— Дръж се здраво! — извика той, замахна с десния си юмрук и запрати зелен луксин колкото се може по-надалеч пред тях. Луксинът падна с плясък във вълните. Секунди по-късно плъзгунът стигна до образувалата се рампа.

За миг се озоваха във въздуха. Летяха на двайсет крачки над вълните.

Гавин освободи цялата система от тръби и притегли. Луксинът на платформата плъзна нагоре по гърбовете на двамата и после излетя от ръцете му. Вече падаха, бяха на петнайсет крачки от вълните и макар че ако се удареха с тази скорост, нямаше да потънат, а да отскочат, все пак си беше падане от двайсет крачки. Луксин с всякакъв цвят се преплиташе, опитваше се да се материализира въпреки ураганния вятър.

Десет крачки до вълните. Пет. При тази скорост да се ударят във водата щеше да е като да се ударят в гранит.

А после луксинът се втвърди във формата си — най-близкото подобие на криле на кондор, на което бе способен Гавин, — въздухът ги поде и Карис и Гавин се устремиха към небето.

Когато го изпробва за първи път, Гавин се бе опитал да държи по едно крило във всяка ръка. Тогава разбра защо птиците имат кухи кости и не тежат почти нищо. Издигането едва не му бе откъснало ръцете. Прибра се мокър, насинен и ядосан, с множество разкъсани мускули на ръцете и гърдите. Като бе създал кондора като едно цяло, бе елиминирал нуждата от мускули. Цялото нещо летеше благодарение на силата и гъвкавостта на луксина, скоростта и вятъра.

Е, разбира се, не летеше наистина. Плъзгаше се. Беше се опитал да използва тръбите, но засега не му се получаваше. За момента кондорът имаше ограничен обхват.

Карис обаче не се оплакваше. Очите и? бяха ококорени.

— Гавин! В името на Оролам, Гавин, ние летим!

И се засмя безгрижно.

Винаги бе харесвал това у нея. Смехът и? донесе облекчение и на двамата. Тя бе забравила за танца. Дори само заради това си заслужаваше.

— Мини в средата — каза той. Нямаше нужда да крещи. Намираха се във вътрешността на кондора. Нямаше вятър. — Не съм много добър в завиването. Просто се накланям на едната или другата страна.

И наистина, тъй като той бе по-тежък, вече завиваха в неговата посока. Заедно наклониха кондора обратно, докато не изравниха полета му.

— Бялата не знае за това, нали? — попита Карис.

— Само ти — отвърна Гавин. — Така или иначе…

— Никой друг не може да извърши нужното притегляне — довърши Карис вместо него.

— Галиб и Таркиян вероятно са единствените полихроми, които могат да боравят с всички необходими цветове, обаче не са достатъчно бързи. Ако успея да го направя достатъчно лесно за други притеглящи, може и да и? кажа.

— Може?

— Мисля си за какво би могъл да се използва. Най-вече във война. Седемте сатрапии и без това се борят със зъби и нокти за малкото съществуващи полихроми. Това ще влоши нещата стократно.

— Това там Гаристън ли е? — попита внезапно тя и посочи на северозапад. — Вече?

— Истинският въпрос е дали искаш да се разбием на сушата, или във водата — каза Гавин.

— Да се разбием?

— Още не съм много добър в кацането, а при толкова допълнителна тежест…

— Моля? — попита Карис.

— Мислех да направя опит да летя с морска крава, но…

— Нали не ме сравни току-що с морска крава? — Пред изражението и? и лед би изглеждал топъл.

— Не! Просто допълнителното тегло… — Какво трябва да прави човек, когато блокира? Ах, да. Да се изчерви.

Тя изведнъж се усмихна и му показа трапчинките си.

— След всичките тези години, Гавин, още ми се връзваш. — И се засмя.

Той също се засмя, но болката го прониза дълбоко. „И все още не те разбирам.“ Може би тя щеше да е щастлива с Дазен.

Кип имаше чувството, че минаха години, докато стигне до подпората на моста. Спря и погледна назад към притеглящите, докато Сансон го настигне. Майсторът още биеше чирака си, който се бе свил на кълбо и пищеше. Определено не бяха видели Кип и Сансон, но бяха обърнати към тях и ако вдигнеха очи, подпората не бе достатъчно широка, за да скрие и двете момчета.

Мостът изскърца и Кип погледна нагоре. Отсрещната подпора, от страната на острова, гореше и животните се дърпаха от нея, но бяха прекалено уплашени да се върнат в селото, което също гореше. Затова се притискаха към перилата — с дупката, направена в тях от коня, — само на няколко крачки вляво от момчетата.

Няколко плъха цопнаха във водата и заплуваха, три — право към Кип и Сансон.

Стомахът на Кип се сви от първичен страх. Беше абсурдно един плъх да го накара да се вцепени, след като двама притеглящи не можеха — но той мразеше плъхове. Мразеше ги, мразеше ги, мразеше ги. Сансон го дръпна за ръкава и Кип се оттласна от преградата и запляска непохватно. Обърна се, за да се увери, че никой плъх не се е вкопчил в дрехите му. Очите му се преместиха към чирака притеглящ Зимун, който бе покрил главата си с ръце, докато майсторът го биеше.

А после Зимун се вцепени, извика нещо и се изправи, а наставникът му спря да го налага. Кип успя да разгледа добре момчето чак сега. Беше най-много година по-голямо от него, с рошава черна коса, тъмни очи и широка уста, в момента извита в триумфална усмивка. Още докато Кип го гледаше, кожата на Зимун и наставника му започна да се изпълва с червено, което се виеше като вдишан дим, а после се сгъсти и изпълни телата им.

Кип се обърна и заплува с всички сили. Пред водопада имаше метална преграда, която да пречи на лодки и плувци да паднат през него, както и пристан със стъпала отстрани. Сансон вече беше до преградата, на повече от десет крачки пред Кип.

След още няколко силни загребвания Кип се обърна назад. Мостът и блъскащите се животни до голяма степен му пречеха да види двамата притеглящи, но после майсторът направи няколко крачки към ръба, подскочи, разпери ръце и плесна. Между дланите му се оформи трепкащо кълбо от червен луксин, което при пляскането се стрелна напред. Притеглящият отхвръкна назад от силата на отката, но стъпи уверено на крака.

Кълбото пламна в полет точно преди да се вреже в животните на моста. Овце, коне и прасета се разлетяха във всички посоки. Въздухът се изпълни с бясна врява, която звучеше почти като човешки крясъци. Огненото кълбо разкъса перилата и отнесе парче от средата на самия мост, а после с рев на пламъци прелетя над главата на Кип и разби дървените стъпала над пристана. Кип не вярваше притеглящият да е пропуснал целта и за миг си помисли, че се опитва да ги улови в капан.

Мостът запука и всички останали на него животни залитнаха към провисналата му средна част.

Сега пък напред се втурна Зимун. Плесна с червените си ръце, но този път Кип дори не можа да види кълбото от луксин — защото то не бе насочено към него. В един момент Зимун падаше назад, повален от отката, а в следващия целият дървен мост се взриви.

Към небето полетяха пламъци, кръв и разкъсани животни. Едно голямо горящо парче от моста се понесе към Кип и се стовари във водата до него с плясък и съскане.

Когато отвори очи, Кип осъзна, че е притиснат към металната преграда пред водопада, заобиколен от паркета дърво и трески, някои от които още горяха. Една голяма част от моста потъваше бавно. Към него се носеха стотици плъхове — някои овъглени, други ранени, трети просто мокри, — но живите до един трескаво се мъчеха да излязат от водата. По-едрите животни не бяха изхвърлени толкова надалеч от експлозията, но и те идваха, като се мятаха, ритаха, пляскаха и се хапеха, обезумели от болка и страх.

— Кип! Прехвърляй се! Почти успяхме! — извика Сансон. Вече беше от другата страна на металната преграда.

— Не мърдай! — извика по-възрастният притеглящ. Кожата му вече се изпълваше с червени вихри. — Не мърдай или ще запратя следващото в главата ти!

Кип се вкопчи в преградата, но едвам я бе докоснал, когато почувства как малки ноктенца дращят по краката му, а след малко и други по гърба му. Замръзна. Плъхове. Отначало един-два, а после поне пет-шест.