Тъкмо смехът им вбеси Кип. Едно беше да се предаде и да умре, а съвсем друго да се остави на някакви кикотещи се идиоти да го посекат. Само че нямаше време. Конниците вече се носеха в галоп, тъпчеха нежната яркозелена трева, както щяха да стъпчат и него. Ето че най-после се разделиха и единият прехвърли вехеворала в лявата си ръка, за да съсекат Кип едновременно.

Кип скочи и замахна с намерението да смачка поне една от тези тъпи усмивки, преди да умре. Скокът беше слаб и прекалено подранил. Но докато тялото на Кип се издигаше да посрещне протегнатите оръжия, през него се надигна сияеща зелена маса и той почувства как от тялото му бликна енергия. Стръкове трева излетяха от ръката му едновременно с удара, разкъсвайки кожата. Удебелиха се, станаха колкото копия за глигани и се превърнаха в истински остриета. И когато ги метна през въздуха, отхвърча назад и се стовари на земята. Дръжките на още десетина яркозелени копия тупнаха на земята пред него.

Конниците едва имаха време да дръпнат юздите, преди да налетят на стената от копия. Вехеворалите изхвръкнаха от ръцете им, а конете им бяха набучени и вдигнати от земята поради ъгъла на копията. Животните прекършиха предната редица със силата на сблъсъка, само за да открият зад тях още, на които да се набучат отново. Ездачите пък бяха изхвърлени от седлата към очакващите ги зелени копия. По-лекият се наниза на тях и остана да виси на пет стъпки над земята. По-тежкият ги прекърши и се стовари по гръб до Кип.

Кип зяпаше тъпо, без да проумява какво се е случило. Чу откъм моста вик:

— Притеглящ! Зелен притеглящ!

Погледна ръцете си. Яркозеленото се оттичаше бавно от разкървавените му пръсти — оттенъкът му беше досущ като на тревата и копията. По кокалчетата, китките и под ноктите му имаше порязвания, сякаш нещо бе разкъсало кожата на излизане. Мирис на смола и кедър изпълваше въздуха.

Кип се чувстваше замаян. Някой ругаеше с тих, отчаян глас. Той се обърна.

Беше войникът, който лежеше окървавен на земята до него. Кип нямаше представа как още е жив. Тялото му бе пронизано от четири копия, но те вече чезнеха, огъваха се под собствената си тежест, трепкаха, сякаш на някакво миниатюрно равнище се изпаряваха в нищото. Войникът вдиша и това накара двете копия в гърдите му да се размърдат. Той захленчи и заруга, а копията бавно изчезнаха, като оставиха само зелен тебеширен прах, който се смесваше с кръвта му. Въпреки бронираната качулка над лицето му Кип можеше да види блестящите му от сълзи черни очи.

За няколко секунди Кип бе почувствал… връзка. Зеленото беше единство, растеж, буйност, цялост. Но докато силата се изплъзваше измежду пръстите му и големите копия клюмаха като вехнещи цветя, той отново се почувства сам. Уплашен. По-дребният ездач, който висеше над земята, падна с тупване и дрънчене на ризница. Копията затрепкаха, разпаднаха се и се разнесоха като прах.

Кип чу ридание. Беше по-едрият ездач, който още ругаеше. Мъжът си пое дълбоко дъх и внезапно се разкашля, пръскайки кръв. Претърколи се по корем и още кръв се изля от счупения му тоеп.

Кип се извърна. Погледна към моста. Войниците на краля ги нямаше. Можеше само да предполага, че са решили, че се е появил някакъв обучен притеглящ, за да го спаси. Може би щяха да чакат да се стъмни, преди да го подгонят, или пък си имаха собствен притеглящ в лагера. И в двата случая трябваше да бяга, бързо.

Все още усещайки боцкане в пръстите, с мозък, размътен от скръб и изтощение, той стана и се заклатушка към портокаловата горичка.

Гавин Гайл летеше надолу покрай класни стаи и казарми и знаеше, че немалко хора ще се втурнат към прозорците да видят какво става. Всъщност днес се провеждаха първите занятия по притегляне за слабо надарени, така че той вероятно щеше да е идеалният пример за един от основните уроци, преподавани от всеки магистър.

Обикновено магистърът палеше свещ и искаше от учениците да опишат какво виждат. Това винаги му даваше изобилие от възможности да се подиграва на ошашавените деца, които неизменно казваха: „Тя гори.“ „Какво имаш предвид под «гори»?“ „Ами, ъъъ, че гори?“ Целта на урока бе да изтъкне, че всеки огън започва от нещо веществено и не оставя почти нищо веществено. Когато една свещ гори, къде се дява цялата лой? Превръща се в енергия — енергия, която ние възприемаме като светлина и топлина, — и някакви остатъци — дали малко, или много, зависи от това колко ефективно гори свещта.

Магията представляваше точно обратното. Започваше от енергия — светлина или топлина, — а изражението и? винаги бе физическо. Създаваш луксин. Можеш да го докоснеш, да го държиш — или да бъдеш държан от него.

На половината път надолу Гавин притегли син купол и ремъци от студената синева на небето, като добави малко зелено за гъвкавост. Куполът се разгъна с изплющяване и забави падането му. Когато стигна на няколко стъпки от земята, запрати надолу ударни вълни от подчервено, които го забавиха достатъчно, за да кацне меко на улицата. Куполът се разпадна на син прах и зелен пясък с миризма на смола, тебешир и кедър. Гавин закрачи към пристанището.

Намери я за броени минути — тя тъкмо пристигаше, нарамила раница. Беше се преоблякла, но пак в панталони. Карис носеше рокля само веднъж в годината, за Бала на лукслордовете, където това бе задължително. Освен това някак си бе успяла да си боядиса косата почти черна, за да не изпъква чак толкова в Тирея.

Разбира се, нямаше как да не изпъква с тези очи като изумрудено небе, осеяно с рубинени звездици. Карис беше зелено-червен бихром — почти полихром. Цял живот бе мразила това „почти“. Червеният и? обхват се простираше достатъчно навътре в подчервеното, за да може да притегля огън, но не можеше да притегля стабилен подчервен луксин. Беше се провалила на изпита. Два пъти. Нямаше значение, че е в състояние да притегли повече подчервено от болшинството подчервени или че е най-бързият притеглящ, когото Гавин бе виждал. Тя просто не беше полихром.

Но пък, от друга страна, полихромите бяха прекалено ценни, за да им позволят да влязат в Черната гвардия.

— Карис! — извика Гавин.

Тя спря и го изчака с озадачена физиономия.

— Лорд Призма — поздрави го, както винаги официална на обществени места. По всичко личеше, че още не е прочела бележката.

Той закрачи редом с нея.

— Е — каза. — Тирея значи.

— Най-отвратителното място във всичките Седем сатрапии — рече тя.

Пет години, пет велики цели, Гавин. Той си определяше цели още откакто бе станал Призма, като фокус и средство за разсейване. Седем цели за всеки седемгодишен период. И първата беше — първата винаги беше — да каже на Карис цялата истина. Истина, която можеше да погуби всичко. „Какво направих. Защо. И защо развалих годежа ни преди петнайсет години.

Заради това заслужаваш да гниеш в синия си затвор навеки, братко.“

— Важна мисия — отбеляза той.

Тя сви рамене.

— Как така важните мисии никога не ме отвеждат в Рутгар или Кървавата гора?

Той се изкиска. Рутгар бе най-цивилизованата и процъфтяваща нация в Седемте сатрапии, а като зелена притегляща Карис естествено би изпитвала силно влечение към Злачните равнини. Кървавата гора пък бе мястото, откъдето произхождаше родът и?, и тя не бе бродила сред червените секвои от младини.

— Тогава защо не съкратим пътешествието? Мога да те откарам дотам със скул.

— До Тирея? Тя е от другата страна на морето.

— Отивам да се справя с един цветен бяс. — „А може и да нямам още много възможности да съм близо до теб.“

Тя се намръщи.

— Напоследък сякаш има много бесове.

— Винаги изглежда така. Помниш ли миналото лято, когато имаше шестима за шест дни, а после нито един за три месеца?

— Всъщност си прав. Какъв е? — попита тя. Като повечето притеглящи, изпитваше особено възмущение, когато някой бяс бе от нейния цвят.

— Син.

— Аха. Значи предполагам, че ще тръгнеш веднага. — Карис знаеше за особената омраза, която питае Гавин към сините бесове. — Чакай малко, ще издирваш син бяс… в Тирея? — попита и се обърна да го изгледа с хипнотичните си зелени очи с червени точици.