— Как ти се виждам? — попита Даф.

— Екстра — каза Шон, — но не и миризмата, която идва от теб. Кога си се къпал за последен път?

Влязоха в трапезарията и видяха, че тя е почти пълна, но до стената в далечния й край имаше свободна маса. В помещението бе горещо и въздухът бе наситен с тютюнев дим и миризма на зеле. Прашни брадати мъже се смееха и викаха, а други се хранеха мълчаливо и с апетит. Двамата прекосиха помещението и към тях се приближи цветнокожа сервитьорка.

Роклята й бе мокра под мишниците.

— Бихте ли ни дали менюто?

Момичето насмешливо изгледа Даф.

— Днес имаме бифтек с пюре от картофи и пудинг за десерт.

— Донесете ни.

— Друго и да искате — няма — увери го момичето и заситни към кухнята.

— Обслужването е добро — отсече ентусиазирано Даф. — Остава да се надяваме, че и храната, и собственичката ще са от същата висока класа.

Месото бе жилаво, но с много подправки, а кафето — силно и сладко. Хранеха се с апетит, докато в един момент Шон, който седеше с лице към кухнята, застина. Разнесе се шушукане.

— Ето я — каза той.

Кенди Раутенбах беше висока пищна блондинка с безупречна скандинавска кожа. Отпред блузата й и задната част на полата й бяха приятно изпънати. Тя усещаше, без да се смущава от това, че всички очи в помещението се бяха втренчили точно там. Носеше черпак, който врътна заплашително към първата ръка, която се протегна да ощипе заобления й ханш. Ръката се отдръпна, Кенди се усмихна мило и продължи да се придвижва между масите. Спираше от време на време, за да побъбри с клиентите си, и беше ясно, че много от тези самотни мъже идваха тук не само за да се хранят. Поглъщаха я с поглед и се хилеха от удоволствие, когато тя ги заговаряше. Стигна до масата на Шон и Даф и двамата се изправиха. Кенди примига изненадано.

— Седнете, моля. — Дребният жест на внимание я трогна. — Вие сте нови тук?

— Пристигнахме вчера — усмихна й се Даф. — А начинът, по който приготвяте бифтека, ме накара отново да се почувствувам като у дома.

— Откъде сте?

Тя ги огледа с едва доловим оттенък на нещо повече от професионален интерес.

— Пристигнахме от Натал, за да поразгледаме как е тук. Това е господин Кортни — интересува се от възможности за инвестиции и смята, че тези златоносни находища биха могли да поемат част от капитала му.

Шон едва се сдържа да не зяпне от изненада, но веднага зае леко надменната поза на заможен банкер. Даф продължи да говори:

— Не бихте ли се присъединили към нас за няколко минути, госпожо Раутенбах?

Изтегли един стол за нея и Кенди се поколеба.

— Трябва да проверя кухнята — може би след това.

— Винаги ли лъжеш така, без да ти мигне окото? — с възхищение го попита Шон, когато останаха сами.

— Не казах нищо, което да не е вярно.

— Да, обаче начинът ти на изразяване… По дяволите, как ще мога да се вживея и да изиграя ролята, която ми отреди?

— Ще свикнеш, не се безпокой. Просто си придавай мъдър вид и говори по-малко — посъветва го Даф. — А тя как ти се вижда?

— Апетитна е.

— Определено.

Когато Кенди се върна при тях, Даф известно време поддържаше неангажиращ разговор, но когато тя започна да задава някои съвсем конкретни и точни въпроси, веднага стана ясно, че познанията й по геология и рудодобив бяха доста над средните и той й го каза.

— Да, съпругът ми беше в бранша. Понаучих доста от него. — Бръкна в единия от джобовете на полата си на сини и бели карета и извади малка шепа скални образци. Постави ги пред него. — Можете ли да ги назовете? — попита тя.

Изпитваше го, искаше да й докаже способностите си.

— Кимберлит, серпентин, фелдшпат — отмяташе ги един по един той и Кенди се отпусна.

— Стана така, че по Хайделбергския златоносен пласт имам редица концесии, обозначени с колчета на мое име. Може би господин Кортни ще пожелае да ги огледа. Всъщност в момента преговарям с Южноафриканската рудодобивна и почвена компания, която проявява определен интерес.

Шон направи своя единствен, но ценен принос в разговора.

— А, да — кимна той мъдро. — Добрият стар Норман.

Кенди се стресна — малко бяха хората, които наричаха Храдски на малко име.

— Удобно ли ще ви бъде утре сутринта? — попита тя.

Следобеда купиха палатка от един загубил всякаква надежда златотърсач. Беше зарязал службата си в Наталските железници, за да предприеме дългото пътуване до Уитуотърсранд, и сега му трябваха пари, за да се върне у дома. Опънаха я близо до хотел „Кенди“ и слязоха при Наталския минерален извор, за да се изкъпят, което отдавна не бяха правили. Вечерта си устроиха малко празненство с половината бутилка бренди, която Даф извади от дисагите. На следващата сутрин Кенди ги заведе при концесиите. Имаше двадесет, маркирани по протежение на златоносния пласт. Заведе ги на едно място, където жилата се бе оголила и бе излязла на повърхността.

— Ще ви оставя да поразгледате. Ако проявите интерес, можем да разговаряме, когато дойдете в хотела. А сега трябва да се връщам, чакат ме много гладни хора.

Даф я придружи до коня й, като я придържаше с ръка и й помогна да се настани на седлото по начин, който сигурно бе научил от баща си. Проследи я с поглед, докато се отдалечаваше, и се върна при Шон. Беше в приповдигнато настроение.

— Стъпвай леко, господин Кортни, пристъпвай почтително, защото под краката ти лежи нашето състояние.

Обиколиха терена: Шон — с вид на дружелюбно ловджийско куче, а Даф шареше в неспокойни кръгове като тигрова акула. Провериха табелките с номерата на концесиите, премериха с крачки границите им и си напълниха джобовете със скални отломъци. Спуснаха се с конете при палатката и Даф извади чукалото, хавана и легена за промиване. Отнесоха всичко това на брега на Наталския минерален извор и цял следобед трошиха и стриваха отломъците и ги промиваха в легена. Когато провериха последния образец, той направи своето заключение.

— Ами, златото е налице и бих казал, че находището е с промишлено значение. Не е чак толкова богато като онова, което промихме в Дънди, но то трябва да е било специално подбрано парче от водещия златоносен пласт! — Помълча и изгледа сериозно Шон. — Мисля, че заслужава да опитаме. Ако водещият пласт съществува, ще го намерим, а междувременно няма да загубим нищо, докато обработваме главния пласт.

Шон взе едно плоско речно камъче и го запрати в потока. За пръв път изпитваше редуващите се пристъпи на радостна тръпка и униние на златната треска, когато в един момент си на седмото небе, а в следващия — в дълбока мрачна бездна. Жълтите опашки в легена му се виждаха ужасно тънки и къси.

— Добре, да приемем, че си прав, и да предположим, че успеем да убедим Кенди да продаде концесиите си. А след това какво ще правим? Четиричуковата трошачка ми се видя дяволски сложна и скъпа машинария за моя джоб, не е нещо, което можеш да купиш от тезгяха на всеки универсален магазин.

Даф го тупна с юмрук по рамото и се ухили с уста, леко извита на една страна.

— Имаш си чичо Даф, който се грижи за теб. Кенди ще продаде концесиите си — тя трепери, като я докосвам, още ден-два и ще заиграе по свирката ми. А колкото до инсталацията… Когато пристигнах в тази страна, попаднах на един богат кейптаунски фермер, чиято мечта в живота беше да има собствена златна мина. Той избра един хребет. С неоспоримата си мъдрост на лозар прецени, че това е идеалното място за неговата мина. Нае ме да я управлявам, закупи трошачно-смилаща сортираща инсталация от най-новия и най-скъп модел и се приготви да залее пазара със злато. След шест месеца, през които обработихме огромни количества кварц, шисти и пръст и отделихме злато, колкото да напълниш с него ухото на мишка, без то да докосва стените му, ентусиазмът на моя работодател понамаля. Раздели се с неоценимата ми квалификация и работа и закри представлението. Потеглих към диамантените находища и доколкото ми е известно, инсталацията все още се въргаля там в очакване на първия купувач, който ще дойде да я вземе за сто-двеста лири. — Даф стана и двамата тръгнаха назад към палатката. — Но да караме по ред от самото начало. Съгласен ли си да продължа преговорите с госпожа Раутенбах?