— Е, и с какво разполагаме? — попита Гавин.

— С теб и с мен. А също така с подкрепата на Карис, Кип и Железни, макар че лесно можехме да ги загубим и тримата. Разполагаме с всеотдайността, верността, страхопочитанието и мотивацията на трийсет хиляди души, които сега вярват в Гавин Гайл с цялото си сърце. Аз наричам това наченки на армия. Ти си Призмата. Как може някакъв езически крал да се мери с теб?

Гавин се засмя, защото и двамата знаеха, че има хиляди начини. И в същото време мисленето на Корван бе малко плашещо. Начинът, по който вникваше в нещата. Гавин трябваше да внимава. Има неща, които не можеш да кажеш и на най-добрия си приятел. Великите цели се постигат най-добре чрез заблуда.

Гавин рече замислено:

— Знаеш ли, съставих си списък от неща, които искам да постигна, преди да умра, и най-доброто в този списък бе да освободя Гаристън. Това, което позволих да се случи тук след войната, беше… Не знам дали е най-лошото, което съм правил, защото съм правил сума ти лоши неща, но позволих ставащото в Гаристън да продължава. Шестнайсет години. Въпреки цялата си власт не можах да накарам Спектъра да го прекрати.

— Едно време познавах човек, който имаше талант да променя правилата, когато не може да спечели. Не се отказваше, когато другите твърдяха, че вече е загубил — каза Корван. — И така… Гаристън е купчина паянтови колиби с безполезна стена.

— Точно затова построих нова стена, промених правилата. Опитах се, Корван! Но загубих! — Гавин се намръщи, когато го осени. — Аха, сега ти ще кажеш: „Загуби купчина паянтови колиби.“ И аз ще кажа: „Да! Това вече го установихме.“ А ти ще изтъкнеш, че когато реших да освободя Гаристън, вероятно не съм се тревожил за жалкото състояние на къщите, а за нещастието на хората.

— А после ще изтъкна, че хората, които искаше да освободиш, са тук. И ти ще признаеш, че те превъзхождам по мъдрост.

Гавин се засмя. Понякога му се струваше, че не е минал и ден, откакто са се разделили.

— Е, и двамата знаем, че едното от тези неща никога няма да стане.

Корван се ухили. Но беше прав.

— Затова — каза той — излез от тази каюта и се усмихвай, тупай войниците по гърбовете и се дръж като император с велика цел — като промахос, който ще осъществи тази велика цел. Ти освободи тези хора. Ти ще ги защитиш и ще им намериш нов дом. Ще им дадеш справедливост. И те ще ти помогнат.

— Понякога си мисля, че трябваше ти да си водачът, а не аз — рече Гавин.

— Аз също — отвърна Корван. Пак се ухили. — Неведоми са пътищата Ороламови. А в някои случаи много неведоми.

— Благодаря — каза Гавин.

Засмяха се заедно. Чувството бе хубаво. Храна за една изгладняла душа.

— Между другото, как ти е гърбът? Бих се заклел, че онази дребна невестулка те намушка. Кип е възхваляван като герой, задето му попречи, знаеш ли?

— Предполагам, че успя да се намеси в последния момент — рече Гавин, макар че сигурно бе отнесъл юмрук в бъбрека, когато Кип се блъсна в него, защото бе почувствал изгаряща болка. Дръпна ризата си и я показа на Корван. Тя бе срязана над бъбрека, но кожата му изглеждаше непокътната. — Бях на косъм — добави.

Корван подсвирна.

— Сигурно ръката на Оролам те закриля, приятелю.

Гавин изсумтя. Ако се съдеше по състоянието на главата му, ръката на Оролам можеше да е и малко по-нежна.

— Е, значи е време да вървя и да се правя на император — каза той.

Двамата заедно тръгнаха към вратата на каютата — впрочем, кой бе притеглил каюти на баржата?

Гавин спря.

— Корван, нещо ме притеснява.

— Да?

— Всичките години, които си прекарал в онова селце. Струва ми се невероятно съвпадение, че двамата с Кип сте живели на едно и също място.

— Не беше съвпадение — каза сериозно Корван.

— Ти си го издирил. Грижил си се за него. Наблюдавал си го. — Нямаше нужда Корван да го потвърждава. Гавин знаеше, че е така. — Но не си се сближил прекалено с него.

— Или поне се опитах да не го правя. Той е добро момче. Но е този, който е. — Имаше предвид „Той е син на брат ти.“ Корван сведе поглед към ръцете си и понижи глас, така че дори някой да подслушваше отвън, не би могъл да различи думите.

— Знаех, че някой ден може да поискаш от мен да го убия. Не исках да го правя по-трудно, отколкото се налага.

Известно време никой от двамата не пророни и дума. Девизът на рода Данавис беше „Вярност към един.“ Корван не вярваше в Оролам, нито в Хромария, нито пък в някакво кредо. Вярваше в Гавин. Понякога бе плашещо някой да вярва така силно в теб. За секунда на Гавин му мина през ума да каже на Корван за седмата си и последна цел. Да му се довери. Но не. Така бе по-безопасно. Щеше да му каже, когато му дойде времето.

— Ама че свят — каза накрая Корван.

— Ама че ден — отвърна Гавин, загледан в сивите небеса навън. Пфу!

Корван изсумтя, после каза:

— Е, поне времето е хубаво.

И си тръгна.

Понякога сарказмът на този човек изглеждаше съвсем сериозен.

Гавин крачеше по палубата, тупаше хората по раменете, проверяваше състоянието на ранените, питаше за провизиите и разпределението им, но най-важното бе да го виждат и да усещат, че го е грижа за тях и държи нещата в ръце. Карис го наблюдаваше през цялото време, но не обели и дума. Ето още един проблем, за който трябваше да се погрижи.

Отби се да види и Кип. Момчето се бе свило на кълбо и спеше. Толкова по-добре. Гавин още се опитваше да подреди в ума си чутото. Според хорските приказки Кип бе притеглил зелено, синьо, червено, а може би и жълто. На петнайсет години. Гавин се беше надявал да спечели време и на двамата, като фалшифицира пробния камък; пътят на Кип щеше да е достатъчно труден и без това. Но вече бе прекалено късно. Умен, смел, а сега и полихром — момчето бе доказало извън всякакво съмнение, че е Гайл. На Гавин щеше да му се наложи да се труди дваж по-усърдно, за да скрие истината от него.

Предстоеше му много работа.

Която включваше, не на последно място, да се изправи срещу баща си и да му каже, че съпругата му е мъртва, че незаконороденият му внук е убил един сатрап, и при това да се опита да отклони темата за женитба с дъщерята на някой от другите сатрапи с цел да закърпи нещата — дискусия, която Гавин щеше да загуби.

Отиде до борда на баржата да притегли скул, с който да отиде до другата баржа. Огледа се за нещо синьо, от което да притегли. Нямаше нищо. Вдигна очи. Нямаше облаци. Намираше се на баржа в морето, под яркото небе. Но нещо не беше наред.

Опита се да притегли синьо. Той беше Призмата — можеше да разложи бялата светлина на всичко.

Но нищо не се случи.

Прониза го паника. Гавин преброи цветовете на пръсти, от показалеца до кутрето и после обратно. Подчервено, червено, оранжево, жълто, зелено, си… Нищо. Взря се в щръкналия си среден пръст, сякаш той бе виновен. Нямаше синьо. Не можеше да го притегли. Не можеше дори да го види! Започваше се. Не на седмата година. Сега. Никога не бе успял да разбере по какво Призмата познава, че краят му иде. Сега вече знаеше. Губеше цветовете си. Не му оставаха пет години — беше започнало.

Гавин умираше.

Преди три години пратих своята трилогия „Нощният ангел“ по белия свят с ликуване и ужас. Изгарям от желание да съм писател, откакто бях на тринайсет. Това беше моят опит, моят шанс да мина през изпитанието на читателите. Стотици неща могат да загробят един дебют и просто за да се отърва от необходимостта да си намеря истинска работа, моят дебют трябваше да е по-добър от повечето. Но човешките мечти биват изпепелявани всеки ден. На този свят стават трагедии.

Но също и чудеса.

Затова първата ми благодарност е към вас, читателите, които дадохте шанс на един непознат с някакъв нинджа-роман. И особено към онези от вас, които връчиха моята книга на приятел и казаха: „Пробвай това. Не, наистина, пробвай го.“ И специална двойна благодарност три в едно за онези, които работят в книжарници и правеха това от Албъкърки до Пърт. Всички вие променихте живота ми. Да си изкарваш хляба с писане е голяма привилегия, затова: благодаря ви.