Това беше удобно за него, но не носеше полза на никой друг. От полза бе следното: докато стоеше на върха на Хромария и светлината нахлуваше през очите му, обагряше кожата му във всеки цвят от спектъра и бликаше от всяка негова пора, той можеше да почувства неравновесията в магията в целия свят.

— На югоизток, както и преди — каза Гавин. — Дълбоко в Тирея, най-вероятно Келфинг, някой използва подчервено, и то много. — Горещината и огънят обикновено означаваха бойна магия. Това бе първото място, където отиваха неспособните да притеглят пълководци и сатрапи, когато искаха да избиват хора. Никакъв финес. Количеството подчервено, използвано в Тирея, означаваше, че или тихомълком се води война, или новият сатрап Раск Гарадул е основал собствена школа за обучение на бойни магове. Съседите му не биха се зарадвали да узнаят това. Рутгарският губернатор, властващ в окупираната бивша тирейска столица Гаристън, определено нямаше да се зарадва.

Освен излишъка от подчервено, след последното уравновесяване на Гавин по света бе използвана повече червена магия, отколкото синя, и повече зелена, отколкото оранжева. Системата по принцип беше саморегулираща се. Ако червените магове по света използваха прекалено много червено, притеглянето щеше да стане по-трудно за тях и в същото време по-лесно за сините. Запечатаният червен луксин щеше да се разпада по-лесно, докато синият щеше да се запечатва по-здраво. При сегашните нива това представляваше само едно дребно неудобство.

Легендите говореха за епоха преди Луцидоний да дойде и да донесе правата вяра в Оролам, когато магическите центрове били пръснати по целия свят: зелен в сегашния Рутгар, червен в Аташ и така нататък, и всички те се кланяли на езически богове и тънели в суеверия и невежество. Веднъж някакъв пълководец изклал почти всички сини. Казваха, че след броени месеци Лазурното море се превърнало в кръв и целият живот във водите му бил задушен. Рибарите по всичките му брегове гладували. Малкото оцелели сини притеглящи положили героични усилия да възстановят равновесието сами и използвали толкова много синя магия, че тя ги убила. Морето се разчистило и червените отново можели да притеглят. Но този път не били останали никакви сини. Всичко, използващо червен луксин, престанало да работи, моретата отново се обагрили в цвят на кръв и по света плъзнали глад и болести.

И така продължавало непрекъснато. При почти всяко поколение мащабни природни бедствия погубвали хиляди хора, които вярвали, че са обидили с нещо капризните си богове.

Сега Призмите предотвратяваха това, Гавин можеше да усети неравновесието много преди да се проявят физическите признаци и да го поправи, като притегля от противоположния цвят. Когато Призмите прегаряха, както неизменно се случваше след седем, четиринайсет или двайсет и една години, на Хромария му се налагаше да предотвратява бедствията по трудния начин — освен че служителите му търчаха насам-натам и потушаваха пожарите (понякога буквално), също така пращаха по целия свят послания, в които призоваваха например сините да не притеглят, освен в извънредни случаи, а червените да притеглят повече от обичайното. Тъй като всеки човек можеше да притегли само ограничено количество през живота си, това означаваше да се ускори смъртта на червените и да се попречи на сините да вършат полезна работа във всичките Седем сатрапии. Ето защо в такива времена Хромарият хвърляше големи усилия в издирването на заместник на Призмата. А Оролам бе достатъчно благосклонен да праща нова Призма всяко поколение, или поне така гласеше учението.

С изключение на поколението на Гавин, когато в неизразимата си мъдрост Оролам някак си бе пратил двама — и бе разкъсал света.

Гавин се завъртя бавно в кръг, разперил широко ръце, като изпускаше надвиолетова светлина, за да балансира подчервената, после червена, за да балансира синята, и оранжева, за да балансира зелената. Когато почувства, че светът отново е в ред, спря.

Обърна се и се усмихна на Бялата. Изражението и?, както винаги, бе неразгадаемо. Нейните черногвардейци — всеки от които бе притеглящ, така че имаше някаква представа с каква сила е боравил току-що Гавин — също не изглеждаха впечатлени. Или може би просто бяха свикнали — в края на краищата той беше Призмата: работата му се състоеше в това да прави невъзможното. Като че ли само се поотпуснаха лекичко. Тяхната работа бе да защитават Бялата, дори от него, ако се наложи.

Гавин беше Призмата, което го правеше на теория император на Седемте сатрапии. Но всъщност задълженията му бяха предимно религиозни. Призмите, които се издигаха до нещо повече от фигуранти, бяха отстранявани насилствено. Често по окончателен начин. Черногвардейците биха умрели, за да го опазят от всеки друг, но Бялата стоеше начело на Хромария. Ако се стигнеше до избор, те щяха да се бият на нейна страна, а не на негова. Знаеха, че вероятно всички ще умрат, но пък бяха обучени точно за това. Дори Карис.

Понякога Гавин се чудеше дали ако това се случи, Карис ще е последната, която ще се опита да го убие, или първата?

— Карис — каза Бялата. — Чака те кораб, заминаващ за Тирея. Вземи това. Можеш да го прочетеш, след като вдигнете платна. Когато стигнете достатъчно близо, измини остатъка от пътя със скул. Времето е от съществено значение. — Тя подаде на Карис сгъната бележка. Дори не беше запечатана. Или Бялата вярваше, че Карис няма да я отвори, преди корабът да отплава, или знаеше, че ще я прочете веднага, запечатана или не. Гавин си мислеше, че я познава добре, но нямаше представа как би постъпила.

Карис взе бележката и се поклони дълбоко на Бялата, без дори да погледне към Гавин. После се обърна и си тръгна. Той не се сдържа и хвърли поглед след грациозната и? гъвкава атлетична фигура, но не се зазяпа дълго. Бялата така или иначе щеше да забележи, но ако се зазяпаше, вероятно щеше да каже нещо.

Щом Карис изчезна надолу по стълбите, Бялата махна с ръка и останалите черногвардейци се оттеглиха достатъчно далеч, за да не могат да ги чуват.

— Е, Гавин — каза Бялата и скръсти ръце. — Син значи. Я обясни.

Зеления мост беше на по-малко от левга нагоре по течението. Изтормозеното тяло на Кип го зовеше да спре да тича, но всеки път, щом забавеше крачка, той си представяше войници, които вървят от другата страна на реката. Трябваше да стигне до моста пръв.

След безброй кошмари за поробване и смърт най-после стигна. Изабел, Овенир и Сансон бяха от долната страна на моста и ловяха риба. Изабел се беше свила от студ и гледаше как Сансон се опитва да примами една дъгоцветна пъстърва, а Овен му обяснява, че не го прави както трябва. Всички се втренчиха в Кип, когато спря до тях и се приведе запъхтян. Не се виждаше и помен от войници.

— Трябва да се махаме — изпъшка Кип. — Идват войници.

— О, не, о, не! Само не войници! — възкликна Овен в престорена паника.

Сансон подскочи, решил, че Овенир говори сериозно. Сансон имаше щръкнали зъби и бе лековерен и добродушен. Винаги схващаше шегите последен и в повечето случаи бе тяхна мишена.

— Спокойно, Сансон. Шегувам се — каза Овенир и го тупна по рамото с повече от необходимата сила.

Когато бяха чули за пръв път, че хората на краля набират войници, само за секунда стигнаха до извода, че ако някой от тях бъде принуден да служи на крал Гарадул, това ще е Овен. Той бе на шестнайсет, с година по-голям от останалите и единственият, който донякъде приличаше на войник.

— Аз обаче не се шегувам — каза Кип, все още приведен и опрял ръце на коленете си, дишаше тежко.

Сансон рече неуверено:

— Мама казва, че алкалдесата се скарала жестоко с кралския пратеник. Казала му да си навре заповедите в ушите.

— Доколкото познавам алкалдесата, не е казала „уши“ — отбеляза Иза. Ухили се дяволито и Сансон и Овен се засмяха. Те просто не разбираха.

Кип видя как Иза погледна Овен — само един бърз поглед, за да потърси одобрението му. И щом го намери, Кип забеляза как удоволствието и? нарасна двойно и от това му прилоша. Отново.