Шон имаше половин каса вино, мушната под леглото му. Тази последна вечер той изстуди четири бутилки, увивайки ги в мокра торба. Точно преди вечеря ги занесе под навеса при Даф и ги постави на масата. Той го наблюдаваше. Белезите по лицето му бяха почти зараснали — гладки, лъскави черти по бледата кожа.

— „Шато Оливие“ — каза Шон, а Даф поклати одобрително глава.

— Хубаво вино, вероятно ти се иска да пътуваш.

— Ако не го искаш, ще го отнеса обратно.

— Съжалявам — Даф говореше бързо, — не исках да се покажа като неблагодарник. Това вино подхожда на настроението ми тази вечер. Знаеш ли, че виното е тъжно питие?

— Глупости — възрази приятелят му, докато отваряше бутилката. — Виното е весело питие. — И той му наля малко в чашата.

Даф я взе и вдигна към огъня, така че светлината да минава през нея.

— Ти виждаш само повърхността, Шон. Хубавите вина имат елемент на трагедия в себе си. Колкото е по-добро виното, толкова по-тъжно е то.

Шон изръмжа.

— Обясни ми — подкани го той.

Даф остави чашата на масата и я загледа.

— Колко време мислиш е трябвало на това вино, за да стигне до подобно съвършенство?

— Десет или петнадесет години, предполагам — отговори Шон.

Той се съгласи.

— А сега всичко, което му остава, е да бъде изпито. Трудът от всичките тези години ще бъде разрушен в един миг. Не мислиш ли, че това е тъжно? — попита Даф тихо.

— Господи, Даф, не бъди толкова черноглед.

Но приятелят му не го слушаше.

— Точно това е общото между виното и човека. Те могат да достигнат до съвършенство само с годините, един живот в търсене, но при постигането му намират и своята разруха — каза Даф.

— Значи мислиш, че ако човек живее достатъчно дълго, ще успее да достигне до съвършенство?

Шон го предизвикваше, а Даф, все още загледан в чашата, му отговори.

— Някои гроздове са расли в неподходяща почва, други са били засегнати от болест, преди да стигнат до пресата, а трети са били похабени от нехайни лозари — не всички гроздове правят добро вино.

Взе чашата си, отпи от нея и продължи:

— На човек му е необходимо повече време да постигне съвършенство и той трябва да го намери — не затворен в бъчва, а навън, във водовъртежа на живота, следователно неговата трагедия е по-голяма.

— Да, но никой не може да живее вечно — каза Шон.

— Значи мислиш, че това прави нещата по-малко тъжни, така ли? — Даф отпи пак от чашата и поклати глава. — Грешиш, това, че не сме вечни, не намалява трагедията ни, а напротив — увеличава я. О, само ако имаше начин да избегнем смъртта, начин да сме убедени, че това, което е добро, би могло да просъществува, а не тази пълна безнадеждност.

Облегна се назад на стола, лицето му бе бледо и изпито.

— Даже и това бих приел, но да ми беше дадено повече време.

— Стига! Да говорим за нещо друго! Не разбирам защо се тревожиш толкова много. Все още не можеш да пиеш, но имаш още двадесет или тридесет години пред себе си — каза Шон рязко и Даф го погледна за пръв път тази вечер.

— Имам ли, Шон?

Шон не смееше да срещне погледа му. Знаеше, че приятелят му ще умре. Даф направи иронична гримаса и погледна към чашата си. Усмивката изчезна бавно и той проговори отново:

— Само ако имах малко повече време, щях да го постигна. Щях да открия слабите си места и щях да ги поправя. Бих могъл да видя… — Гласът му стана остър и висок. — Бих могъл да го направя! Зная, че бих могъл! Бих могъл… О, господи, все още не съм готов. Необходимо ми е още време! Много е скоро, много е скоро! — крещеше Даф, а очите му гледаха безумно и блуждаещо.

Шон не можа да понесе това, скочи, хвана го за раменете и го разтърси.

— Млъквай, да те вземат мътните, млъквай! — крещеше той.

Даф се задъхваше, устните се разкривиха и полуотвориха. Той ги докосна с върховете на пръстите си, като че ли искаше да ги затвори.

— Съжалявам, човече, не исках…

Шон махна ръцете си от Даф.

— И двамата сме адски изнервени — каза той. — Ще видиш, че всичко ще се оправи, само почакай.

— Да, ще се оправи. — Даф прокара ръка по косата си. — Отвори другата бутилка — прошепна той.

Тази вечер, след като Шон си легна, Даф пак засънува своя сън. Виното, което бе изпил, забавяше рефлексите и не му позволяваше да се събуди. Бе уловен в капана на собствените си съновидения — мъчеше се да се изплъзне, като се събуди, но все достигаше само до повърхността и отново потъваше в съня.

На другата сутрин Шон дойде при него доста рано. Въпреки че нощният хлад все още се усещаше под клоните на дивата смокиня, настъпващият ден обещаваше сухи ветрове и изгаряща горещина. Воловете усещаха това и се бяха скупчили под околните дървета. Малко стадо антилопи тъкмо напускаше водоема. Мъжкарят, с къси рога и гъст тъмен кичур на челото, бе повел женските да търсят сянка. Шон застана на вратата на колибата и почака минута, докато очите му свикнат с тъмнината. Даф лежеше буден.

— Ставай, ще се израниш от лежане.

Даф спусна краката си от кревата и изръмжа.

— Какво беше сложил във виното? — Разтърка леко слепоочието си. — Стотици таласъми танцуваха казачок в главата ми цяла нощ.

Шон усети да го побиват леки тръпки, сложи ръка на челото му да провери температурата, но тя бе нормална. Шон се поуспокои.

— Закуската е готова — каза той.

Даф си играеше с кашата в чинията и едва-едва хапваше от телешкия дроб. Продължаваше да присвива очи срещу светлината и когато изпиха кафето, блъсна стола си назад и заяви:

— Ще заведа нежната си глава да легне.

— Добре — каза Шон и стана. — Запасите от месо са на привършване. Ще отида да видя дали ще мога да намеря някой елен.

— Не, остани при мен, остани и ми говори. Можем да поиграем на карти.

Отдавна не бяха играли и Шон се съгласи. Седна на ръба на леглото и за половин час спечели тридесет и две лири.

— Трябва да ми разрешиш да те науча на тази игра някой ден — каза той закачливо.

Раздразнен, Даф хвърли картите на масата и каза:

— Не ми се играе повече.

Притисна с пръсти затворените си очи.

— Не мога да се съсредоточа от това главоболие.

— Искаш ли да спиш? — Шон събра картите и ги прибра в кутията.

— Не, защо не ми почетеш? — Той извади подвързано томче на „Студеният дом“ и му го подхвърли.

— Откъде да започна? — попита Шон.

— Няма значение, знам я наизуст. — Даф легна и затвори очи. — Започни откъдето и да е.

Шон зачете на глас. В продължение на половин час се запъва, защото езикът му въобще не можеше да хване ритъма на думите. Веднъж или два пъти погледна към приятеля си, но той лежеше спокойно. Челото му бе лъснало от пот. Дишаше леко. Дикенс е мощно приспивателно за такава гореща сутрин. Лека-полека и клепачите на Шон се затвориха, гласът му бавно затихваше, докато съвсем замря. Книгата се изплъзна от ръката му.

Слабото издрънчаване на веригата го събуди и той погледна към леглото. Там Даф се беше привел подобно на маймуна. Лудост гореше като огън в очите му, а бузите му леко потреперваха. Жълтеникава пяна бе излязла по устата му.

— Даф! — извика Шон.

Даф се спусна към него с пръсти, свити като куки, издавайки гърлен, нечовешки звук, но все още не животински. Този звук го удари в стомаха и го парализира.

— Недей! — изкрещя Шон.

Веригата се закачи за една от дъските на леглото, отхвърляйки Даф назад и той се просна, преди да успее да забие зъбите си в парализираното тяло на младия мъж.

Шон избяга. Изскочи от колибата и хукна към гората. Тичаше ужасен, с треперещи крака, задъхан, а сърцето му биеше със същата скорост, с която го носеха краката. Една клонка го одра по бузата и болката го накара да дойде на себе си. Забави ход, спря и се обърна назад. Застана неподвижно и впери поглед към лагера. Изчака да се успокои и се опита да потисне ужаса в себе си. Започна да го чувствува като някакво болезнено усещане в стомаха. След малко тръгна обратно. Заобиколи трънливите храсти я се приближи към лагера откъм най-отдалечената му страна. Той беше празен. Слугите бяха избягали в същия панически ужас, който бе накарал и него да побегне. Сети се, че пушката му е все още в колибата до леглото на Даф. Изтича до фургона си, влезе и бързо отвори сандъка с неизползуваните пушки. Ръцете му трепереха, докато боравеше с ключалката, защото веригата можеше и да не издържи и да подаде. Всеки миг очакваше да чуе нечовешкия рев зад себе си. Намери патрондаша. Зареди пушката и я огледа. Усещането на желязото и дървото го накараха да се почувствува по-добре, по-сигурен. Отново го правеше мъж.