— Джок, би ли могъл да отделиш една минута?

Той се обърна бавно.

— А, Шон! Да, какво има?

— Двамата с Даф напускаме Ранд. Имам нещо за теб. Нещо, с което да ни запомниш. Сигурен съм, че и приятелят ми също ще иска ти да го получиш.

Джок се изчерви от смущение.

— Не е необходимо — каза той и започна да се обръща към чашата си.

— Моля те, Джок.

— Е, добре. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Какво е то?

— Ето това — каза той и пристъпи напред, стоварвайки юмрука си. Широкият и червен от уискито нос на Джок беше цел, за която може да се мечтае. Тъй като бе излязъл от форма, крошето му не бе от най-добрите, но достатъчно силно, за да изпрати Джок в зрелищно задно салто през тезгяха. Шон взе замечтано чашата му и я изпразни върху главата на Тревър.

— Следващия път, като ме видиш, се усмихни и поздрави — каза той на Тревър. — А дотогава, не си търси белята.

Изкачи стълбите до апартамента на Храдски в значително по-добро настроение. Вече го очакваха.

— Казвай, Макс! — Шон даже успя да му се ухили.

— Г-н Храдски много щедро…

— Колко? — прекъсна го рязко той.

— Г-н Храдски ще ви позволи да вземете хиляда и петстотин и личните си вещи. Като част от споразумението вие ще поемете задължението да не се впускате, в каквато и да е търговска дейност в Уитуотърсранд за период от три години.

— Това е твърде малко — протестира Шон. — Направете ги две хиляди и ще сключим сделката.

— Предложението не подлежи на обсъждане.

Разбра, че няма да отстъпят. Не желаеха да се пазарят. Това бе всичко.

— Добре. Приемам.

— Г-н Храдски повика адвоката си, за да състави договора. Ще имате ли нещо против да почакате, г-н Кортни?

— Не, Макс. Забравяш, че сега аз съм господар на времето си.

Шон завари Даф да седи в креслото в гостната в Ксанаду така, както го бе оставил. Бутилката се люлееше празна в ръката му, а той беше в безсъзнание. Бе полял жилетката си с коняк, а три от копчетата й бяха разкопчани. Свитото му тяло се губеше в голямото кресло и къдриците, провиснали върху челото, омекотяваха измъчените черти на лицето. Шон освободи бутилката от ръката му и Даф се размърда неспокойно, мърморейки и въртейки главата си.

— Време е малките момчета да си лягат — каза Шон. Вдигна го от креслото и го прехвърли през рамото си.

Даф повърна.

— Това е начинът. Покажи на Храдски какво мислиш за скапания му килим! — окуражи го приятелят му. — Давай още веднъж за късмет, но не върху ботушите ми.

Той изпълни, каквото му бе наредено, и Шон го отнесе нагоре по стълбите с тържествуващ кикот. На площадката спря и се опита да анализира собствените си чувства. По дяволите, беше щастлив. Беше нелепо да се чувствува толкова щастлив насред нещастието. Продължи по коридора, все още чудейки се на себе си, и влезе в стаята на Даф. Пусна го върху леглото и го съблече. След това го изтъркаля под одеялата. Донесе от банята емайлиран леген и го постави до леглото.

— Може да ти потрябва. Спи спокойно! Утре ни чака дълъг път.

Постоя на горната площадка, погледът му пробяга надолу по мрамора и се спря върху великолепието на фоайето. Напускаше всичко това и нямаше причина да се чувствува щастлив. Засмя се високо. Може би защото се бе сблъскал с тоталното унищожение и в последния миг бе успял да предотврати най-лошото, бе превърнал разгрома в победа. По-точно това бе малка емоционална победа, но поне сега не бяха по-зле, отколкото при пристигането им в Ранд. Това ли беше причината? Шон размисли и разбра, че това не е цялата истина. Съществуваше също и усещането за избавление. Това беше другата й страна. Да продължи по свой път — на север към нови земи. Усети в себе си тръпката на очакването.

— Нито една курва или борсов посредник в радиус от петстотин километра — изрече той и се засмя. Отказа се да търси думи, с които да изрази чувствата си. Емоциите бяха неуловими — веднага след като ги хванеш натясно, променят формата си и мрежата от думи, която вече си приготвил да хвърлиш върху тях, не може да ги улови. Остави ги да бродят свободно, прие ги такива, каквито са и им се наслади. Изтича надолу по стълбите, прелетя през кухнята и се втурна в конюшнята.

— Мбиджейн — извика, — къде си, по дяволите!

Някакъв стол се преобърна с трясък в помещението на слугите и вратата на една от стаите се отвори.

— Nkosii, какво има? — нещо в тона на Шон беше разтревожило Мбиджейн.

— Кои са шестте ни най-добри коня?

Слугата ги назова, без да се опита да прикрие любопитството си.

— Имунизирани ли са срещу сънна болест?

— Всички, Nkosii.

— Добре. Да са готови за път утре преди разсъмване. Два — със седла, останалите ще носят багаж.

Мбиджейн се засмя.

— Пак ли ще ходим на лов, господарю?

— Може би.

— Колко дълго ще отсъствуваме, господарю?

— Колко дълго е завинаги? Сбогувай се с всичките си жени, вземай кожената наметка и копията си и ще видим накъде ще ни поведе пътят.

Шон се върна в спалнята. Отне му половин час да приготви багажа. В средата на стаята постоянно растеше купчината дрехи, които щеше да изостави, а останалите се събраха в половин конски товар. Натъпка ги в две кожени чанти. Намери палтото от овча кожа в дъното на един от килерите и го метна върху стола заедно с кожените бричове и широкополата шапка, за да ги облече на сутринта. Слезе в кабинета да избере пушки, без да обръща внимание на луксозните двуцевки и на тези с неизвестен калибър. Взе две ловни пушки и четири манлихери.

Сетне отиде да се сбогува с Кенди. Тя беше в апартамента си и отвори веднага след почукването му.

— Чу ли? — попита я той.

— Да, целият град знае. О, Шон! Съжалявам, моля те влез. Как е Даф?

— Ще се оправи. Точно сега е мъртвопиян и спи.

— Ще отида при него — каза тя бързо. — Сега той има нужда от мен.

В отговор Шон вдигна едната си вежда и я загледа, докато тя сведе очи.

— Не! Предполагам, че си прав. Може би по-късно, когато надмогне първия шок. — Вдигна поглед към Шон и се усмихна. — Предполагам, че се нуждаеш от едно питие. За теб също трябва да е било отвратително. — Отиде до шкафа. Носеше къса синя нощница, която почти откриваше гърдите й.

Шон я наблюдаваше. „Красива е“ — си помисли.

— До нова среща, Кенди — вдигна чашата си той.

Сините й очи се отвориха широко.

— Не разбирам. Защо го казваш?

— Заминаваме, Кенди. Рано сутринта.

— Не! Шон, ти се шегуваш. — Но знаеше, че не е така. Повече нямаха какво да си кажат.

Шон допи чашата си и я целуна.

— Бъди щастлива!

— Ще се опитам. Върни се скоро.

— Само ако обещаеш да се омъжиш за мен — усмихна й се той, а тя го дръпна за брадата.

— Изчезвай, преди да съм те накарала да изпълниш обещанието си.

Бързо си тръгна, защото знаеше, че тя ще се разплаче.

На следващата сутрин Даф опакова вещите си под ръководството на Шон. Той изпълняваше всяко нареждане със замаяно покорство, отговаряйки, когато Шон го заговореше, но в останалото време се скриваше в защитната черупка на мълчанието. Когато свърши, Шон го накара да вземе торбите и го поведе навън, където конете ги очакваха в мразовития мрак. До конете имаше няколко човека — четири сенки в тъмнината. Шон се поколеба, преди да излезе на двора.

— Мбиджейн! — извика той. — Кои са тези с теб?

Те се показаха на светлината, която струеше през вратата, и Шон се засмя.

— Хлуби, с внушителното шкембе! Нонга! И ти, Кандла?

Това бяха мъже, копали за него в рововете на „Кенди Дийп“, работили усърдно с лопатите, които откриха богатството му, въртели копията, за да го защитят от първите грабители. Щастливи, че ги е познал, защото бяха изминали много години, те го наобиколиха, усмихвайки се толкова широко и ослепително, колкото само зулусите могат.

— Какво ви е събрало толкова рано, палавници такива? — попита Шон.

Хлуби отговори за всички: