Железни, изглежда, също бе доволен да не говори за дилемата си.

— Някои от тях пристигнаха от лагера на крал Гарадул и мисля, че проблемите ни са по-големи, отколкото си давахме сметка. — Той смъкна готрата от главата си и се почеса по темето. — Въпросът е религиозен.

— Не мислех, че се интересуваш много от религия — рече Гавин в опит да вмъкне малко несериозност.

— Че защо ще си мислите подобно нещо? Аз постоянно разговарям с Оролам.

— „Оролам, с какво заслужих това?“ — подхвърли Гавин, решил, че той се шегува.

— Не. Сериозно — каза Железни.

— О. — „Железни набожен?!“

— Но знаете как е. Вие също говорите непрекъснато с него. Нали сте неговият избраник.

— При мен е по-различно. — „Явно много, много по-различно.“ — Извинявай за шегата. Религия, казваш?

— Това, че се е нарекъл крал, не е просто някакъв политически ход. Раск Гарадул иска да унищожи всичко, което сме постигнали след идването на Луцидоний. Всичко.

Неясен ужас се загнезди в стомаха на Гавин.

— Старите богове?

— Старите богове — потвърди Железни.

— Върни Кип, командире. Направи каквото е нужно. Ако някой се оплаква от методите ти, ще трябва да мине първо през мен. Ако можеш, спаси и момичето. Задължен съм на баща и? по начин, който не бих могъл да ти обясня.

Гавин спа малко и на пресекулки. По принцип никога не спеше много, но всеки път с наближаване на Освобождението нещата се влошаваха. Мразеше това време от годината. Мразеше тази шарада. Усещаше някакво стягане в гърдите, докато лежеше в постелята. Може би навремето трябваше да остави брат си да победи. Може би Гавин би свършил по-добра работа. Или ако не друго, поне той самият сега нямаше да е тук.

Глупости.

И все пак неволно се чудеше дали Гавин не би бил по-добра Призма от него. Гавин винаги бе носил бремето на отговорността по-успешно от Дазен. При по-големия му брат то дори не изглеждаше като бреме. Като че ли този човек никога не се съмняваше в себе си. Дазен винаги му бе завиждал за това.

Утрото дойде прекалено бързо. Дазен се надигна в леглото и си надяна пак лицето на Гавин. Усети онова жилване на болка в гърдите, стягането в гърлото. Не можеше да го направи.

Глупости. Просто му липсваше Кип, както и Карис, освен това се тревожеше за дъщерята на Корван и се ужасяваше от изтощителното целодневно притегляне, което му предстоеше. Нямаше друг избор, освен да продължи.

След като приключи с дългото миене — защо трябваше Гавин да е такова конте? — хапна и препусна към стената. Там го посрещна млад оранжев притеглящ.

Той бе един от трагично младите, които не можеха да се справят със силата. Пристрастен. Сигурно нямаше и двайсет години, парийски планинец, но не носеше готра. Вместо това косата му бе сплетена на множество малки плитчици, хванати зад тила с кожена лента. Дрехите му също говореха за отхвърляне на традиционното облекло — и на всякаква традиция изобщо. Оранжевите умееха да виждат как на другите им се иска да стоят нещата. В повечето случаи го използваха за своя изгода, ставаха хлъзгави като луксина от своя цвят. Но в някои случаи отхвърляха всички правила и се превръщаха в творци и бунтовници. Като се имаше предвид как дрехите на мъжа успяваха да се съчетаят сполучливо и да изглеждат добре въпреки разнородния си произход и как всички цветове и тъкани се допълваха, Гавин предположи, че този е творец. Но оранжевото му хало бе изтъняло от напрежение. Определено нямаше да издържи до следващото Освобождение.

— Лорд Призма — каза младежът. — С какво мога да ви помогна?

Слънцето едва се бе подало над хоризонта и всички магове, които можеха да притеглят, без да си навредят или да загубят контрол, се бяха събрали на стената. Местните работници изглеждаха зашеметени от факта, че са заобиколени от толкова много притеглящи.

— Как се казваш? — попита Гавин. Не мислеше, че е виждал този младеж преди.

— Ахейяд.

— А, значи наистина си творец — рече Гавин.

Ахейяд се усмихна.

— Нямах голям избор, при баба като моята.

Гавин го погледна въпросително.

— Съжалявам, мислех, че знаете. Баба ми е Тала. Тя знаеше, че ще съм оранжев и творец, още когато бях на четири годинки. Принуди майка ми да ме прекръсти.

— Тала може да бъде много, хм, убедителна — каза Гавин.

Момчето се ухили.

Едно момче да отива на Освобождението заедно с баба си. Тук под повърхността се криеше някаква тъжна история, семейна скръб от загубата на две поколения едновременно, но нямаше нужда да задълбава в това сега. С времето всички неща излизат на светло.

— Имам нужда от творец — каза Гавин. — Можеш ли да работиш бързо?

— Има си хас — отвърна Ахейяд.

— Бива ли те? — Гавин вече знаеше, че го бива, иначе Корван не би го пратил. Но искаше да знае дали младежът ще бъде дързък, или колеблив, когато се сблъска с нещо толкова огромно.

— Аз съм най-добрият — рече Ахейяд. — Какъв е проектът?

Гавин се усмихна. Обичаше творците. В малки дози.

— Строя стена. Трябва да се консултираш с архитекта, за да сме сигурни, че няма да оплескаш нещо функционално, но истинската ти задача е да направиш тази стена страшна. Можеш да вземеш когото си поискаш от старите притеглящи да ти помага. Давам ти някои рисунки на Раткаесон, с които разполагаме. Ако може да прилича на тях, направи го. Ще кажеш на сините как да държат формите. Аз ще ги напълня с жълт луксин. Първо ще направя функционалните части. А след два-три дена ще можем да прикрепим и добавим всичко, което проектираш.

— Колко голямо мога да направя… каквото там ще направя?

— Разполагаме с около две левги стена.

— Значи говорите за нещо… наистина голямо.

— Огромно — отвърна Гавин. Като го караше само да проектира формите, щеше да попречи на младежа да притегля, което, предвид колко близо бе Ахейяд до разкъсването на халото, можеше да му спаси живота.

Докато се приготвят да започнат с притеглянето, стана пладне. Гавин бе помолил всички стари воини да разгледат плановете на стената и немалко от тях бяха дали предложения. Тези предложения обхващаха всичко — от разширяването на тоалетните и измислянето на способ отходните продукти да се изсипват внезапно върху врага през специални шахти до видоизменяне на лафетите на оръдията и добавянето на пещи за нажежаване на гюлетата до някои от тях. Нажеженото гюле вършеше чудесна работа за подпалване на обсадните машини. Някой предложи да направят подовете грапави и да осигурят улеи не само отвън за дъждовната вода, а и вътре в самата стена за кръвта.

Имаше много добри предложения и немалко лоши. Стената да е по-голяма, по-малка, по-широка, по-висока. Да има място за повече оръдия, повече стрелци, повече легла в лечебницата, казармите да са разположени в стената и така нататък.

По пладне Гавин се опаса наново в своите ремъци и бе повдигнат от земята. Другите се тълпяха около него, притегляха форми, укрепваха ремъците му. После се залови за работа.

Едва два дни по-късно, когато зърнаха армията на крал Гарадул, пльоснала се върху равнината и замърсяваща реката като гигантско кравешко лайно, Кип осъзна колко страхотно, невероятно, неповторимо тъп е планът му.

„Ще вляза с бодра крачка там и ще спася Карис, така ли?“

По-скоро със смешно клатушкане.

Седяха на коня, който изглеждаше благодарен за дадената му почивка, на върха на един малък хълм и оглеждаха човешкото множество пред себе си. Беше необятно. Кип никога не се бе опитвал да прецени числеността на някоя тълпа, а и никога не бе виждал толкова голяма.

— Как мислиш, шейсет или седемдесет хиляди са? — попита той Лив.

— Повече от сто, бих казала.

— Как ще намерим Карис сред толкова народ? — зачуди се Кип. „А аз какво очаквах? Табелка «Пленената притегляща е тук»?“

По-голямата част от лагера представляваше истински хаос. Хора опъваха навеси край фургоните, онези, които имаха палатки, се караха кой кое място да заеме, деца тичаха между палатките, фургоните и добитъка. Небето още светлееше, макар че слънцето бе залязло и из цялата равнина вече палеха огньове. Кип чуваше как наблизо някакви хора пеят. Мъже плуваха и се къпеха в реката малко по-надолу от мястото, където войниците набързо бяха спретнали заграждение за добитъка. Животните мърсяха водата, но явно на никого не му пукаше. Други мъже стояха на брега и пикаеха направо във водата. Цветът и? над и под лагера се различаваше чувствително. Хора носеха кофи вода, напълнени директно от реката.