Даф изхвърли утайката от кафето.

— Щом имаш пари в джоба си, значи не си кой да е, а нямаш ли ги, всеки може да те подритва.

Извади от горния си джоб дълга черна пура с отрязани краища и я предложи на Шон. Той поклати глава. Даф взе горящо клонче, запали я и запафка доволно.

— Даф, къде си изучил минното дело?

— В Канада.

Вятърът издуха дима, който Даф изпусна от устата си.

— Изглежда, доста свят си видял?

— Ами да, момко. За спане е дяволски студено, по-добре да си приказваме. Срещу една гвинея мога да ти разправя живота си.

— Ти първо ми го разправи, а аз ще преценя дали струва толкова!

Шон придърпа одеялото на раменете си и зачака.

— Имам ти доверие — отвърна Даф. Направи драматична пауза. — Роден съм преди тридесет и една години и съм четвъртият и най-малък син на шестнадесетия барон Роксби, т.е. без да се броят останалите, които така и не минаха през пубертета.

— Синя кръв — каза Шон.

— Разбира се, погледни носа ми. Но не ме прекъсвай повече. Неочакваната смърт на баща ми не предизвика никакви изненадващи промени в живота ми. Веднага щом получи титлата, седемнадесетият барон, неговият брат Том, стана също така стиснат и неприятен като баща ми. И така, ето ме на тринадесет години, с твърде малка издръжка, за да мога да се отдам на семейните хобита, плесенясващ в мрачен стар замък на сто километра от Лондон, където развитието на чувствителната ми душа е потиснато от неизбежната компания на варварските ми братя. Напуснах, стискайки в потната си длан авансово връчената ми издръжка за три месеца, а в ушите ми кънтяха прощалните думи на братята ми. Най-сантименталните от тях бяха: „Не си прави труда да ни пишеш“. Всички се бяха юрнали за Канада, изглеждаше добра идея, затова и аз заминах за там. Спечелих пари и ги прахосах. Имах жени, но и тях загубих, но накрая студът ме насви.

Пурата на Даф беше угаснала, отново я запали и погледна Шон.

— Беше толкова студено, че не можеше да се изпикаеш, без да ти замръзне инструментът, затова започнах да си мечтая за тропически земи, бели плажове и слънце, екзотични плодове и още по-екзотични девици. Обстоятелствата, които ме принудиха да напусна тази страна, са много неприятни, за да си ги припомням, и няма да се разпростирам върху тях. Мога поне да кажа, че когато си заминах, бях в съвсем невесело положение. И ето ме сега тук, бавно замръзващ до смърт, в компанията на брадат бродяга, а на ден езда оттук няма нито една екзотична девица.

— Трогателна история — добре разказана.

— Една история заслужава друга — да чуем твоята.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Роден и отгледан тук, в Натал. Напуснал дома преди седмица, също поради неприятни обстоятелства.

— Жена? — попита Даф с дълбоко съчувствие.

— Жена — потвърди Шон.

— Ах, тези жени — въздъхна Даф. — Обожавам ги.

Проходът разцепваше Дракенсберг на две. От двете им страни се издигаха стръмни черни върхове. Яздеха в сянката им и виждаха слънце само няколко часа по обяд. След това планините постепенно изчезнаха и те излязоха в открита равнина.

Под „открита равнина“ трябваше да се разбира висока савана. Простираше се надалеч, равна и пуста, трева и кафяви тръни чезнеха в далечината, за да се срещнат там с бледото пусто небе. Но самотата не можеше да притъпи възбудата им, с всеки изминат километър, с всеки следващ бивак по опънатия като лента път, тя ставаше все по-остра, докато най-сетне за пръв път видяха името, изписано с букви. Самотен като бостанско плашило сред разорана нива стърчеше пътен знак, на дясната стрелка пишеше „Претория“, а на лявата — „Уитуотърсранд“.

— Хребетът на белите води — прошепна Шон. Нещо много звънко имаше в това име — звънко, като милиони златни монети.

— Не сме първите — измърмори Даф. Лявото разклонение на пътя беше набраздено с дълбоки коловози от многото фургони.

— Сега не му е времето да се тревожим за това. — Шон вече бе обхванат от златната треска. — На тези дръгливи кранти им е останала още малко душа, затова да я използуваме.

Уитуотърсранд изникна на хоризонта като линия над пустошта, верига от хълмове, подобна на стотици други, които бяха преминали. Изкачиха се на хребета и погледнаха надолу. Една до друга се извисяваха две планински вериги, на север и на юг, на шест километра една от друга. В плитката долина между тях слънцето проблясваше в блатата, от които произлизаше наименованието на планинската верига.

— Виж ги — изстена Шон.

Палатките и фургоните бяха разпръснати из цялата долина, а проучвателните ровове бяха като пресни рани по тревата. Рововете се събираха в един ред към центъра на долината.

— Това е откриването на златоносния пласт — каза Даф — и ние сме твърде закъснели — цялото е разчертано с оградителни колчета!

— Как разбра?

— Ами отвори си добре очите, момко. Целият пласт е разпределен.

— Може да има участък, който да не са забелязали.

— Тези приятели не пропускат нищо. Да слезем долу и ще ти покажа. — Сръга коня си и те започнаха да се спускат. Обърна се към Шон, който го следваше.

— Погледни натам, близо до онзи поток — не си губят времето. Вече разполагат с трошачно-смилаща и сортираща инсталация. Струва ми се, че е четиричукова трошачка.

Навлязоха с конете в единия от по-големите лагери от палатки и фургони. Около огньовете се навъртаха жени, които готвеха, и от миризмата устата на Шон се напълни със слюнка. Сред фургоните имаше и мъже, които седяха и очакваха вечерята си.

— Имам намерение да попитам тези типове какво става тук — каза Шон.

Слезе от коня си й метна юздата на Мбиджейн. С кисела усмивка Даф наблюдаваше опитите му да заговори трима души един след друг. Всяка от жертвите на Шон отбягваше погледа му, промърморваше нещо и бързаше да се измъкне. Най-сетне той се отказа и се върна при конете.

— Какво ми има? — попита той с огорчение. — Да не би да съм заразноболен?

Даф се усмихна под мустак.

— Те са болни от златна треска. Ти си потенциален съперник. Може да умреш от жажда и никой няма да те погледне, за да не ти дойдат сили и да не намериш нещо, което те не са забелязали.

Изведнъж стана сериозен.

— Губим време. Остава един час до падането на нощта, да вървим да огледаме сами.

Понесоха се в тръс към разровената територия. В траншеите работеха мъже с търнокопи и лопати, някои бяха слаби и жилави, заобиколени от десетина туземци, които работеха с тях, други — затлъстели от седене по кантори, се потяха и скърцаха със зъби от болката в разранените си длани, лицата и раменете им бяха изгорели от слънцето. Всички се отнесоха със същата подозрителна враждебност към Шон и Даф.

Яздеха бавно на север и на всеки сто метра, влудяващо и неизбежно, ги посрещаше нова концесия, маркирана с колче и парче брезент, приковано към него. На него с груби големи букви бяха написани името на собственика и номерът на разрешителното.

Много от концесиите още не бяха докоснати и Даф спираше край тях, ровеше из тревата, вдигаше парчета скала и ги оглеждаше, преди да ги захвърли. И отново поемаха, все по-изморени и отпаднали духом. Спряха да нощуват на открит ветровит хребет. Разприказваха се, докато кафето се вареше.

— Много сме закъснели — каза Шон и огънят освети гримасата на лицето му.

— Ние имаме пари, момко, не забравяй това. Повечето от тези джентълмени са фалирали — хранят се с гола надежда, а не с говеждо и картофи. Вгледай се в лицата им и ще видиш отчаянието им. За да се разработи златоносен пласт, е необходим капитал: трябват пари за машини и надници, трябва да се вкарва вода в скалата и да се копае, трябват вагонетки и време.

— Парите не вършат никаква работа като нямаш концесия — възрази мрачно Шон.

— Момко, дръж се за мен, имай ми вяра! Забеляза ли колко от тези участъци дори не са пипнати? Те принадлежат на спекуланти и предполагам, че се продават. През следващите няколко седмици ще видиш как постепенно от тези момчета ще останат само мъжете…