— Валсът не е ли греховен танц?

Той се усмихна в тъмнината.

— Да, наистина е такъв!

— Бих искала да съгреша поне веднъж… не повече… поне малко, и то с теб, искам да видя какво е…

— Ще съгрешим… — каза Шон. — Ще бъдем от ужасни по-ужасни, като в ада.

На следващия ден Шон заведе Катрин в най-изискания магазин в Претория. Избра платове за половин дузина рокли. Една от тях трябваше да бъде за бал — светложълта коприна. Това беше екстравагантно и той го знаеше, но не го беше грижа, след като видя искрица радост и зеления цвят в очите й и руменината по страните й. За пръв път, откакто се беше разболяла тя пак живееше. Той пилееше парите си с удоволствие, а продавачките бяха във възторг от него. Трупаха се около тях с табли, върху които предлагаха най-различни дамски принадлежности.

— Дузина от тези — казваше Шон. — Да, тези са много хубави.

Изведнъж зелен блясък на един от рафтовете привлече погледа му — това беше зеленият цвят на Катрин.

— Какво е това? — посочи той и двете продавачки едва не паднаха, блъскайки се коя да му го донесе. Победителката донесе един шал. Шон го взе и го постави около раменете на жена си. Шалът беше великолепен.

— Да, ще го вземем.

В този миг устните на Катрин потрепериха и тя заплака. Вълнението беше твърде силно за нея. Настана суматоха. Продавачките се тълпяха около Шон да помагат. Той вдигна Катрин на ръце и я понесе към каретата, спря се на вратата и извика:

— Искам тези рокли до утре сутрин. Ще може ли?

— Ще бъдат готови, господин Кортни. Даже ако момичетата ще трябва да работят цяла нощ.

Заведе Катрин до фургона и я сложи на леглото.

— Моля те, Шон, прости ми. Никога не съм правила това преди.

— Всичко е наред, любима, аз те разбирам. Сега поспи.

На другия ден тя остана в лагера да си почива, докато Шон отиде при господин Голдберг на покупки. Трябваше да набави всичко необходимо за следващата експедиция. Още един ден измина в товарене на фургоните и в това време Катрин изглеждаше вече достатъчно добре, за да могат да отидат до Йоханесбург.

Тръгнаха рано сутринта. Мбиджейн караше, а двамата седяха на задната седалка, държейки ръцете си. Дирк се въртеше, като гледаше ту през единия, ту през другия прозорец, сплесквайки носа си в стъклото, и не спираше да коментира всичко видяно на своя смешен език, смесица от холандски и зулу, език, който Шон наричаше „диркезе“.

Пристигнаха в града по-рано, отколкото предполагаше. За тези четири години градът се беше разраснал и разпрострял чак до степта, изглежда, за да ги посрещне.

Караха по централната улица в новата част на града и стигнаха до центъра. Там промените бяха малко, беше такъв, какъвто го помнеше. Минаха по Илъф стрийт, а там, по тротоарите, пълни с народ, седяха и призраците от миналото. Чу Даф да се смее и бързо се обърна по посока на гласа. Един денди, с бомбе и златни зъби, който седеше в минаващата до тях карета, се изсмя още веднъж и тогава Шон разбра, че това не е смехът на Даф. Много приличаше на този на Даф, но не беше същият. Всичко тук така наподобяваше това, което той познаваше отпреди, но в същото време беше и по-различно — носталгия, но тъжна поради усещането за невъзвратимост. Миналото беше загубено и той знаеше, че никога не ще може да го върне обратно. Нищо не можеше да бъде същото, защото действителността съществува само в даден момент и само на дадено място. След това тя умира и човек я загубва. Трябва да я търсиш на друго място и по друго време.

Наеха апартамент в „Гранд Нешънъл“: хол и две спални, баня и балкон, който гледаше над улицата, над покривите, чак до изкопните машини и големите бели купища пръст около хълма. Катрин беше изтощена. Изпратиха им вечерята в апартамента и когато се нахраниха, тя си легна. Шон слезе долу сам, за да пийне нещо. Барът беше препълнен. Намери място в ъгъла. Седеше тихо, далеч от брътвежа наоколо. Бяха сменили картината зад бара — преди беше с ловен сюжет, а сега — един облечен в черно генерал, опръскан с кръв, който си взима сбогом с отряда си на бойното поле. Войните от отряда изглеждаха отегчени. Огледа облицованите в кафяво стени на заведението. Спомни си — имаше толкова много да си спомня. Изведнъж примигна. В ламперията, близо до страничната врата, имаше дупка с формата на звезда. Шон се ухили. Постави чашата на масата пред себе си и започна да масажира кокалчетата на дясната си ръка. Ако Хендерсън не беше успял да се наведе навреме, главата му щеше да отиде. Направи знак на келнера за още едно бренди. Докато той пълнеше чашата му, Шон попита:

— Какво се е случило с ламперията до онази врата?

Момчето погледна натам и после обратно към шишето.

— Някакъв човек мушнал юмрука си през нея, но това в стари времена. Шефът го остави като спомен.

— Трябва да е бил мъжага, тази врата е два сантиметра и половина дебела. Кой е бил той?

Момчето повдигна рамене и каза.

— Някой от наемниците по тези места. Те идват и си отиват. Спечелят някоя пара, изпикаят я на стената тук и се връщат, откъдето са дошли.

Той погледна Шон с отегчение и каза:

— С това ще стане половин долар, човече.

Пиеше брендито бавно, въртейки машата в ръка, наблюдавайки как течността се задържа по стените като олио. „Значи и с една пробита в облицовката дупка ще те запомнят“ — си мислеше той.

— Сега отивам да си лягам. Това вече не е моят свят. Моят свят е горе и спи. — Усмихна се, привършвайки питието.

— Шон! — Чу глас в ухото си и усети една ръка на рамото. — Господи, Шон, ти ли си?

Гледаше човека до себе си. Не го познаваше. Тази поддържана брада и нос, изгорял от слънцето, който се белеше… очите, той позна очите.

— Денис, стари мошенико! Денис Петерсън от Лейдибург, нали?

— Но ти не ме позна! — смееше се Денис. — Това е то нашето приятелство — изчезна преди десет години и сега даже не ме позна.

И двамата се смееха.

— Мислех, че отдавна са те обесили — защитаваше се Шон. — Какво правиш в Йоханесбург?

— Продавам говеждо месо — аз съм в Комитета по отглеждане на добитък. — В гласа му имаше нотка на гордост. — Тук съм, за да подновя договора и сключа нови.

— Кога се връщаш?

— Влакът ми тръгва след час.

— Е, има време за по една чашка, преди да тръгнеш. Какво да бъде?

— Бренди, благодаря.

Шон поръча напитките, взеха ги и изведнъж осъзнаха, че цели десет години стоят между тяхната, някога истинска, близост.

— И така, какво си правил през всичките тези години? — наруши мълчанието Денис.

— Това-онова, нали знаеш — малко миньорство, а сега тъкмо се връщам от степта. Нищо особено.

— Е, добре е, че се видяхме пак. А здравето ти?

— А твоето? — попита Шон и изведнъж се сети, че има новини за семейството си, новини, каквито не е имал от години.

— Как са всички в Лейдибург, сестрите ти?

— И двете се задомиха, аз също, имам четири сина. — Гордостта пак се прокрадна в гласа му.

— Познавам ли я?

— Одри — знаеш я, дъщерята на стария Пай.

— Не! Това е чудесно, Денис! Тя беше хубаво момиче — извика той.

— Най-хубавото — поправи го Денис.

Той имаше вид на преуспяващ човек, добре гледан съпруг и добре хранен — коремът му вече доста тежеше. Чудеше се дали и неговият не е такъв.

— Разбира се, старият Пай почина. Рони пое банката и магазина.

— Мишокът, с уши на прилеп? — каза Шон и разбра, че направи грешка.

— Той е вече член на семейството ми, Шон. Много е честен и е умен бизнесмен — намръщи се Денис.

— Съжалявам, само се пошегувах. Как е майка ми? — промени темата той. Зададе въпроса, който беше на устата му през цялото време.

Лицето на Денис се смекчи, по него се разля топлина.

— Както преди, има магазинче за дрехи, точно до този на Рони. Това е малка златна мина, никой и не мисли да купува от друг, освен от магазина на леля Ада. Тя е кръстница на две от децата ми. Мисля, че е кръстница на половината от децата в областта… — Изведнъж стана сериозен. — Поне да й бе писал, Шон. Не можеш да си представиш каква мъка си й причинил.