— Но аз никога не съм им направил нещо лошо… — опита се да протестира той.

— Не е необходимо. Това, което съм разбрала от този живот, е, че трябва да заплатиш съответната цена, ако искаш да получиш нещо. Това е част от цената на твоя успех.

— По дяволите! Бих искал сега Даф да е тук — каза Шон.

— И той щеше да ти обясни, че това няма никакво значение, нали? — отговори Кенди. — На кого му пука за тях, синко? За това мърляво стадо? Можем да минем и без тях — имитира тя.

Шон почеса носа си, забил поглед в масата.

— Моля те, Шон, никога не позволявай на Даф да те учи, че хората са без значение. Той самият не вярва в това, но е много убедителен. Хората са важни. Те са по-важни от златото или общественото положение, или… или от всичко друго.

Шон я погледна.

— Веднъж и аз осъзнах това, когато бях попаднал в капана на „Кенди Дийп“. Много ясно го разбрах тогава — в тъмнината и калта. Там взех решение… — Той се усмихна смутено. — Казах си, че никога повече няма да нараня някого. Бях искрен, Кенди. Бях убеден по това време, но…

— Да, мисля, че разбирам. Трудно е да се вземе такова решение и още по-трудно е да се изпълни. Едно-единствено премеждие е достатъчно да промени начина на мислене. Това е като да строиш стена тухла по тухла. Издигаш я малко по малко, докато накрая стане готова. Казвала съм ти и преди, Шон. В теб има сила. Знам, че един ден ще довършиш стената си и когато го направиш, няма да имаш слаби места.

На следващия ден Шон отиде в Ксанаду за пръв път след заминаването на Даф. Джонсън и още четирима от служителите му в кантората работеха в балната зала: опаковаха и поставяха етикети на подаръците.

— Завършвате ли, Джонсън?

— Още малко, г-н Кортни. Утре сутрин ще изпратя няколко фургона, за да приберат тази камара.

— Добре, направи го. Не искам да се търкалят тук.

Изкачи се по мраморното стълбище и застана на горната площадка. Къщата съвсем нова и пуста — тя очакваше да пристигнат хората и да я изпълнят с живот. Тръгна по коридора, спирайки се да разгледа картините, които Кенди бе избрала. Бяха рисувани с маслени бои в меки тонове — цветове, които се харесват на жените.

— Можем и без тях. Ще взема само няколко, в които има огън червено, черно и яркосиньо.

Блъсна вратата на своята стая. Тя беше по-добре наредена — персийски килими, стени, облицовани в тъмно лъскаво дърво, и легло като игрище за поло. Легна в него и се загледа в тавана, украсен с гипсови орнаменти.

— Иска ми се Даф да се върне. Можем да си поживеем добре в тази къща.

Стана и слезе по стълбите.

Джонсън го чакаше в подножието на стълбището.

— Свършихме, сър.

— Браво! В такъв случай можете да си ходите.

Влезе в кабинета и отиде до оръжейния шкаф. Взе една ловна пушка, отнесе я до двойната стъклена врата и я разгледа на светлина. Поемаше с удоволствие забравената миризма на оръжейна смазка. Постави приклада на рамото си, почувствува възбуждащата й тежест и й се наслади. Направи кръг с цевите около стаята, проследявайки полета на въображаема птица и внезапно лицето на Даф застана пред мерника. Шон беше толкова смаян, че застина с пушка, насочена в главата му.

— Не стреляй, идвам без съпротива — каза тържествено Даф.

Шон свали пушката и я занесе обратно в шкафа.

— Здравей!

— Здравей! — отговори Даф, все още от вратата. Застанал с гръб към него, Шон се преструваше, че нагласява пушката на стойката.

— Как си, синко?

— Добре съм. Добре.

— Как са всички останали?

— Кого по-точно имаш предвид?

— Кенди, например.

Шон обмисли въпроса.

— Е, можеше да й причиниш по-силна болка само ако я беше хвърлил в трошачната инсталация.

— Лошо, а?

— Лошо.

Известно време и двамата мълчаха.

— Доколкото разбирам и ти не си добре настроен към мен — наруши мълчанието Даф.

Шон повдигна рамене и се приближи до камината.

— Дафърд, ти си свиня — сякаш между другото каза той.

Даф потрепери.

— Е, приятно ми бе заедно, синко. Предполагам, че оттук нататък пътищата ни се разделят.

— Не говори глупости! Налей по едно и след това можеш да ми кажеш как се чувствуваш като свиня. После искам да обсъдим тези картини, които Кенди е накачила по коридора горе. Не знам дали да ги подаря, или изгоря.

Даф се отдръпна от вратата, на която се беше облегнал, и се опита да скрие облекчението, изписано на лицето му, но Шон бързо продължи:

— Преди да приключим с този въпрос и да го забравим, ще ти кажа следното: не ми харесва това, което направи. Не мога да разбера защо го направи. Това е, което исках да ти кажа. Имаш ли какво да добавиш?

— Не — отговори Даф.

— Добре тогава. Мисля, че ще намериш една бутилка „Курвоазие“ в дъното на шкафа, зад гарафата с уиски.

Същата вечер Шон отиде в хотела на Кенди и я завари в кабинета й.

— Той се върна, Кенди.

— О! — затаи дъх тя. — Как е той, Шон?

— Леко отрезвял, но не много.

— Не исках да кажа това. Попитах добре ли е.

— Както винаги. Прояви достатъчно благоприличие да попита как си.

— Ти какво му каза?

Той сви рамене и седна на стола до бюрото. Погледна високите купчини златни лири, които тя броеше.

— Това приходите от бара за последната нощ ли са? — избягна въпроса й той.

— Да — отговори разсеяно Кенди.

— Ти си богата. Ще се омъжиш ли за мен? — усмихна се Шон.

Кенди се изправи и отиде до прозореца.

— Предполагам, че сега вие двамата ще се преместите в Ксанаду.

Шон изсумтя и тя бързо продължи:

— Братята Хейнс ще вземат стаите във „Виктория“. Те вече говориха с мен по този въпрос. Вие ще се забавлявате там, ще си прекарвате чудесно. Хващам се на бас, че всяка вечер ще организирате забави и ще събирате тълпи. Нямам нищо против, вече свикнах с тази мисъл.

Шон се изправи и отиде до нея. Хвана я нежно за лакътя и я обърна с лице към себе си. Извади носната кърпичка от малкото си джобче и й я подаде, за да избърше носа си.

— Искаш ли да го видиш, Кенди?

Тя не се довери на гласа си и поклати отрицателно глава.

— Ще се грижа за него, както обещах. — Притисна я в обятията си и се запъти към вратата.

— Шон! — извика тя след него и той се обърна. — Ще идваш понякога да ме виждаш, нали? Бихме могли да вечеряме заедно и да си приказваме. Ще останем приятели, нали?

— Разбира се, Кенди. Разбира се, скъпа.

Тя се усмихна през сълзи.

— Ако опаковате с Даф вещите си, ще ви ги изпратя в Ксанаду.

Шон потърси с поглед подкрепата на Даф, който седеше от другата страна на заседателната маса. Приятелят му издуха плътно кръгче дим от пурата си. То се завъртя и разшири като вълнички по водна повърхност, преди да се разпадне. Осъзна с горчивина, че партньорът му няма намерение да го подкрепи. Бяха спорили половината нощ. Бе се надявал Даф да промени мнението си. Сега разбра, че това не е станало, и направи последен опит.

— Поискаха увеличение на надниците с десет цента. Вярвам, че наистина се нуждаят от тях. Цените в този град хвръкнаха, а надниците си останаха същите. Господа, тези мъже имат семейства, не можем ли да се съобразим с това?

Даф издуха още едно кръгче, а Храдски извади джобния си часовник и го погледна многозначително. Макс се изкашля и го прекъсна:

— Мисля, че вече обсъждахме този въпрос, г-н Кортни. Можем ли да гласуваме?

Шон видя ръката на Храдски да се вдига. Страхуваше се да погледне към Даф. Не искаше да види как той ще подкрепи Храдски. Все пак направи усилие. Ръцете на приятеля му лежаха върху масата.

— Кои са за предложението? — попита Макс.

Двамата вдигнаха едновременно ръка. В този момент Шон осъзна колко много щеше да означава за него, ако Даф бе гласувал против. Даф му смигна и той не можа да сдържи усмивката си.

— Тридесет гласа „за“ и шестдесет „против“ — обяви Макс. — Предложението на г-н Кортни се отхвърля. Ще уведомя профсъюза на миньорите. Има ли още нещо, което да свършим, преди да закрием заседанието?