— Аз не взимам пари за думи, господине. Бих искал да мога да направя повече. — Той забърза през площада. Докато вървеше, човек можеше да разбере, че усмивката му лъже. Той наистина беше възрастен човек.

— Мбиджейн! — извика Шон. — Вземи една бивна от фургона и я занеси в кабинета на доктора над магазина.

На следващия ден Катрин и Шон отидоха на сутрешната служба в църквата. Тя не можеше да стои права по време на химните, затова седеше на пейката. Тиха и бледа, гледаше олтара, а устните й мълвяха думите на песента. Очите й бяха пълни с мъка.

Останаха в Луи Трешар още три дни и бяха приети много добре от всички. Мъже идваха да пият кафе при тях и да видят слоновата кост, жени им носеха пресни яйца и зеленчуци, но Шон беше нетърпелив да продължат по-скоро на юг. На третия ден поеха по последната част от пътуването си.

Катрин бързо се възстановяваше. За голямо разочарование на слугите започна сама да се грижи за Дирк. Напусна носилката и отново седна на предната седалка на водещия фургон. Малко понапълня и под жълтата кожа започна да се прокрадва розовина. Макар че физически се поправяше бързо, депресията не я напускаше. Шон не можеше да направи нищо повече, за да й помогне.

Месец преди Коледата на 1895 година фургоните на Шон превалиха веригата от ниски възвишения над града и в далечината пред тях се откри Претория. Както тропическите дървета джейкаранд, нацъфтели лилаво във всеки двор, така и шумните улици говореха за благоденствието на Трансваалската република. Шон разположи кервана на края на града, до самото шосе — просто изтегли фургоните от него. След като ги разположи и се увери, че за здравето на Катрин не съществува опасност, той облече единствения си хубав костюм и поръча да оседлаят коня му. Костюмът беше кроен преди четири години за голям корем, какъвто имаше тогава. Сега сакото му беше широко. Лицето му беше обгоряло от слънцето, а голямата и гъста брада се спускаше надолу и покриваше яката, която вече не можеше да обхване врата. Ботушите бяха напълно деформирани и набръчкани отгоре, защото не бяха виждали боя от много време. Около панделката на шапката му имаше тъмни мазни петна, а периферията й висеше над очите му. Бутна я назад.

Имаше извинение и оправдание за любопитните погледи, които го проследяваха, докато яздеше надолу по Чърч стрийт, с един едър мускулест дивак, яздещ отстрани до едното му стреме и огромна петниста хрътка, тичаща до другото. Групата си пробиваше път между колите, които задръстваха широката улица. Преминаха сградата на републиканския парламент, минаха покрай къщите с нацъфтели градини и стигнаха до търговския център на града, близо до гарата. Шон и Даф някога бяха купували всичките си запаси от един и същи търговец и сега той отиде пак там. Нищо не се беше променило — само надписът на фирмата беше малко избелял, но се четеше ясно.

Което означаваше, че тук са готови да купуват злато, скъпоценни камъни, кожи, слонова кост и други естествени материали. Слезе от коня и хвърли юздите на Мбиджейн.

— Може да се забавя.

Качи се на тротоара, поздрави две дами с повдигане на шапката и влезе в сградата, където господин Голдберг развиваше своята дейност. Един от продавачите се втурна да му услужи, но Шон му махна и той се върна зад щанда. Господин Голдберг беше в дъното на магазина и говореше с двама клиенти. Беше доволен, че ще почака, за да има време да се разходи между отрупаните със стока рафтове. Спря пред един, опипа една риза, за да прецени качеството й, помириса една пура, разгледа една брадва, взе една пушка и се прицели в стената. Господин Голдберг, нисък и дебел мъж, се ръкува с клиентите си, отпрати ги и после тръгна към него. Косата му беше подстригана късо, а вратът преливаше над яката. Той погледна към Шон, а очите му останаха безизразни, докато търсеше в картотеката на паметта си картата с името. След малко се усмихна и лицето му светна.

— Господин Кортни, нали?

Шон също се усмихна.

— Точно така. Как си Изи? Как е търговията?

Лицето на господин Голдберг помръкна.

— Ужасно, ужасно, господин Кортни. Разтревожен съм.

— Изглеждаш добре. — Посочи корема му. — Доста си напълнял.

— Можете да се шегувате, господин Кортни, но аз ви казвам, че е ужасно. Данъци и тревоги, данъци и тревоги — въздъхна господин Голдберг, — а сега се говори и за война.

— Какво е това? — смръщи вежди Шон.

— Война, господин Кортни, война между Британия и Републиката.

Лицето на младия мъж се проясни и той започна да се смее високо.

— Глупости, господин Голдберг! Даже Крюгер не може да бъде толкова голям глупак! Дай ми чаша кафе и една пура и да тръгнем из магазина ти, за да видя какво има, и ще поговорим за бизнес.

Търговецът промени израза на лицето си и сведе очи сънливо.

— Бизнес, господин Кортни?

— Да, Изи, този път аз продавам, а ти купуваш.

— Какво продавате?

— Слонова кост.

— Слонова кост?

— Да, двадесет фургона.

Господин Голдберг въздъхна тъжно и каза.

— Слоновата кост вече не се търси. Едва ли ще можете да я продадете.

Това беше много добре изиграно. Ако Шон не беше питал за цената преди два дни, думите му можеха да го убедят.

— Съжалявам да чуя това. Ако не се интересуваш, ще я предложа на друго място.

— Елате в офиса ми, можем да поговорим, разговорът не струва пари.

Два дни по-късно те все още обсъждаха този въпрос. Шон беше докарал фургоните в задния двор на склада. Господин Голдберг лично претегляше всяка бивна и записваше теглото й на един лист. Двамата събраха цифрите и се съгласиха с общия сбор. Сега идваше последният стадий на разговора им — цената.

— Хайде, Изи, изгубихме два дни. Това е добра цена и ти го знаеш… хайде да привършваме — изръмжа Шон.

— Ще загубя много пари — протестираше господин Голдберг. — И аз трябва да живея.

— Хайде! Да приемем сделката за сключена.

Шон му подаде ръка.

Господин Голдберг се поколеба за секунда и сложи дебелата си ръка в лапата му. Двамата се ухилиха доволно. Един от чиновниците на господин Голдберг наброи златните монети, подреждайки ги на купчинки, а след това ги преброи още веднъж. Шон напълни две брезентови торби със златото, потупа господин Голдберг по рамото, извади пура и тръгна към банката с тежкия си товар.

— Кога пак се връщате в степта? — извика след него господин Голдберг.

— Скоро!

— Не забравяйте да купите необходимите ви запаси от нас!

— Ще дойда.

Мбиджейн носеше едната торба, а Шон — другата. Усмихваше се, димът от пурата му се стелеше след него. В тежестта на златото има нещо, което кара човека, който го носи, да става осем стъпки висок.

Същата вечер, докато лежаха в леглото, Катрин попита:

— Имаме ли достатъчно пари, за да купим фермата?

— Да — каза Шон. — Имаме пари за най-прекрасната ферма на целия полуостров Кейп, а след още едно пътуване ще имаме достатъчно, за да построим къщата и хамбарите, да купим добитъка, да посадим лозята, а даже и ще ни останат.

Катрин помълча малко и след това попита:

— Значи се връщаме пак в степта?

— Да, само още веднъж, още две години и ще се преместим в Кейп. — Той я прегърна. — Нямаш нищо против, нали?

— Не, мисля, че го искам. Кога тръгваме?

— Не веднага, след известно време. — Шон се смееше от сърце. — Първо ще се позабавляваме. — Той я прегърна и усети колко болезнено слабо беше тялото й все още. — Ще купим хубави дрехи за теб, любима, и костюм за мен, който няма да изглежда като карнавален. Ще излезем и ще видим как изглежда този град и какви развлечения може да ни предложи. — Той спря, защото му хрумна нова идея. — Дявол да го вземе! Зная какво ще направим! Ще вземем карета и ще отидем до Йоханесбург. Ще наемем апартамент в „Гранд Нешънъл Хотел“ и ще поживеем. Ще се къпем в порцеланова вана, ще спим в истински легла, може да ти направят красива прическа, а на мен да подстрижат брадата. Ще ядем скариди и яйца от пингвини… Не мога да си спомня откога не съм вкусвал свинско или овнешко месо… Ще го полеем със старо, кипящо вино и ще танцуваме валс на хубава музика. — Шон стана и започна да танцува, а когато спря, Катрин попита тихо: