— Кандла, ще ми дадеш ли кафе, сега или на вечеря?

— Господарю, готово е. — Той сипа малко кафява захар в чашата, разбърка я с пръчка и му я подаде. Шон държеше чашата с две ръце, духайки, за да охлади кафето, и започна да отпива, въздишайки при всяка глътка. Разговорите на зулусите му вървяха оживено, кутията с енфие ги обикаляше. Всяка забележка и изказване, които заслужаваха внимание, бяха посрещани с тържествено хорово потвърждение „да, това е така, да, това е вярно“. Избухваха малки спорове, но скоро замираха и се превръщаха в спокойни разговори. Шон ги слушаше, като понякога се включваше в разговора или разказваше някоя история, докато стомахът му започна да подсказва, че е време за хранене. Кандла започна да готви под критичните погледи и надзор на всички, а полезните съвети валяха като дъжд от тези, които мързелът беше направил словоохотливи. Почти бе изпекъл една токачка под одобрителните коментари на останалите и макар Мбиджейн да направи забележка, че има нужда от още малко сол, всички чакаха обяда с нетърпение. Изведнъж Нонга, който седеше край огнището, скочи, и посочи на север. Шон засенчи очи и също погледна натам.

— Боже господи! — извика той.

— Ай, ай, ай! — извикаха слугите.

Един бял приближаваше към тях. Яздеше в тръс, седнал удобно на седлото. Вече бе много близо, така че Шон забеляза голямата кафява брада, която закриваше долната част на лицето му. Беше едър човек, с ръкави на ризата, навити около дебелите му ръце.

— Здравейте! — извика Шон и отиде да го посрещне.

Ездачът спря коня в края на лагера. Слезе и сграбчи протегнатата ръка. Младият мъж усети как пръстите на ръката му изпращяха при стискането.

— Здравей, човече! Как е? — Той говореше африкаанс. Гласът подхождаше на ръста му, а очите му бяха на едно ниво с тези на Шон. Те разтърсваха безмилостно ръцете си, смеейки се, искрено зарадвани от срещата.

— Кандла, донеси шишето бренди! — извика през рамо Шон, а след това се обърна към бура.

— Влизайте, идвате точно навреме за обяд. Имаме повод да празнуваме. Брей, хубаво е пак да срещнеш бял човек.

— Значи сте сам?

— Да, влизайте! Сядайте!

Наля бренди и бурът взе едната пълна чаша.

— Как се казвате? — попита той.

— Кортни, Шон Кортни.

— Аз съм Ян Паулус Леро. Радвам се да се запознаем, сър.

— Наздраве, господине — отговори Шон и двамата пиха.

Ян Паулус избърса мустаците си с ръка и пое дъх, вдишвайки дълбоко аромата на брендито.

— Чудесно е! — каза той и подаде чашата за още.

Говориха много. Езиците им, освободили се от самотата, се мъчеха да кажат всичко и едновременно с това да разпитат за всичко — срещите в пустинята са винаги такива! Междувременно питието в шишето бързо намаляваше.

— Кажи ми къде са вашите фургони? — попита Шон.

— На един-два часа път оттук. Тръгнах да търся реката.

— Колко сте в групата? — Шон наблюдаваше лицето му.

— Мама и татко, малката ми сестра и жена ми — аха, това ми напомни да ти кажа, че трябва да преместиш фургоните си оттук.

— Какво? — Той го погледна озадачен.

— Това е моето място за лагеруване — обясни му бурът, — виж, ето там са следите от моя огън, това е мой лагер.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Огледай се, буре, ето ти цяла Африка. Избери си място навсякъде другаде, освен тук, където съм аз.

— Но това е мое място. — Ян Паулус се зачерви и сви устни. — Винаги когато идвам тук, лагерувам на едно и също място, разбра ли?

Цялото настроение от хубавата им среща се промени само за няколко секунди. Ян Паулус стана рязко и тръгна към коня си. Той се наведе и стегна ремъка, стъпвайки така бързо на стремето, че животното едва не загуби равновесие, метна се на гърба му и погледна към Шон.

— Махай фургоните! — изрева той. — Довечера ще лагерувам тук!

— Искаш ли да се хванем на бас, че това няма да стане? — заядливо попита Шон.

— Ще видим!

— Разбира се, че ще видим — съгласи се Шон иронично.

Бурът подкара коня и си замина. Шон гледаше как той изчезва зад дърветата и чак тогава даде свобода на гнева си. Вилнееше из лагера като буря, крачейки насам-натам, правеше кръгове, после спираше и поглеждаше в посоката, откъдето щяха да се зададат фургоните на бура. Изглежда, това, което най-много го тревожеше, беше вероятната борба или по-скоро битка с Ян Паулус. Кандла донесе храна, като вървеше с чинията подир него и му я предлагаше. Той го отпрати и продължи да крачи нетърпеливо насам-натам, като че ли беше патрул. Най-после в далечината се показа първо върхът на един камшик, а след това се чу и слабо мучене на вол. На това мучене веднага отговори добитъкът на Шон. Кучетата се разлаяха и той побърза да отиде до един от фургоните, които бяха от северната страна на лагера, и се облегна на него. Дългата редица се изви зад дърветата в далечината и тръгна към неговия лагер.

Имаше ярки цветни петна на седалката на предвождащия фургон. Женски дрехи! При друг случай това щеше да накара ноздрите на Шон да се разтворят, за да подушат, така както при младите жребци, но сега цялото му внимание бе съсредоточено върху по-едрия от двамата ездачи. Ян Паулус препусна напред пред баща си, а Шон го очакваше със свити юмруци. Ян Паулус яздеше изправен в седлото. Спря коня си на няколко крачки от него и бутна шапката си назад с палец, голям и дебел като наденица. След това пришпори леко коня си, за да го накара да потанцува, и попита с престорена изненада:

— Какво, господине? Още ли сте тук?

Кучетата на Шон се бяха втурнали да посрещнат другата глутница кучета и сега всички се въртяха в кръг, душейки се взаимно, с настръхнала козина.

— Защо не се покатериш на някое дърво? Там ще се почувствуваш по-добре, като у дома — предложи Шон с престорено спокойствие.

— Аха, така значи? — Ян Паулус се размърда на седлото, ритна стремето и освободи десния си крак, прехвърляйки го през коня, за да слезе. Точно в този момент Шон се хвърли върху него. Конят се дръпна нервно, изхвърляйки бура. Той загуби равновесие, но се хвана за седлото. Шон посегна, сграбчи го за брадата и увисна с цялата си тежест. Ян Паулус падна назад, размахвайки ръце като вятърна мелница, а кракът му се заплете в стремето и той увисна като хамак — от едната страна закачен на коня, а от другата държан от Шон за брадата. Шон заби пети в почвата за опора.

Възбудени от действията им, кучетата се нахвърлиха едно на друго ръмжейки, хапейки се, квичейки — истинска кланица, хвърчеше козина като пясъците в пустинята Калахари при пясъчна буря.

Ремъкът на стремето се скъса. Шон падна назад, извърна се и скочи на крака точно навреме, за да посрещне удара на бура. Парира удара, който бурът нанесе през ръката му, но силата го изненада. След това те бяха вече гърди в гърди и той усети, че насрещната сила е равна на неговата. Бореха се тихо, брадите им се заплетоха, а очите им бяха само на сантиметър един от други. Шон премести тежестта си и се опита да падне, но съвсем леко и елегантно, като танцьорка, Ян Паулус го задържа. Сега беше ред на бура. Той изви ръката му и Шон изохка от силата, която му беше необходима, за да го спре. Оупа Леро се включи, като дойде с коня си до тях, разпръсна кучетата с камшика, който свистеше във въздуха. Приближи се до двамата и викна:

— Спрете! Вие, дяволи, престанете, хей, чувате ли? Достатъчно!

Шон извика от болка, когато камшикът го шибна по гърба, а при следващия удар Ян Паулус изрева със същата сила. Те се пуснаха, разтърквайки следите от камшика, и застанаха пред слабия, стар и белобрад човек на коня. Първият фургон пристигна. В него седеше огромна жена.

— Защо ги спря, Оупа?

— Няма смисъл да ги оставя да се избият един друг — отговори той.

— Не те е срам! Значи затова развали играта на момчетата? Не си ли спомняш как обичаше да се биеш и ти? Или сега си толкова стар, та си забравил удоволствието от младини? Остави ги на мира!

Оупа се поколеба, все още размахвайки камшика, като поглеждаше ту Шон, ту Ян Паулус.