Малко след пладне Франсоа се изкачи при „Кенди Дийп“ с новината, че португалецът, след като пребил трима от обзалагащите се, заминал с обедния дилижанс за Кимбърли.

Даф свали пушката си.

— Благодаря ти, Франц, чакахме го да го нагостим. Мислех, че ще ни посети.

— Преброихте ли приходите?

— Да, комисионната ти е в онази торба на масата.

— Благодаря, приятелю, хайде да го отпразнуваме.

— Празнувай и заради нас.

— Ей, Даф, ама ти обеща… — започна Шон.

— Казах по-късно — след три-четири седмици. Сега имаме малко работа, например да прокопаем траншея с дълбочина петнадесет и дължина триста метра.

— Можем да я започнем утре.

— Нали искаш да станеш богат? — попита Даф.

— Разбира се, но…

— Искаш хубави неща, като английски костюми, френско шампанско и…

— Да, но…

— Е, спри да възразяваш, вдигни си дебелия задник и тръгвай с мен.

Китайците използуват фойерверки, за да прогонват демоните. Даф и Шон приложиха същия принцип. Не спираха инсталацията — докато тракането й достигаше до ушите на кредиторите им, всичко вървеше добре. Те смятаха, че Шон и Даф обработват рентабилен златоносен пласт и не им досаждаха, но парите, вложени в инсталацията, бяха достигнали половината от стойността й, докато излязат на другия й край във вид на малки жълти зърна.

Междувременно съдружниците прокопаваха траншеята, разкъсвайки земята в стремежа си да изпреварят мига, в който парите им ще свършат. Взривяваха я с динамит и в момента, в който последните камъни, разхвърчали се от експлозията, паднеха обратно, нахлуваха моментално в изкопа, кашляйки от дима, за да разчистят скалната маса и да започват да пробиват следващите дупки за взрива. Беше лято, дните бяха дълги и те работеха до тъмно. Имаше вечери, когато палеха последните фитили с газена лампа.

Пясъкът в пясъчния часовник се стичаше по-бързо от очакваното. Парите им се стопяваха и ето, че дойде петнадесети февруари, когато Даф се избръсна, облече чиста риза и отиде при Кенди, за да види дали може да изпроси още пари. Шон го наблюдаваше как се спуска по склона. Бяха продали конете преди една седмица и той се обърна към Бога с малка молитва — първата от много време насам.

Даф се върна към пладне. Изправи се на ръба на траншеята и загледа как Шон зарежда взрива за поредната експлозия. Ризата му бе мокра от пот, очертаваше всеки негов мускул.

— Ето, човече, заповядай, вземи ги и ги стискай.

Шон вдигна зачервените си от праха очи.

— Колко са?

— Ами още петдесет, но това са последните — или поне така ни заплаши.

Шон впери поглед в пакета под мишницата на Даф.

— Това какво е?

По кафявата хартия бяха избили мазни петна и устата му се напълни със слюнка.

— Първокачествени говежди пържоли — днес няма да се обядва с лигавата попара — ухили му се Даф.

— Месо — каза Шон, като че ли галеше думата. — Леко опечено, така че да пуска малко кръв, като го захапеш, с мъничко чесън и добре посолено.

— И ти до мен, пеейки в пустинята — съгласи се Даф. — Хайде, стига поезия, пали фитилите и да вървим да ядем!

Час по-късно вървяха един до друг по дъното на траншеята, а Мбиджейн със зулусите си се трупаха зад тях. Шон се оригна.

— Ах, сладък спомен, вече никога няма да погледна чиния попара.

Стигнаха края, където бе струпана току-що взривената скална маса. През тялото на Шон премина радостна тръпка, която загъделичка ръцете и рамената му и стисна дробовете му. В рамото му се впиха пръстите на Даф — усети, че те треперят.

Приличаше на змия, дебел сив питон, който пълзеше надолу по едната стена на траншеята, изчезваше в купчината чакъл и излизаше от другата й страна.

Даф се раздвижи пръв, коленичи, взе парче от жилата — голям сив пъстър отломък — и го целуна.

— Даф, май че е това, а? Май че е водещият пласт?

— Това е началото на дъгата.

— Край на попарите — каза тихо Шон и Даф се засмя.

Тогава и Шон се засмя. Завиха от радост, дива, безумна радост.

— Дай отново да го подържа — каза Шон.

Даф му го подаде.

— Ей, тежко е.

— Да, няма нищо по-тежко от това — съгласи се Даф.

— Трябва да е цели двадесет и пет килограма.

Шон хвана златния слитък с две ръце, беше с размерите на кутия за пури.

— Повече е!

— С два дни работа възстановихме всички загуби.

— А изкарахме даже и нещо отгоре, за харчене, така да се каже.

Шон постави златния слитък на масата. Отломъкът сияеше в светлината на лампата с малки жълти усмивки. Даф се наведе и го погали, повърхността му бе неравна.

— Не мога да откъсна ръце от него — призна той.

— И аз! — Шон протегна ръка, за да го пипне. — Ще можем да платим концесиите на Кенди след около една-две седмици.

Даф се стресна.

— Какво каза?

— Че ще можем да платим на Кенди концесиите, които купихме.

— Стори ми се, че имам слухови халюцинации. — Даф го потупа покровителствено по рамото. — Слушай какво ще ти кажа, човече, ще се опитам да го изразя съвсем просто. Какъв е срокът ни за изплащане на тези концесии, докато ги разработваме?

— Три години.

— Правилно — сега следващия ми въпрос. Колко човека в това находище разполагат с пари?

Шон го погледна озадачено.

— Ами, сега ние имаме и… и…

— Никой друг, поне докато се върне Храдски — довърши вместо него Даф.

— Ами братята Хейнс? Те са разкрили водещия златоносен пласт.

— Разбира се, но това няма да им свърши никаква работа, докато не пристигне инсталацията им от Англия.

— Продължавай.

Шон не бе съвсем наясно накъде бие Даф.

— Вместо да плащаме сега на Кенди, ще използуваме това — потупа златния слитък — и всичките му братчета, за да изкупим всяка концесия, която успеем. Като за начало — тези на Док Съдърленд, които са между нас и Джак и Свирката. После ще поръчаме две големи десетчукови трошачни инсталации и когато те започнат да ръсят злато, ще го използуваме, за да купим земя, да финансираме тухларни фабрики, машиностроителни цехове, транспортни компании и всичко останало. И преди съм ти казвал, че освен копаенето на злато има и други начини за правене на пари.

Шон се бе втренчил в него, без да продумва.

— Понася ли ти голяма височина? — попита Даф.

Шон кимна.

— Добре, защото отиваме там, където летят орлите — предстои ти да станеш участник в най-големия финансов удар в историята на тази страна.

Шон запали една от пурите на Даф, ръката му трепереше.

— Не мислиш ли, че най-добре би било… ами, да не бързаме толкова. Дявол да го вземе, Даф, разработваме водещия златоносен пласт едва от два дни…

— И сме направили хиляда лири — прекъсна го Даф. — Чуй ме добре, Шон, цял живот съм чакал този миг. Ние сме първите, успели да разкрият това находище, а то е широко отворено, както краката на проститутка. Ще се напъхаме в него и ще си го вземем.

На другата сутрин Даф има късмет да открие достатъчно рано Док Съдърленд, за да преговаря делово с него, преди той да е започнал ежедневния си запой. Ако бе закъснял само с един час, вече щеше да бъде твърде късно. Нещата се развиха така, че миг, след като най-сетне подписа, че продава двадесет и пет концесии на Шон и Даф, Док катурна чашата си и се строполи от стола си. Мастилото по договора за покупко-продажбата още не бе изсъхнало, когато Даф потегли към бивака на Фериерас, за да намери Тед Рейнек. Тед държеше парцелите от другата страна на братовчеда Джок. Горе, на „Кенди Дийп“, Шон наглеждаше инсталацията и си гризеше ноктите. За седем дни Даф бе изкупил повече от сто концесии, задлъжнели бяха с четиридесет хиляди лири.

— Даф, започваш да полудяваш — молеше му се Шон. — Отново ще загубим всичко.

— Колко сме измъкнали досега от „Кенди Дийп“?

— Четири хиляди.

— Десет процента от това, което дължим, за десет дни — и то само с една мизерна четиричукова трошачка. Дръж се, човече, утре купуваме четиридесетте концесии от другата страна на Джак и Свирката. Бих го направил и днес, но онзи проклет грък се дърпа, защото иска по хиляда лири на парче. Предполагам, че ще трябва да му ги дам.