— Какво ти е на очите? — попита Сансон. — Няма значение. Мърдай, Кип!

Приятелят му отново беше прав. Нямаше значение какво вижда Кип или как. Той се обърна и тръгна напред. Някак си почудата от всичко това изтласкваше страха му. Растенията приличаха на факли, ограждащи пътя му, и дори леко осветяваха пътеката между тях.

Като продължаваше да стиска с една ръка мокрите си натежали панталони, Кип се затича с цялата възможна бързина, безстрашен въпреки хлъзгавите скали, тясната пътека и смъртта, мамеща го от всички страни.

В реката имаше трупове, заседнали в плитчините. Мили Оролам, трупове имаше и във фермата на Сендина — малки купчинки, студени почти колкото земята наоколо. Тлеещи порутени сгради пламтяха горещо в зрението на Кип. Но което бе по-важно за него и Сансон, той видя лодка, вързана на малкия кей на фермата.

Излетяха от пътеката с пълна скорост… и видяха в светлината на утринното слънце трийсет Огледалци на коне, наредени в боен строй.

— Искахме да те заловим жив — каза червеният маг. Кожата му бе алена, а гласът му пълен с ярост. — Притеглящ с твоя потенциал не се появява всеки ден. Но ти уби двама от хората на крал Гарадул и заради това ще умреш.

— Нали няма наистина да се разбиеш? — каза Карис, докато Гавин ги спускаше към осеяната с редки храсти полупустинна равнина.

— Аха, ясно. Когато летя, ние летим, но когато се разбиваме, аз се разбивам.

Наклони кондора надясно, така че да не могат да ги видят от Гаристън. Все още имаше немалка вероятност някой фермер или рибар да ги забележи, но кой би повярвал на един самотен рибар, който разправя, че е видял гигантски летящ човек-птица? Ако ги видеше цял град, щеше да е друга работа.

Макар да бе най-важното пристанище в Тирея, Гаристън не представляваше кой знае какво. Почти всичката риба в залива беше изловена, земята бе гореща и суха, с лоша почва, рутгарският губернатор бе корумпиран, а хората му — още повече.

Но това бе сега. Преди Войната на Лъжепризмата тук бе имало сложна система от напоителни канали, превръщащи тази пустош в цъфтяща градина. Прибирали се по две или дори три реколти годишно. Шлюзове подпомагали търговията с по-малките градчета нагоре по Кафявата река. Но каналите и шлюзовете изискват притеглящи и поддръжка. Без тези две неща земята се бе съсухрила, наказана за греховете на мъртвите.

— Гавин, сериозно говоря. Ще се разбием ли?

— Довери ми се — каза той.

Тя отвори уста, после я затвори. Гавин отгатна неизреченото: „Защото това много ми е помагало в миналото, нали?“

— Имаш ли нещо чупливо в багажа? — попита я.

— Колко зле ще бъде? — В гласа и? имаше нескрита загриженост.

— Извинявай. Трябваше да почакам да стигнем по-близо до земята.

— Я чакай, какво е това? — попита Карис.

Гавин се обърна на запад, но не видя какво е събудило любопитството и?. Гаристън бе заобиколен от равна и суха обработваема земя, но на запад тя бързо преминаваше в стръмни високи непроходими планини, които стигаха почти до самото море. Кафявата река минаваше току зад тях. Ако можеше да стигне право до морето — през планините, — щеше да е дълга само десет левги. Вместо това обаче тя трябваше да се отклони към Гаристън, за да заобиколи делящата я от океана планинска преграда, което я правеше почти сто и петдесет левги от извора до устието.

— Ей там — посочи Карис. — Някакъв дим.

Гавин не беше сигурен дали тъмната струйка не е плод на въображението и? — а сега и на неговото. Както и да е, намираше се от другата страна на планините, така че нямаше значение. Той тъкмо отвори уста да каже това на Карис, когато кондорът прелетя над един от предпланинските хълмове. Мощно въздушно течение ги подхвана и ги изстреля високо в небето.

На Гавин му секна дъхът. Беше експериментирал с кондора само над водата. Изобщо не се бе замислял как може да повлияе сушата на въздуха над нея. Сега, когато го изпита на собствен гръб, му се виждаше съвсем логично. Че защо иначе хищните птици ще се вият толкова често над едно и също място? Бе предполагал, че става дума за добри ловни полета. Но сега разбираше, че е заради теченията.

— Можем ли да минем над планините? — попита Карис.

От тази височина — Гавин погледна надолу, преглътна и веднага вдигна очи към хоризонта — вече бе сигурен, че онова, което са видели, е дим. А щом можеше да се вижда толкова отдалеч, възможностите бяха само две.

„Нека да е горски пожар. Моля те, Оролам.“

— Можем. Но ако го направим, няма да се срещнеш с човека, който трябва да те вкара в армията на Гарадул. А и аз не мога да вдигна кондора отново във въздуха без море. Ще се наложи да се спуснем по цялата дължина на реката с лодка.

— Гавин, когато видя толкова много дим, неизменно се сещам за червен бяс. Може би някой Факел изгаря до основи цял град. Нали ти отиваш да спреш един цветен бяс край Ру? Хората тук не са по-недостойни от хората там. А и в Ру има много притеглящи, които могат да се обединят против беса. Тези хора тук си нямат никого.

Гавин сравняваше наум земята под себе си с познатите му карти на Тирея. Беше изненадващо лесно, тъй като се намираше по-близо до гледната точка, от която обикновено се рисуват картите, отколкото повечето хора бяха достигали. Погледна към планините, подобието на проход между тях и мястото на издигащия се дим. Мисълта го връхлетя със сила, по-голяма от тази на обикновена интуиция. Той не се намираше тук случайно. Не беше съвпадение, че летеше на единственото място, откъдето можеше да види този огън, нито че Карис бе с него. Това не беше горски пожар. Не беше и червен бяс.

Димът се издигаше от Ректън. Преди войната той бе китно селце. Това бе селото, където живееше „синът“ на Гавин. Макар да се намираха толкова далеч, че не би могъл да го знае със сигурност, той го знаеше. Ако Оролам наистина съществуваше, би измислил за него точно такова наказание. Или пък изпитание.

Така или иначе, налагаше му се да направи избор.

Оставаха му още пет години и пет велики цели. И една от тях всъщност бе почти безкористна: да освободи Гаристън, който бе жестоко смазан заради него. Който продължаваше да страда заради него.

Ако отидеше в Ректън, щеше да му се наложи да се изправи срещу онази луда жена, Лина. Щеше да му се наложи да се изправи срещу сина и? Кип и да му каже, че не е негов баща. „Съжалявам, все още си без баща. Нямам представа за какво говори тази лъжлива пачавра майка ти.“

Това без съмнение щеше да мине добре. Също така щяха да се намират близо до армията на Гарадул, така че Карис щеше да отвори заповедите си и всичко бързо щеше да се сговни.

Гавин трябваше да каже само: „Имам заповеди.“ Карис щеше да разбере. Тя винаги бе изпълнителна. До крайност.

„Само че ти не си Карис. Това не е нейното изпитание.“

Той отвори уста да го каже, но му заприлича на страхливост. Не можа да се насили да изрече думите. Вместо това каза:

— Да идем да видим. — Наклони кондора и видя, че е взел решението си точно навреме. Щяха да минат през процепа между планините на косъм.

Карис стисна ръката му и очите и? заблестяха, тези нефритенозелени очи с червени диаманти в тях. По някаква причина радостта и? го засегна по-дълбоко от всякакво разочарование. Напомняше му за шестнайсетте радостни години, които трябваше да и? даде — радост, която обаче им бе отнета. Извърна очи. Буца бе заседнала в гърлото му.

Планините се извисиха пред тях и Гавин чак сега осъзна колко бързо се движат. Тук нямаше шанс за меко приводняване. Ако възходящите течения не ги подемеха скоро, както очакваше, двамата с Карис щяха да се размажат върху тези скали на голямо алено петно.

„Оролам, ако няма никакъв вятър, значи няма вятър, който да бъде насочен нагоре, нали?“

Започна да притегля червена възглавница — безнадеждно начинание, защото знаеше, че колкото и голяма да я направи, ще е прекалено малка при тази скорост, — и точно тогава възходящото течение ги подхвана и ги запрати към небето, като напрегна крилете на кондора до крайност.