегнато, докато тя го прочете и препрочете.

Най-сетне вдигна очи и каза:

— Като че ли всичко е наред, но има само още едно нещо.

Сърцето на Шон се сви и даже усмивката на Даф стана напрегната. Досега всичко бе минало толкова лесно. Кенди се поколеба и Шон се изненада, че тя се изчервява. Приятно беше да се види как прасковеният цвят на бузите й преминава в червения на зряла ябълка. Двамата я наблюдаваха с интерес и напрежението им значително намаля.

— Искам мината да носи моето име.

Едва не извикаха от облекчение.

— Отлична идея! Какво ще кажете за „Златна мина Раутенбах“?

Кенди поклати глава.

— Не искам да ми напомня за него, нека той да няма нищо общо с това.

— Отлично. Тогава да я наречем „Кенди Дийп“9. Е, малко преждевременно е да се говори за дълбочина, защото още сме на повърхността, но да не бъдем песимисти — обади се Даф.

— Да, това е много приятно име — въодушеви се тя и отново се изчерви, но сега вече от удоволствие. Надраска името си на края на документа, а в същото време Шон отвори шампанското, което Даф бе купил в Претория. Звъннаха чаши и Даф вдигна тост: „За Кенди и «Кенди Дийп» — нека с всеки изминал ден едната да става все по-сладка, а другата все по-дълбока“.

— Ще ни трябва работна ръка, като за начало десет туземци. Заеми се с това — каза Даф на Шон на следващата сутрин, докато закусваха пред палатката.

Той кимна, но не му отговори, докато не погълна парчето бекон.

— Ще кажа на Мбиджейн да го уреди. Ще ни намери зулуси, дори ако трябва да ги докара с копие, опряно в гърбовете им.

— Добре, а междувременно с теб ще заминем за Претория, за да купим инструменти: кирки, лопати, динамит и други такива. — Даф избърса устата си и си сипа кафе. — Ще ти покажа как да махате наносите и да трупате рудата накуп. Ще изберем площадка за инсталацията и ще те оставя да се оправяш, а аз ще замина на юг към Кейптаун, за да се видя с моя приятел лозаря. Ако е рекъл Господ и времето позволява, нашата ще бъде втората трошачка в това находище.

Докараха закупеното от Претория с малка волска каруца. Мбиджейн си бе свършил работата добре. Дузина зулуси се строиха до палатката пред Шон. Слугата застана до тях на стража с вид на дружелюбно настроено овчарско куче. Шон мина по редицата, като питаше всеки мъж как се казва и се шегуваше с него на родния му език. Стигна до последния в реда.

— Ти как се казваш?

— Хлуби, господарю.

Шон посочи към добре закръгленото му коремче, изпъкващо над набедрената му превръзка.

— Ако си дошъл да работиш при мен, скоро ще те накараме да родиш детето.

Всички се разкискаха доволно и той им се усмихна приятелски: бяха простовати, но горди хора, високи и със здрави мускули, напълно беззащитни срещу подобни шеги. В ума му се мярна картина на хълм в Зулуленд, бойното поле под него и мухите, които пъплеха в изкормен стомах. Бързо я прогони и надвика смеха им.

— И така, тогава — по шест пенса на ден плюс всичката храна, която можете да изядете. Приемате ли?

Дружно потвърдиха съгласието си и се качиха в задната част на фургона. Откараха ги при „Кенди Дийп“, докато те се смееха и бърбореха като деца, тръгнали на пикник.

На Даф му отне цяла една седмица, за да научи Шон как да борави с динамита, да му обясни как иска да се изкопаят първите траншеи и да очертае площадката за инсталацията и ямата за рудата. Преместиха палатката край мината и заработиха по дванадесет часа на ден. Вечер слизаха при хотел „Кенди“, за да се нахранят добре, след което Шон се връщаше сам. Привечер бе толкова уморен, че почти не завиждаше на Даф за комфорта в спалнята на Кенди, вместо това усети, че се възхищава на издръжливостта му. Всяка сутрин търсеше признаци на изтощение у партньора си, но неговото лице бе все така изпито и сухо, очите му — все така ясни, а малко кривата му усмивка — все така приветлива.