— Ти беше най-близо до лекаря. Направи единственото, което можеше да ни спаси. Зная, че аз не бих имал куража да го сторя.

Подът беше покрит със сандъци с муниции — блестящи медни цилиндри, коварно плъзгащи се под краката. Гарик се бе спънал, докато падаше, протегна ръка.

— Господи — потрепери дребничкият селяндур, — да си пъхнеш ръката в резето — никога не бих го направил.

Усети как ръката му се счупи, когато тълпата зулуси се хвърли напред. Той увисна на вратата с извитата си ръка и гледаше как тя се тресе, докато блъскаха по нея. Не изпитваше никаква болка, после падна мъгла и стана топло и безопасно.

— Стреляхме през вратата, докато ги прогонихме от другата страна. Тогава можахме да освободим ръката ти, но ти беше в безсъзнание. Едва сега дойде на себе си.

Гарик се загледа в отвъдния бряг на реката. Чудеше се дали са погребали Шон, или са го оставили на птиците.

Както лежеше на една страна, той сви краката си към гърдите и ги прегърна. Веднъж, когато беше малко лошо момче, бе счупил бронята на един рак-отшелник. Мекото му коремче беше толкова уязвимо, че под прозрачната кожа се виждаха органите му. Ракът сви тялото си в същата отбранителна поза.

— Предполагам, че ще си получил дрънкащия орден — каза селяндурът.

— Да — отговори Гарик. Но той не му трябваше. Трябваше му Шон.

Доктор Ван Роойен подаде ръка на Ада Кортни, докато тя слизаше от файтона. За петдесет години живот не бе получил имунитет срещу скръбта на други хора. Беше се научил само да я прикрива, от нея нямаше и следа в очите му, по устните или по набръчканото му лице с бакенбарди.

— Той е добре, Ада. Като за военни хирурзи добре са оправили ръката му. Ще зарасне правилно.

— Кога пристигнаха? — попита тя.

— Преди около четири часа. Изпратили са всички ранени от Лейдибург.

Жената кимна и той я изгледа с професионалната си маска на безразличие, скривайки шока, който изпита от промяната на вида й. Кожата й беше изсъхнала и безжизнена като венчелистчетата на смазано цвете, устата й беше добила упорито скръбно изражение, а траурът я правеше два пъти по-стара.

— Очаква те вътре.

Изкачиха се по стъпалата на черквата и малката тълпа се раздели, за да им направи път. Ада отвсякъде получаваше тихи поздрави и чуваше обичайните фрази, които се казват при погребение. Имаше и други жени в черно, с подути очи.

Ада и лекарят влязоха в студената и мрачна църква. Пейките бяха избутани покрай стените, за да се отвори място за сламениците. На тях лежаха мъже, а помежду им се движеха жени.

— Тук държа най-тежките случаи, за да мога да ги наблюдавам — каза лекарят. — Ето го и Гари.

Той се надигна от пейката, на която седеше. Ръката му висеше неудобно на превръзка на гърдите му. Закуца напред, за да ги посрещне, протезата му затропа силно по каменния под.

— Мамо, аз… — Той млъкна. — Шон и татко…

— Дойдох да те заведа у дома, Гари — каза бързо Ада, а лицето й се сви болезнено при споменаването на двете имена.

— Ама не могат да ги оставят да се въргалят там, би трябвало да…

— Моля те, Гари. Да си вървим у дома. За това можем да говорим по-късно.

— Ние всички много се гордеем с Гари — каза лекарят.

— Да — отвърна Ада. — Моля те, Гари, да си вървим.

Усещаше как мъката напира отвсякъде и може да избликне всеки момент, толкова много скръб беше заключена в такова малко пространство. Обърна се към вратата, не биваше да видят сълзите й. Не трябва да плаче пред тях, трябва да се върне в Теунис Краал.

Услужливи ръце отнесоха чантите на Гарик във файтона и жената пое юздите. И двамата не пророниха нито дума, докато пресякоха хребета и се загледаха в имението.

— Гари, сега ти си господарят на Теунис Краал — каза тихо Ада и той неспокойно се размърда на мястото до нея. Това не му трябваше, не му трябваше и орденът. Трябваше му Шон.

— Надявам се, че нямаш нищо против посещението ми — каза Ана. — Искам да говоря с теб.

— Не, радвам се, че дойде. Наистина, много се радвам — увери я разпалено Гарик. — Ана, толкова е хубаво да те видя пак. Сякаш мина цяла вечност, откакто заминахме.

— Знам, а толкова, толкова много неща се случиха. Баща ти и моят. И… и Шон. — Тя млъкна. — О, Гари, още не мога да повярвам. Казаха им го не един, не двама, но просто не мога да повярвам. Та той беше толкова… така обичаше живота.

— Да — каза Гарик, — така обичаше живота.

— В нощта, преди да замине, говори за смъртта. Дотогава изобщо не им бе минавала тази мисъл през ума. — Поклати глава с недоумение. — Никога не съм мислила, че може да му се случи. О, Гари, какво да правя сега?

Той се обърна и изгледа Ана. Ана, която обичаше. Ана, която принадлежеше на Шон. Но Шон е мъртъв.

Усети как му хрумва някаква неясна идея, която даже не може да изрази с думи, но е достатъчно реална, за да усети болезнено угризение на съвестта. Опита се да се освободи от тази мисъл.

— О, Гари! Какво да правя?

Тя търсеше помощ, това личеше ясно в гласа й. Баща й бе убит при Исандхълуана. По-големите й братя бяха все още с Челмсфорд при Тугела, трябваше да храни майка с три малки деца. Толкова ли е сляп да не види това!

— Ана, как да ти помогна? Само ми кажи.

— Не, Гари. Не мисля, че някой може да ми помогне.

— Ако става дума за пари… — Той се поколеба. — Сега съм богат. Татко остави целия Теунис Краал на мен, а Шон не е…

Тя го изгледа, без да му отговори.

— Мога да ти дам назаем, за да стъпиш на крака — изчерви се Гари. — Толкова, колкото ти трябват.

Продължи да го гледа втренчено, докато умът й започваше да работи, Гарик — господар на Теунис Краал. Той бе станал богат, два пъти по-богат, отколкото щеше да бъде Шон. А Шон е мъртъв.

— Моля те, Ана. Позволи ми да ти помогна. Наистина искам да ти помогна.

Той я обичаше, това беше повече от очевадно — а Шон беше мъртъв.

— Ана, ще ми позволиш ли?

Тя се замисли за глада, а за босите крака, за толкова пъти изпиралите рокли, че бяха станала прозрачни на светлина, за закърпени и преправяни фусти. И за непрестанния страх, за несигурността, с която живееш, когато си беден. Гари беше богат и жив, а Шон — мъртъв.

— Моля те, кажи, че ми позволяваш!

Той се протегна, хвана ръката й, стисна я силно във възбудата си и тя се вгледа в лицето му. „Приликата е явна — помисли си тя, — но у Шон имаше сила, докато у него всичко е меко и несигурно. И цветът не беше същият, пясъчно блед и бледосиньо вместо бруталното черно и индигото. Сякаш някой художник беше взел един портрет и с няколко фини щрихи беше променил напълно смисъла му, за да го направи на съвършено различна картина.“ На нея не й се искаше да мисли за крака му.

— Много мило от твоя страна, Гари — каза тя, — но ние имаме малко пари в банката и имението ни не е в дългове. Имаме конете, можем да ги продадем, ако се наложи.

— Тогава в какво е проблемът? Моля те, кажи ми.

Тогава тя реши какво да направи. Не можеше да го лъже — беше твърде късно. Ще трябва да му каже, но знаеше, че истината за него ще бъде без значение. Е, може би мъничко ще го засегне — но не чак толкова, че да й попречи да получи това, което иска. А тя искаше богатство и баща за детето, което носеше.

— Гари, ще имам дете.

Брадичката му подскочи нагоре, дъхът му секна.

— Дете?

— Да, Гарик. Бременна съм.

— От кого? От Шон ли?

— Да. Чакам дете от Шон.

— Как знаеш това, сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Той стана и закуца през верандата. Спря при перилата и ги хвана със здравата си ръка, другата още лежеше на превръзката. Застанал с гръб към Ана, се загледа през ливадите на Теунис Краал към отсрещния склон, покрит с рядка гора.

Бебе на Шон. Това просто го влудяваше. Знаеше, че Шон и Ана са го правели. Шон му го бе казал и на Гарик не му беше неприятно. Ревнуваше, но малко, защото брат му го беше споделил с него, така че нещо от това принадлежеше и на него. Но пък бебе. Бебе на Шон.