Почерпи от топлината на тялото си, опита се да си я представи как се издига на вълни, като от пустиня. Мъничък пламък, искрица — само това му бе необходимо. Събра колкото можеше. Надигна се и се подпря на стената като старец. Магията си имаше тегло, а при количеството, което смяташе да запрати, трябваше да си гарантира, че няма да падне още щом започне. Коленичи и се ухили на мъртвеца.

Мъртвецът отвърна на усмивката му, сякаш го очакваше. Сякаш бе чакал това от години.

Дазен събра ръце. Изстреля тънка начална струйка червено от дясната си длан право в лицето на мъртвеца. Лявата освободи наведнъж цялата насъбрана топлина…

И създаде мъничка искрица.

Червеното я подхвана и лумна. Изведнъж синята килия се изпълни с червена светлина и топлина. Дазен притегли още, и още, и го освободи като удар с чук, право към мъртвеца, право към слабото място в стената на килията.

Въпреки опитите му да се стегне трусът го събори. Беше запратил огненото кълбо с толкова много воля, че нямаше начин отслабеното му тяло да поеме отката.

Не мислеше, че е загубил съзнание, но когато отвори очи, светът още бе син. Неуспех. Мили Оролам, не!

Дазен се претърколи; очакваше да види как мъртвецът се хили насреща му. Но мъртвеца го нямаше. На негово място зееше дупка. Назъбена дупка в стената, с тлеещи краища, покрити със слузест, бавно горящ червен луксин. Дупка и тунел за навън.

Дазен не издържа и заплака. Свобода! Не можеше да се изправи, беше прекалено слаб, но знаеше, че трябва да се махне оттук. Че трябва да се отдалечи колкото може повече, преди Гавин да е открил, че го няма. Така че запълзя.

Щом се измъкна от синята луксинова килия, затаи дъх, сигурен, че тук ще има някакъв капан или аларма. Нищо. Вдиша дълбоко. Свежият, чист въздух изпълни дробовете му със сила и той запълзя към свободата.

Кип се събуди в малка синя стая. Всяка повърхност бе от син луксин, дори сламеникът, на който спеше, макар да бе омекотен с куп одеяла. От лекото полюшване разбра, че се намира на една от сините баржи.

И гърбът го болеше адски. Всъщност цялото тяло го болеше. Лявата му ръка бе омотана с бинтове и той усещаше дебелата лапа, намазана върху дланта. Раменете и ръцете му бяха натъртени и имаше чувството, че някой е налагал краката му с дъска; главата му туптеше и усещаше болка кажи-речи във всяка част от тялото си, за която се сети. Размърда пръстите на краката си. Да, те също боляха.

Освен това беше гладен. Невероятно.

„Намираш се на бежански кораб, Кип. Тук няма никаква храна.“

Опита се да заспи отново. Това бе най-разумното. Щеше да се чувства по-добре, като се събуди. А и дотогава можеше да хванат риба или нещо такова. Претърколи се, а кръстът все още го болеше. Какво… Той се размърда и осъзна, че лежи върху нещо твърдо.

Посегна към колана си и пръстите му напипаха нещо. Очите му се отвориха рязко. Ножът. Неговото наследство. Ако не го болеше толкова силно, щеше да се засмее. Явно го бяха донесли тук увит в одеяла и го бяха оставили. Никой дори не бе забелязал. В една флотилия с хиляди бежанци и войници и може би стотина съдове, когато имаш да се тревожиш за пирати и какво ли още не, явно Кип не бе първото нещо в ума на Гавин. „Добре де, а аз какво съм очаквал? Да ме преоблекат в сухи дрехи? Тук просто няма сухи дрехи.“

Изтърколи се от ножа и седна. Простена. Наистина го болеше. И беше гладен. Но сега това нямаше значение.

Някой спря пред вратата и Кип бързо скри ножа до бедрото си.

Гавин подаде глава в стаята и каза:

— Събуди ли се? Как си?

— Все едно върху мен е сядал слон — отвърна Кип.

Гавин се ухили, влезе и седна на края на сламеника.

— Чух, че си се опитал да се правиш на Железни. Той вдигна доста пара. Нали уж е негова работа да ми спасява живота.

— Много ли ми се сърди? — попита притеснено Кип.

Гавин стана сериозен.

— Не, Кип. Никой не ти се сърди. Всъщност, макар да не иска да си го признае, той се гордее с теб.

— Наистина ли?

— И аз също.

— Мислех, че съм закъснял. — Гавин да се гордее с него? Умът му отказваше да възприеме тази мисъл. Майка му винаги се бе срамувала от него, а самият Призма да се гордее? Кип замига бързо и извърна поглед. — Наистина ли си добре?

Гавин се усмихна.

— Никога не съм се чувствал по-добре. Между другото ти… познаваше ли онова момче? Убиеца?

Кип усети буца в гърлото си.

— Зимун. Той беше един от притеглящите, които избиха хората в Ректън. Опита се да убие и мен. Какво стана, изядоха ли го акулите?

— Не знам — отвърна Гавин. — Моето правило е: ако не видиш врага мъртъв със собствените си очи, предполагай, че е още жив. — Усмихна се малко криво, сякаш на някаква своя мисъл. — Но — добави, като се отърси от нея — предполагам, че това обяснява някои неща.

Извади палисандровата кутия, в която се бе намирал кинжалът на Кип, и му я подаде.

— Празна е. Обаче си помислих, че прилича на онази, която ти е дала майка ти. Или Зимун я е откраднал от крал Гарадул, или е стандартен модел. Изглежда, в нея е имало нож, но предполагам, че е паднал във водата. Съжалявам.

На Кип му се прииска да си каже всичко, но ножът си беше негов. Гавин можеше да му го вземе. Дори не бе успял да го разгледа както трябва.

— Както и да е — рече Гавин. — Сега почивай. Аз имам работа. Ще наредя да ти донесат храна и ще поговорим по-късно. Става ли? — Изправи се и тръгна да излиза, но спря на вратата. — Благодаря ти, Кип. Ти ми спаси живота, синко. Чудесна работа. Гордея се с теб.

Синко. Синко! В гласа на Гавин имаше гордост, докато го изричаше. Кип бе накарал Призмата да се гордее. Това бе като светлина, бликнала над хълмовете, за да озари в душата му кътчета, които никога не я бяха зървали.

Буцата в гърлото му стана огромна, очите му се наляха със сълзи. Гавин се обърна да си върви.

— Чакай! Татко, чакай!

Кип се вцепени, а също и Гавин, застанал в рамката на вратата. Последния път, когато Кип бе използвал тази дума, се бе държал нагло и нещата не се бяха развили добре.

След миг стана още по-зле, понеже Кип изведнъж осъзна, че Гавин е използвал „синко“ в смисъл на „момче“. Прииска му се да скочи обратно във водата при акулите.

— Извинявай — успя да каже. — Не исках…

— Не! — Гавин го прекъсна с махване на ръка. — Каквото и друго да си направил, днес ти доказа, че си Гайл, Кип.

Кип облиза устни.

— Карис… Видях я да те удря. Това заради мен ли беше?

Гавин се засмя.

— Кип, жените са загадка, която вечно ще си остане неразгадана.

Кип се поколеба.

— Това „да“ ли означава?

— Карис ме удари, защото имах нужда да ме ударят.

Това не му помогна особено.

— Поспи си… синко — каза Гавин. Направи пауза, сякаш изпробваше вкуса на думата. — Край вече на тази глупост с „племенника“. Целият свят ще разбере, че си мой син. Пък майната им на последствията.

И си тръгна.

Кип обаче не заспа. Облегна гръб на едната синя стена и извади кинжала. Острието бе от странен яркобял метал, с виеща се черна сърцевина от върха до дръжката. Нямаше много украса, с изключение на седемте идеални диаманта на дръжката. Е, добре де, шест диаманта и може би един сапфир. Кип не разбираше от скъпоценни камъни, но шестте камъка бяха прозрачни като стъкло и искряха, пречупвайки светлината. Седмият бе също толкова голям и бистър, но сияеше в ярко, магическо синьо. Кип прибра ножа в канията.

„Откъде е взела майка ми такова нещо? Как така не го е заложила, за да си купи ганджа?“

Отвори палисандровата кутия, за да прибере кинжала, но бинтованата му лява ръка я изтърва и тя падна наопаки в скута му. Той я обърна и видя, че коприната, с която бе облицована отвътре, е хлабава и не е прикрепена към самата кутия, а към рамка, поставена в нея. Издърпа рамката, повдигна я — и видя бележка, написана с почерка на майка му: