— Колко време ни отне? — попита Даф.
— Като че ли сто години.
— Само толкова? — престори се на изненадан той. — Тогава обявявам почивка — два дни за размисъл.
— Ти размишлявай, братко, аз ще го ударя на пируване.
— Отлична идея — да тръгваме!
Започнаха от заведението на Кенди, но след третото идване тя ги изхвърли навън и те продължиха из останалите кръчми. Имаше десетина кръчми и те ги обиколиха всичките. Други също празнуваха, защото преди два дни старецът Крюгер, президентът на републиката, официално бе признал златоносните находища. Единственият ефект от това бе, че платежните вноски за разрешителни за добив на злато щяха да излизат от джобовете на фермерите, които са собственици на земята, и да влизат в държавната хазна. Никой не се тревожеше от това, с изключение може би на фермерите. Това по-скоро бе претекст за създаване на партия. Заведенията бяха претъпкани с ругаещи, изпотени мъже. Даф и Шон пиеха с тях.
Бюрата „Котва и корона“ въртяха стабилен бизнес във всеки бар и хората, които се трупаха около тях, бяха новото население на златоносните находища. Копачи, голи до кръста и покрити с прах, търговци в крещящо облекло и с още по-кресливи гласове, които продаваха всичко — от динамит до лекарство против дизентерия, евангелист, спасяващ душите на грешните комарджии, които прехвърляха пари от един джоб в друг, джентълмени, които се опитваха да запазят обувките си от изплютия сдъвкан тютюн, новопристигнали от родината си момчета, които искаха да се върнат обратно, брадати бури облечени в бозави костюми, които малко пиеха, но наблюдаваха изпитателно нашествениците. А ето ги и другите — чиновниците и фермерите, мошениците и предприемачите, алчно заслушани в разговорите за златото.
На втория ден следобед се появи цветнокожото момиче Марта, за да открие Шон и Даф. Те бяха в една хижа от кирпич и сламено-катранен покрив, която обаче се наричаше „Таверната на светлите ангели“. Даф изпълняваше танца на храбрия бял сержант, като си партнираше с един стол. Шон и още петдесетина клиенти отмерваха ритъма, тропайки с чаши и празни бутилки.
Марта се промуши пъргаво до Шон, като пляскаше ръцете, които се опитваха да се пъхнат под полата й, и пискаше остро всеки път, когато я ощипваха по задника. Стигна до него почервеняла и запъхтяна.
— Мадам каза, че трябва веднага да отидете при нея — станало е нещо много лошо — изтърси тя на пресекулки и хукна обратно към вратата по пътя, осеян с опасности. Някой вдигна полата й и дружен мъжки рев приветствува откритието, че под нея не носи нищо.
Даф така бе погълнат от танца, че Шон трябваше буквално да го изнесе от заведението и да натопи главата му в коритото за водопой на конете, докато успее да привлече вниманието му.
— По дяволите, защо направи това? — изпръхтя той и замахна с дясно кроше към главата му.
Шон сви глава и го хвана през кръста, за да не му позволи да се строполи на земята.
— Кенди иска да ни види — казва, че е станало нещо много лошо.
Даф поразмисли върху думите му, мръщейки се, за да се съсредоточи, после отметна назад главата си и изпя следната версия на „Лондон гори“:
Отскубна се от ръцете на Шон и се понесе отново към заведението. Той пак го хвана и го обърна по посока на ресторанта на Кенди. Тя беше в спалнята си. Изгледа ги как се олюляват прегърнати на прага.
— Добре ли си гуляете?
Даф измърмори нещо и понечи да си оправи сакото. Шон се опита да го задържи изправен, защото краката му неволно залитнаха в странична танцова стъпка.
— Какво е станало с окото ти? — попита тя Шон и той внимателно го опипа, беше подуто и посиняло.
Кенди не дочака отговора му, а продължи все така мило:
— Е, ако вие, красавци такива, искате да останете собственици на мина, по-добре да изтрезнеете.
Те се втренчиха в нея и Шон проговори бавно, но въпреки това неясно:
— Защо, какво е станало?
— Възнамеряват да затрият концесиите, това е станало. Новият указ за държавно златно находище отваря вратата на преселниците, за което те отдавна чакаха. Стотина от тях са образували синдикат. Претендират, че старите нотариални актове вече не са валидни, възнамеряват да измъкнат колчетата с надписите и да поставят свои.
Даф вече, без да залита, отиде до леген за миене край леглото на Кенди, наплиска лицето си с вода, изтри го енергично с кърпа, после се наведе и я целуна.
— Благодаря ти, скъпа моя.
— Даф, моля те, пази се — извика след тях Кенди.
— Да видим дали можем да наемем няколко човека за охрана — предложи Шон.
— Добра идея, да се опитаме да намерим няколко трезви мъжаги — би трябвало да ги има в ресторанта на Кенди.
По обратния път към мината се отклониха и спряха пред палатката на Франсоа. Вече бе тъмно и той се появи в току-що изгладена нощница. Повдигна вежди, като видя петимата тежковъоръжени мъже с Шон и Даф.
— На лов ли отивате? — попита той.
Даф бързо му разправи всичко и Франсоа започна да подрипва от възбуда, още преди да беше свършил.
— Ще ми крадат концесиите, кресльовци такива, смрадливи кресльовци!
Втурна се в палатката и се появи отново с двуцевна ловна пушка.
— Ще видим, а, ще видим как ще изглеждат надупчени със сачми.
— Франсоа, чуй ме! — надвика го Шон. — Не знаем на кои концесии първо ще се хвърлят. Приготви хората си и ако чуеш стрелба към нас, ела и ни помогни — ще направим същото за теб.
— Да, да, непременно ще дойдем — мръсни кресльовци!
Нощницата се замята в краката му, докато той изтича, за да свика хората си.
Мбиджейн и останалите зулуси приготвяха вечеря, наклякали около гърнето на тринога. Шон насочи коня си към тях.
— Вземете копията си — каза им той.
Те хукнаха към колибите си и веднага се върнаха.
— Господарю, къде ще е битката? — питаха те, забравили за манджата.
— Елате, ще ви покажа.
Разположиха наетите стрелци сред машините, за да прикриват пътя, който водеше до мината. Зулусите скриха в една от траншеите на концесията. Ако се стигнеше до ръкопашен бой, синдикатът го очакваше изненада. Даф и Шон слязоха малко надолу по склона, за да се уверят, че защитниците им са добре скрити.
— Колко динамит имаме? — попита замислено Шон.
Даф го погледна изпитателно, после се ухили.
— Според мен достатъчно. Тази вечер си пълен с блестящи идеи.
Поведе го назад към бараката, която използуваха за склад.
На няколкостотин метра надолу по склона заровиха пълен сандък експлозив. Над него поставиха стара консервена кутия, за да отбележат мястото. Върнаха се в бараката и в продължение на цял час майсториха гранати от връзки с динамитни пръчки. На всяка имаше детонатор и много къс фитил. След това се разположиха, загърнати в овчите си кожухчета, с пушки на коленете и зачакаха.
Виждаха светлините на биваците, разпръснати из долината и от време на време дочуваха слабо откъслечно пеене от кръчмите, но осветеният от луната път към мината продължаваше да е пуст. Шон и Даф седяха един до друг, облегнати на парния котел.
— Питам се как ли е научила Кенди? — обади се Шон.
— Тя знае всичко. Хотелът е в центъра на находището и тя си държи очите отворени.
Отново замълчаха, докато Шон обмисляше следващия си въпрос.
— Момиче и половина е тази наша Кенди.
— Да — съгласи се Даф.
— Ще се жениш ли за нея, Даф?
— Боже господи! — Той подскочи като ужилен. — Откачаш, момко, или това беше възможно най-тъпата ти шега.
— Тя те боготвори и от това, което виждам, личи, че ти си доста благоразположен към нея.
Това, че Даф решително отхвърли идеята за женитба, го успокои. Ревнуваше, но не от тази жена.
— Да, имаме общи интереси, не отричам, но женитба! — Даф потрепери леко, но не само поради студа. — Само глупакът прави една и съща грешка два пъти.