Огледалците се окопитиха и задните им редици се престроиха. Кип проби първата редица и откри, че се взира в десетина пистолета, които изтрещяха. Ударът го отхвърли пак назад, макар че той се стегна. Усети парене по кожата си — луксинът вече бе по-тънък. Някои от изстрелите явно си бяха пробили път до тялото му.

„Няма да се проваля. Не и сега. Не и когато съм толкова близо. Мамка му, къде е кралят?“

Замахна и изстреля топка зелен луксин към най-близкия Огледалец. Тя го улучи в гърдите и се разцепи на две. Парчетата отлетяха в двете посоки, оставяйки върху бронята не повече белези, отколкото ако Кип я бе ударил лекичко с юмрук — с изключение на една драскотина, която се дължеше на случайно озовалия се в луксина мускетен куршум.

Останалите Огледалци захвърлиха мускетите и като един изтеглиха остри ярки като огледало мечове. Кип погледна към гърдите си, където разплесканите мускетни куршуми висяха в зеления луксин, някои от тях заобиколени от кръв, след като го бяха одраскали. Продължаваше да притегля луксин, за да възстанови бронята си, и видя, че малките топчета кръжат като лодки под водопад.

„Луксинът не боли, така ли? А какво ще кажете за олово?“

Придърпа едно от оловните топчета в дланта си. Протегна ръка и изстреля мъничко топче зелен луксин, съдържащо мускетния куршум, като вложи цялата си воля.

В нагръдника на един Огледалец се появи дупчица, оградена със зелена слуз. Огледалната му броня се напука като паяжина, а после алена кръв се присъедини към изумрудения луксин и мъжът рухна назад.

Сякаш Оролам бе вдъхнал нов живот в Кип. Чувстваше се изтощен, но в същото време и въодушевен и свободен. Отново се смееше. Беше напълно луд. Напълно неудържим. Оловните куршуми запълзяха през бронята към дланите му и Кип ги изстрелваше, сякаш самият той бе мускет. Тежестта на зелената броня, която преди бе толкова сковаваща, сега му позволяваше да изстрелва куршумите със сила, която би го накарала да се преметне назад, ако го правеше без броня.

Протягаше напред ту дясната, ту лявата си ръка — дясна, лява, дясна, лява. Стреляше във всички посоки. И всеки път мъже умираха. Кип изобщо не бе точен, но от такова разстояние не му бе нужна точност. Посочваше към нечии гърди и можеше да улучи шията, корема или пък някой от задната редица. Но във всички случаи куршумът убиваше и редиците пред него се топяха. Той изразходва всички куршуми от гърдите си и намери още по гърба и ръцете си, а с всеки миг към тях се прибавяха и нови. Прорязваше кървав път през Огледалците. Не можеше да види крал Гарадул, но смяташе, че вероятно правилната посока е натам, където съпротивата е най-ожесточена. Нищо хубаво не е лесно.

Зърна нещо през войнишките редици и хаоса. Кралски одежди. Гарадул.

Проби си път до него точно когато хората на краля го издърпаха върху една платформа в дъното на пазарния площад. Опитваха се да го изтикат в някаква тясна уличка. Кип скочи напред и откри, че луксиновите му крака са го оттласнали много по-силно, отколкото възнамеряваше. Приземи се между крал Гарадул и уличката, като премаза двама от хората му, включително последния му притеглящ. Земята бе осеяна с мъртви магове, но Кип изобщо не се интересуваше как са умрели. Цялото му внимание бе насочено към краля. Протегна ръка и изстреля поне петнайсет куршума към оставащите Огледалци.

Крал Гарадул се спъна в някакво тяло на платформата. След миг Кип го връхлетя. Кралят се опита да го ритне. Кип стовари големия си юмрук и прекърши крака му, сякаш бе клечка. Кралят изкрещя. Кип стисна главата му между големите си луксинови юмруци и го вдигна. Гърмежът на мускетите секна. Никой не смееше да стреля, докато Кип държеше краля.

— Ти уби майка ми! — изрева Кип в лицето на крал Гарадул.

Очите на мъжа се фокусираха върху лицето му зад зелената броня.

— Ти? — рече той. — Копелето на Лина? Тя не заслужава отмъщение, знаеш го.

— Кип! — крещеше някой, но Кип почти не го чуваше. Кралят се опитваше да изтегли от колана си една бич’хва, но го болеше прекалено много.

— Върви по дяволите! — изкрещя Кип. — Върви по дяволите! — Вдигна краля високо и стисна с цялата си сила и воля.

— Кип! Спри! Точно това иска лорд Всецветни…

Нищо не можеше да проникне през лудостта му, през безграничната му ярост. Кип дори не бе сигурен дали яростта му е насочена към този човек, задето бе избил селото му, или към майка му. Обичаше я. И я мразеше.

Крал Гарадул закрещя и Кип закрещя, и двамата заедно заглушиха виковете на Корван Данавис. Ръцете на Кип се събраха и главата на краля се пръсна като гроздово зърно, като пусната отвисоко диня, чиито сокове се разлитат във всички посоки.

— Кип! Не! Те искат да направиш точно това! — Гласът на Корван Данавис проникна през железния му череп, докато Кип пускаше безжизненото тяло на краля на платформата.

Той вдигна очи зашеметен и видя Корван — препускаше начело на стотина мъже — да се появява на площада. Нашествениците, вече останали без водач, се пръснаха при гледката на толкова свежи подкрепления.

Кип чу как някакво тяло пада зад него, обърна се и видя един Огледалец със стрела в сърцето. Някой го бе спасил. Отново. Той дори не бе забелязал мъжа. Главата му се мотаеше. Имаше чувството, че се смалява. Стоеше отново на краката си, зеленият луксин бе изчезнал. Олюля се и усети как някой го хвана и го задържа. Обърна се. Карис бе слязла от покрива и се навеждаше да вземе бич’хвата от трупа на краля. Карис? Той бе искал да я спаси, нали?

Е, това поне се бе получило добре.

Погледна трупа на крал Гарадул. Не изпитваше нищо освен пустота. Когато вдигна очи, Корван Данавис беше до него и ругаеше. Кип никога не бе чувал майстор Данавис да ругае.

— Имаш ли някаква представа какво направи току-що? — попита Корван.

— Върви по дяволите — отвърна Кип, празен, пресъхнал, безжизнен. — Той изби цялото ни село. Заслужаваше нещо още по-лошо.

Корван млъкна и се взря в Кип с нещо като уважение. Помълча няколко секунди, после каза:

— Качвай се на коня. Трябва да се махаме от града. Веднага.

— Но аз го убих. Не победихме ли? — попита Кип. Главата му бе толкова тежка и размътена. А очите го боляха от светлината. Копнееше за одеяло и тъмна стая. Бяха победили, нали? — Защо трябва да се махаме?

— Виж там — каза Карис, като се приближи до тях. Вече беше на кон. Сочеше към стената.

Лорд Всецветни стоеше над Портата на Майката, може би на стотина крачки от тях, но когато заговори, благодарение на някакъв магически трик можеха да го чуят идеално.

— Те убиха крал Гарадул! Отмъстете за краля! Изтласкайте чужденците!

Портата се отвори и разкри стотици притеглящи — стотици! — и десетки цветни бесове. Следваха ги хиляди нови войници.

— Затова — каза Карис.

Интуицията на Гавин грешеше.

Щом пристигна при Портата на Старицата, се превърна в човек, който се опитва да запуши пробит корпус с пръсти. Не можеше да покрие навсякъде. Той и черногвардейците му удържаха портата сами, без чужда помощ, срещу хиляди войници, вече десет минути. В дадения момент Гавин би могъл да я удържа просто като стои зад противокуршумния щит, притеглен пред него от черногвардейците.

Противникът не се сражаваше с него. Където и да идеше, войниците отстъпваха. Ако градът имаше само една порта, това можеше да се окаже полезно. Но при три порти и рушаща се стена ситуацията бе безнадеждна. Никой не искаше да се изправи срещу Гавин. Просто пращаха хората си надалеч и чакаха. Ако задържеше тукашните нападатели дълго, армията просто щеше да влезе през другите порти. Досега със сигурност всички порти бяха паднали.

Значи врагът бе хитър. Не си хабеше хората, като ги хвърля срещу Призмата. Времето щеше да му поднесе победата, затова си пестеше силите. Нямаше нужда да припира. Пращаше хората си да заобиколят Гавин и настъпваше навсякъде освен на мястото, където бе той. Така Гавин или щеше да стане неефективен, като тича насам-натам да се бие с хора, които се стопяват при появата му, или щеше да се окаже откъснат от главната част на армията си — и в този случай лорд Всецветни щеше да пожертва колкото живота е нужно, за да го убие. Или да го плени.