— Какво има? — Шон усети опасността.

— N’yoni — каза Мбиджейн тихо и той ги видя. Един тъмен покров, който бавно се въртеше като колело високо на хълма на Исандхълуана, все още толкова далеч, че не можеха да различат отделните птици, просто сянка, тънка тъмна сянка в небето. Докато я гледаше, на Шон изведнъж му стана студено под жаркото обедно слънце. Затича се.

Нещо се движеше пред тях в равнината. Разкъсаното платнище на един преобърнат фургон плющеше като ранена птица. Чакалите се боричкаха, а нагоре по склона се носеше прегърбена хиена.

— О, боже! — прошепна Шон.

Мбиджейн се облегна на копието си, лицето му бе безизразно, но очите му бавно шареха по полето.

— Мъртви ли са? Всички ли са мъртви?

Въпросът не се нуждаеше от отговор. Ясно виждаше мъртъвците в тревата, труповете край фургоните и нагоре по склона. Мбиджейн чакаше безмълвно. Една голяма черна хищна птица се спусна пред тях, перата по върховете на крилете й бяха разперени като пръстите на ръка. Краката й се отпуснаха, допряха се и заподскачаха тежко, за да намерят опора сред мъртъвците, една плавна и бърза трансформация от красив полет в грозна кацнала поза. Тя вирна глава, разроши перушина и се закандилка, за да клъвне един труп, облечен в зелено ловно облекло.

— Къде е Челмсфорд? И него ли са хванали?

Мбиджейн поклати глава.

— Той е пристигнал твърде късно.

Посочи с копието си широката ивица от следи, заобикаляща бойното поле и пресичаща ската на Исандхълуана към Тугела.

— Върнал се е обратно при реката. Дори не е спрял, за да погребе мъртвите.

Спуснаха се към полето. В началото си проправяха път през купищата зулуски оръжия и щитове, по остриетата на късите копия се беше образувала ръжда. Тревата беше стъпкана и мръсна там, където са лежали мъртъвците, но убитите зулуси ги нямаше — сигурен признак за победа.

Приближиха бойните редове на англичаните. На Шон започна да му се гади, като видя какво им беше сторено. Лежаха на купчини един върху друг, лицата им бяха вече почернели и всичките бяха изкормени. Мухите се трупаха в празните им стомашни кухини.

— Защо са направили това? — попита той. — Защо е трябвало да ги обезобразяват така?

Премина с тежка стъпка покрай фургоните. На тревата бяха разхвърлени разбити сандъци с храна и напитки, дрехи и хартия, около мъртвите се въргаляха касетки с патрони, но пушките ги нямаше. Миризмата на разлагащи се трупове сякаш се полепи по гърлото и езика му като рициново масло.

— Трябва да намеря татко — проговори тихо Шон.

Мбиджейн вървеше на десетина крачки зад него. Стигнаха до редовете, където беше бивакът на доброволците. Палатките бяха нарязани на парцали и стъпкани в праха. Конете бяха намушкани, докато са били завързани за коловете, и се бяха подули. Шон разпозна Джипси, кобилата на баща си. Запъти се към нея.

— Здравей, момиче — каза той.

Птиците бяха изкълвали очите й, лежеше на една страна, коремът й бе така подут, че стигаше до кръста му. Заобиколи я. Точно зад нея лежаха първите от мъжете на Лейдибург. Той разпозна всичките останали петнадесет, макар че птиците не бяха пощадили и тях. Лежаха в неправилна окръжност с лица навън. После откри разпръснати на разстояние един от друг трупове към планинския скат. Проследи опита на доброволците с бой да си проправят път обратно към Тугела. От двете страни на дирята, която бяха оставили, имаше следи от паднали зулуси.

— Най-малко по двадесет от тях на един наш — прошепна Шон с гордост.

Продължи да се катери и на върха на ската близо под скалния зъбер на Исандхълуана откри баща си.

Бяха четирима, последната четворка: Уейт Кортни, Тим Хоуп-Браун, Ханс и Найл Еразмус. Лежаха близо един до друг. Уейт беше проснат по гръб с широко разтворени ръце, птиците бяха изкълвали лицето му до костите, но бяха оставили брадата му, която леко се развяваше от полъха на вятъра. Мухите — големи метално зелени мухи, се рояха като кошер пчели в отворената коремна кухина.

Шон седна до баща си. Взе една филцова шапка, която се въргаляше до него, и покри обезобразеното му лице. На нея имаше копринена кокарда в синьо и жълто, някак си странно весела при толкова много смърт. Мухите мрачно бръмчаха, някои накацаха по лицето и устните му. Той ги пропъди.

— Познаваш ли го? — попита Мбиджейн.

— Това е баща ми — отвърна Шон, без да вдигне очи.

— Значи и ти.

Със съчувствие и разбиране в гласа си зулусът се обърна и го остави сам.

„Аз си нямам нищо“ — бе казал Мбиджейн. Сега и Шон си нямаше никого. Само една пустота: нито гняв, нито тъга, нито болка. Загледан в това обезобразено нещо, Шон не можеше да повярва, че е било човек. Само месо, човекът го нямаше.

След малко Мбиджейн се върна. Беше отрязал голямо парче от брезента от един от неизгорелите фургони и увиха Уейт в него. Изкопаха му гроб. Беше трудна работа, защото земята беше камениста и спечена. Положиха Уейт в гроба както беше с широко разтворените ръце в rigor mortis под брезента, защото Шон не смееше да ги счупи, за да ги прегъне. Внимателно го засипаха и натрупаха отгоре камъни. Застанаха заедно гроба.

— Е, тате… — гласът му звучеше неестествено. Не можеше да повярва, че говори на баща си.

— Е, тате… — отново започна той, мънкайки неловко. — Бих искал да кажа благодаря за всичко, което направи за мен. — Той спря и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Надявам се, знаеш, че ще се грижа за мама, за фермата възможно най-добре — и за Гари също.

Гласът му отново се изгуби и той се обърна към Мбиджейн.

— Няма какво друго да се каже.

Гласът на Шон съдържаше изненада, граничеща почти с мъка.

— Да, няма нищо друго за казване — съгласи се зулусът.

Още няколко минути Шон се бори със смазващата пустота на смъртта, сетне се обърна и закрачи към Тугела. Мбиджейн тръгна малко встрани и крачка назад от него. „Ще се стъмни, преди да достигнем реката“ — помисли си Шон. Беше много уморен и накуцваше поради наранената си пета.

— Остава ни още малко — каза Денис Петерсен.

— Да — изсумтя Шон. Подразни го съобщаването на очевидния факт, излезеш ли от Махобас Клооф и щом като Бабуун Строом ти е отляво на пътя, значи до Лейдибург остават осем километра. Както каза Денис, още малко.

Петерсен се изкашля от прахоляка.

— Първата бира ще стане само на пяна в гърло ми.

— Мисля, че е време да потегляме. — Шон избърса лицето си от праха. — Мбиджейн и останалите слуги могат да ги докарат сами.

— Точно това щях да предложа — каза Денис с явно облекчение. Пред тях по пътя имаше почти хиляда глави добитък, който вдигаше прахоляк. Бяха на два дни път от Роркес Дрифт, където дружината доброволци беше разпусната.

— Ще ги затворим в кошарите и утре сутринта ще ги изпратим — ще кажа на Мбиджейн.

Шон заби пети в коня си и се извъртя натам, където се носеше в тръс едрият зулус — в края на стадото. Разговаряха няколко минути и той даде знак на Денис. Заобиколиха стадото от двете му страни и се събраха отново на пътя пред тях.

— Не са в много добро състояние — промърмори Дени, като хвърли поглед назад.

— Друго не може и да се очаква. Здравата ги юркахме двата дни.

Хиляда глави добитък, делът от Кетчуайовите стада на петима мъже — Денис и баща му, Уейт, Шон и Гарик — защото дори на мъртвите се полагаше пълен дял.

— Според теб каква е преднината ни пред останалите? — попита го Денис.

— Нямам представа — отговори той.

Не беше вкусно, така че каквото и да отговореше, щеше да бъде само предположение, излишният въпрос е също така досаден, както и очевидното заключение. Внезапно му мина през ума, че един такъв въпрос само преди няколко месеца би отворил дискусия и спорове, които можеха да траят половин час. Какво означаваше това? Че той се е променил. След като сам си отговори на въпроса, Шон язвително се ухили.

— За какво се смееш? — попита Денис.

— Току-що си мислех, че много неща са се променили за последните няколко месеца.