— Обещавам да направя живота ти възможно най-тежък, ако това ще ти достави удоволствие — рече Кип.

Тя го удари закачливо по рамото, но улучи чувствителна точка.

— Направо ми спасяваш живота, Кип. — Ухили се, докато той потриваше рамото си. После усмивката и? помръкна. — Предполагам, че трябва да се вслушам в собствения си съвет и да започна да приемам нещата каквито са. Ти си синът на Призмата, а аз съм твоята наставница. Не бива да те удрям, Оролам, та ти си синът на Призмата, как смея?!

Сърцето на Кип се сви.

— Не! — почти изкрещя той. Робите го стрелнаха с погледи. Кип понижи смутено глас. — Лив, закълни ми се, че няма да го правиш. Аз…

„Какво се канеше да кажеш, Кип? Аз те обичам, откакто се помня? Да бе.“

— Не бих понесъл да загубя последната си връзка с Ректън — избъбри той припряно. — Ти си единствената, която ме е познавала преди всичко това.

„Браво, страхотно се справи със задачата да го направиш да не изглежда лично. Не се интересувам от теб, а само от Ректън.“

— Искам да кажа… Лив, ти ме познаваш, ти… — „Ти си ми приятелка? Това звучи малко самонадеяно, нали? Ами ако тя никога не е мислила за теб като за приятел?“

— Ти също си от Ректън — завърши той недодялано. Пак безлично отношение. По дяволите! — Имам нужда от човек, с когото да си говоря, а винаги… съм се възхищавал от теб.

„Възхищавал? Все едно е картина?“

— Искам да кажа, ценя…

„Ценя. Това е горе-долу същото като възхищавам се, нали? Все едно е добра готвачка?“

В името на топките на Оролам, каква агония! Аха, ето един изход. Да цени не самата нея, а как върши нещо.

— Ценя как ти… — „Как ти какво?“

Как изглежда с тази прекалено тясна зелена риза, която… Мамка му!

— … винаги си била добра с мен.

„Ето че пак говориш като умоляващо недодялано хлапе. Браво! Трябва да те наричат Кип Сладкодумния.

Никога повече няма да разговарям с жена.“

Кип почти не смееше погледне Лив, но тя го изчака да срещне неохотно очите и?. В тях имаше подозрение.

— Брей, Кип, да не би да флиртуваш с мен?!

Сякаш бе влязъл в онзи кошмар, дето отиваше на Средлетните танци на поляната, почти без да забелязва любопитните погледи на околните, докато не излезе на сцената и музиката спря, танцьорите си объркаха крачките и всички се обърнаха да се втренчат в него. Тогава забеляза, че е гол. А после всички започнаха да се смеят. Да го сочат. Да се шегуват.

Не, сегашното беше по-зле. Защото нямаше да се събуди. Цялата кръв се оттече от лицето му. Проклятие, оттече се отвсякъде. Той нямаше представа къде се е дянала, но бе отнесла със себе си способността му да говори.

— Кип, шегувам се — каза Лив.

Устата му се размърда. Кръвта се връщаше. Мислите — по-бавно.

— Рядко се случва нещо да те остави безмълвен — каза Лив и го мушна с пръст. Мислите му по въпроса явно бяха проличали, защото тя се усмихна. — Ако не внимаваш, ще взема да ти разроша косата.

— Край, обръсвам си главата! — заяви Кип.

Лив се засмя.

— Стига, стига. Да не се отплесваме повече! На нищо няма да те науча, ако продължаваме така.

— Добре — каза Кип. — Воля. Виждаш ли? Поне помня докъде бяхме стигнали.

Лив поклати глава развеселена.

— Не бързай толкова. Първо, печелиш. Много ще се радвам да бъдем приятели. Може би от време на време ще си напомняме откъде идваме.

Кип усети как ушите му пламват. Като че ли изобщо някога изстиваха!

— Много би ми харесало — каза той.

— А сега, най-сетне, стигаме до волята. Волята компенсира много недостатъци, също както…

— Любовта компенсира много грехове — обади се познат глас откъм вратата.

Главите и на двамата се завъртяха рязко. Беше майстор Данавис, бащата на Лив, жив.

— Татко? Татко! — изпищя Лив. Скочи, втурна се към баща си и се хвърли в обятията му. Корван се засмя и я прегърна.

— Чух, че си бил умрял! — каза Лив.

„Хм, да, това беше моя работа. Кип, приносителят на лоши вести.“

— Не го вярвах, но бях толкова… — Лив заплака.

Корван затвори очи и продължи просто да прегръща дъщеря си. Кип се зачуди дали не би могъл да се измъкне някак.

„И къде ще ида? Това е моята стая.“

Но след няколко секунди Корван нежно отдели дъщеря си от себе си.

— Аз съм изненадващо жилав. Изглеждаш по-прекрасна отвсякога, Аливиана.

— Цялата съм в сълзи — възрази Лив, бършейки очите си.

— Може би дори мъничко по-красива от майка си. Твърдение, което не бих търпял до днес, когато виждам истината със собствените си очи. Тя толкова би се гордяла с теб.

— Татко — промълви Лив и бузите и? поруменяха, но изглеждаше доволна.

— Не мислиш ли, че е красива, Кип?

Кип запелтечи и издаде някакъв звук, сякаш се дави. „Ама сериозно, ако смущението се състоеше от мускули, щях да съм огромен.“

— Тааатко! — рече ужасено Лив.

Корван се засмя.

— Денят ми нямаше да е пълноценен, ако дъщеря ми не помисли, че я излагам. Прощавай, Кип.

— Ъм — отвърна красноречиво Кип. Значи в края на краищата мишената не бе той. А Лив. Виждаше откъде е наследила извратеното си чувство за хумор.

— Чудесно е да те видя в добро здраве, Кип… Кип Гайл. — Корван поклати изумено глава. — Лив, Кип, много бих се радвал да си побъбрим, но Призмата току-що ми възложи работа.

— Работа ли? — попита Лив.

— Натоварен съм със защитата на Гаристън и над мен стои единствено самият Призма.

— Какво?! — възкликна Лив. — Отново си генерал?

— Позицията не е толкова завидна, колкото си мислиш. По-мекото легло не улеснява съня, когато държиш десет хиляди живота в треперещите си ръце. Армията на крал Гарадул ще пристигне след около пет дни. Ще атакуват в деня след Слънцеднев. Ако искаме да удържим града, ще трябва да измисля по-гениална защита от всяка, която съм виждал. Налага се да тръгна веднага, за да задвижа някои неща, но ще дойда при теб по някое време след полунощ. Кип, при теб може би утре?

— Много бих се радвал, майстор Данавис. Генерал Данавис.

Майстор Данавис се усмихна.

— Да. Не бях забелязал колко ми е липсвало това. Въпреки всичко. Впрочем, Лив, знаеш ли нещо за Карис Белодъб?

Лив сви рамене.

— Единствената Кървава горянка в Черната гвардия, невероятен боец, бихром, почти полихром и може би най-бързата притегляща на Ясписите. Защо?

Новият генерал каза:

— Пленена е от крал Гарадул. Призмата не иска да си го признае, но знам, че това ще го разсее. Той е много привързан към нея. Съмнявам се, че ще е възможно да я спасим, не и при ограничените ресурси, с които разполагам, но ще проуча всичко, за да видя дали изобщо има някаква надежда.

И ей така, от нищото, се пръкна една глупава, безумна, невъзможна идея.

— Събуди се, Кип — каза нечий глас.

Кип обикновено спеше дълбоко, но при този глас се надигна на мига.

— Милорд Призма? — попита и замига. Имаше чувството, че си е легнал само преди десетина минути.

— Обличай се. Ще се поразходим — каза Гавин. Обърна се към командир Железни, който стоеше до вратата. — Ти също си поканен.

По лицето на Железни пробяга усмивка, видима само защото белите му зъби се открояваха толкова ясно на фона на абаносовата му кожа. Той така или иначе смяташе да ги придружи.

Кип навлече дрехите си. Само след минути крачеха по улиците на Гаристън. Кип отново бе в ролята на зяпач, малко смаян да се намира в такъв голям град, макар и далеч не толкова впечатляващ като Ясписите. Сградите, разбира се, не се състояха само от високи минарета. Също като у дома, къщите бяха квадратни, с плоски покриви, където хората можеха да разпускат вечер или да спят през непоносимо горещите нощи. Въпреки морския бриз тук цареше задушаваща жега. Но за разлика от Ректън, сградите в Гаристън не бяха само от камък. Той се редуваше с кирпичени тухли и финиково дърво, слепени с хоросан, често в една и съща сграда. Дори варта по стените, която имаше за цел да държи къщите хладни и да предпазва хоросана и тухлите от слънцето, беше нацапана както дойде. Сградите обаче бяха високи по три-четири етажа. В Ректън имаше само няколко триетажни къщи. Хората по улиците изглеждаха мръсни и навсякъде бе пълно с боклуци.