Лейдибургските конни стрелци, внушителна дружина, изпълваща пътя зад своя полковник, се спуснаха до границата на лагера и бяха спрени от един сержант в мундир и пушка с щик.

— И кои сте вие, смея да попитам?

— Полковник Кортни с отряд Лейдибургски конни стрелци.

— Какво, какво? Не можах да го чуя.

Уейт Кортни се изправи на стремената и се обърна с лице към хората си.

— Тихо, господа. Не може да говорим всички вкупом.

Боботенето зад него утихна и сега сержантът можа да го чуе.

— Охо! Моля да ме извините, сър. Ще повикам адютанта.

Адютантът бе аристократ и джентълмен. Дойде и ги огледа.

— Полковник Кортни? — В гласа му се прокрадна нотка на недоумение.

— Здравейте — каза Уейт с дружелюбна усмивка. — Надявам се, че не сме закъснели за забавата.

— Не, мисля, че не сте. — Очите на офицера се впериха в Стив Еразмус.

Стив вежливо повдигна шапката си.

— More, Menper.

Патрондашите въобще не се връзваха с черния редингот, върху който бяха кръстосани. Офицерът отклони погледа си от него.

— Имате си палатки, нали, полковник?

— Имаме всичко, което ни трябва.

— Ще наредя на сержанта да ви покаже къде да разположите лагера си.

— Благодаря — каза Уейт.

Офицерът се обърна към сержанта. Толкова се обърка, че даже го хвана под ръка.

— Настанете ги по-далече. От другата страна на инженерния отряд — прошепна уплашено. — Ако генералът види тази тълпа… — Той потрепери, но с изискан маниер.

— More, Menper.

— Добро утро, сър.

Гарик усети първо миризмата. Тя привлече вниманието му и той започна да се измъква от унеса си. При него тези завръщания в реалността винаги се придружаваха от замаяност и изостряне на сетивата. Цветовете бяха ярки, кожата, вкусът и обонянието — твърде чувствителни.

Лежеше на сламеник. Слънцето светеше ярко, но той беше на сянка. Лежеше на верандата на каменната болница над Роркес Дрифт. Замисли се за миризмата, която го бе върнала в реалността. Бе някакво съчетание от разруха, пот и сух тор, миризма на изкормени вътрешности и съсирваща се кръв.

Определи, че това е миризмата на смъртта. Тогава погледът му се избистри и той видя мъртвите. Бяха струпани покрай стената на двора, където ги беше застигнал кръстосаният огън, труповете бяха разхвърлени между сградите и погребалните взводове ги товареха на фургоните. Тела лежаха по склона към реката, във водата и на отсрещния бряг. Сред тях имаше и мъртви зулуси, около които се въргаляха оръжията и щитовете им. Бяха стотици, помисли си Гарик с изумление. Не, хиляди бяха!

Тогава усети, че миризмите са две, но и двете бяха на смъртта. Едната идваше от черните трупове с подути от слънцето кореми, а другата — от собственото му тяло и от телата на хората около него, същата миризма на болка и разлагаща се плът, но смесена с тежкия дъх на дезинфектант. Смърт, облечена в антисептичен разтвор — също като нечистоплътно момиче, което се опитва да скрие неприятната си миризма.

Гарик огледа хората около себе си. Лежаха в дълга редица по цялата тераса, всеки на своя сламеник. Някои умираха, а мнозина бяха живи, но превръзките на всички бяха просмукани с кръв и йод. Огледа собственото си тяло. Лявата му ръка беше привързана към голите му гърди и той усети как болката започва да пулсира, бавно и равномерно като погребален барабан. Главата му бе цялата бинтована. „Ранен съм — отново се учуди той. — Как? По какъв начин?“

— Ей, образ, ти се върна при нас — чу се приветлив глас, който говореше на диалект. — Бяхме решили, че окончателно си превъртял.

Обърна глава и погледна говорещия, беше дребен мъж с маймунска физиономия в бархетни долни гащи и увит в превръзки като мумия.

— Докторът каза, че си изпаднал в шок, но ще излезеш от него. — Дребният мъж повиши глас: — Ей, докторе, нашият герой дойде на себе си.

Лекарят дойде бързо, имаше изморен вид, тъмни сенки под очите, състарен от прекомерна работа.

— Ще се оправиш — каза той, след като го опипа и понатисна тук-там. — Сега почивай. Утре ще те изпратят у дома.

Той отмина, защото имаше много ранени, но после се спря и хвърли поглед назад. Усмихна се за миг на Гарик.

— Съмнявам се, че това ще облекчи болката ти, но да знаеш, че си представен за награждаване с орден „Кръстът на Виктория“. Вчера генералът го одобри. Мисля, че ще го получиш.

Загледа се в лекаря, докато паметта му постепенно започна да се възстановява.

— Имаше сражение — каза Гарик.

— Ама нямаш представа колко си прав, че имаше сражение! — избоботи ухилено дребничкият мъж до него.

— Шон! — възкликна Гарик. — Брат ми! Какво е станало с брат ми?

Настъпи мълчание и той забеляза сянката на съжаление, която пробяга в очите на лекаря. С мъка се надигна, за да седне.

— И баща ми. Какво е станало с баща ми?

— Съжалявам — каза простичко лекарят, — боя се, че и двамата са убити.

Гарик легна на сламеника и погледна към реката. Изваждаха труповете от плитчините, те шляпаха във водата, докато ги влачеха към брега. Спомни си водните пръски, когато армията на Челмсфорд пресичаше реката. Шон и баща му бяха сред скаутите, крито водеха колоната, три отряда на Лейдибургските конни стрелци и шестдесет човека от Наталската полиция. Челмсфорд беше използувал тези мъже, защото те познаваха местността, където войската трябваше първоначално да напредне.

Гарик бе наблюдавал придвижването им с облекчение. Едва повярва на добрата съдба, която му подари дизентерия ден, преди да изтече ултиматумът и армията да пресече река Тугела.

— Ех, че късметлии — изрази протеста си един от болните, докато наблюдаваха войската.

Гарик не завиждаше, не му се отиваше на война, бе доволен, че остана тук заедно с още тридесет болни мъже и един гарнизон от шестдесет човека за отбрана на реката, докато Челмсфорд водеше армията си към Зулуленд.

Бе видял как скаутите се разпръснаха на излизане от реката и изчезнаха в хълмистите пасбища, последвани от главния корпус с хора и фургони, докато се превърнаха в пълзящ питон в далечината и оставиха зад себе си добре утъпкан път в тревата.

Спомни си как бавно се влачеха дните, докато чакаха при Роркес Дрифт. Спомни си как мърмореше заедно с другите, когато ги накараха да укрепят склада и болницата с торби и тенекиени кутии, пълни с пясък. Спомни си колко досадно бе всичко това.

И тогава стомахът му се сви, спомни си вестоносеца.

— Идва конник.

Той пръв го бе забелязал. Беше се възстановил от дизентерията и даваше караул над реката.

— Генералът си е забравил четката за зъби, та е изпратил някой да я вземе — каза другарят му. И двамата останаха седнали. Гледаха точицата, която се приближаваше откъм равнината.

— Бързо се движи — каза Гарик. — Я върви да повикаш капитана.

— Май че така трябва да стане — съгласи си другарят му по караул. Смъкна се в тръс по склона към склада, а Гарик се изправи и отиде на брега на реката. Протезата му потъна дълбоко в тинята.

— Капитанът каза да го изпратим в склада, когато се появи — каза неговият другар, който се върна и застана до него.

— Има нещо странно в начина, по който язди — каза Гарик. — Изглежда уморен.

— Сигурно е пиян. Люшка се на седлото, сякаш е събота вечер.

Гарик внезапно изхълца.

— Той кърви, ранен е.

Конят се гмурна в реката и конникът падна напред на врата му, ризата му отстрани блестеше почерняла от кръв, лицето му беше бледо от болката и праха. Хванаха коня му, когато излезе от водата, и войникът се опита да извика, но гласът му беше прегракнал.

— В името на Бога, подготвяйте се. Колоната ни беше обкръжена и пометена. Те идват — цялата черна орда! Ще бъдат тук, преди да падне нощта.

— Брат ми — каза Гарик. — Какво стана с брат ми?

— Мъртъв е — каза мъжът, — мъртъв е, всички са мъртви.

Той се свлече от коня.

Дойдоха — цялата орда зулуси, като бик, огромен черен бик, чиято глава и хълбоци изпълниха равнината, а рогата му заобиколиха реката от двете страни, за да ги обградят. Бикът тъпчеше с двадесет хиляди крака и пееше с десет хиляди гърла, докато гласът му доби звученето на бурно море. Слънцето се отразяваше с ярки отблясъци от остриетата на копията, докато той с песен се приближаваше към Тугела.