— Виждате ли? — попита лорд Всецветни. — Усещате ли това безпокойство? Защото Хромарият е изопачил собствения ни език срещу нас. Дазен искаше да ни Освободи. Дазен знаеше, че светлината не може да бъде окована.

— Светлината не може да бъде окована — повториха някои от притеглящите. Звучеше почти като религиозен псалм.

— Те го наричат Освобождение. Оставете бремето си, казва Призмата. Давам ви опрощение и свобода, казва. А знаете ли какво ни дава? Знаете ли?!

— Давам ти опрощение — каза Гавин с буца в гърлото, докато Ахейяд стоеше на колене пред него, вдигнал очи, сложил дясната си ръка на бедрото му. — Давам ти свобода. Оролам да те благослови и да те вземе в обятията си. — Изтегли ножа си и го заби в гърдите на Ахейяд. Право в сърцето. После го издърпа. Идеален удар. Но пък той имаше дълга практика.

Не погледна раната, не гледаше как кръвта се разстила по ризата на Ахейяд. Продължи да се взира в очите на момчето, докато животът в тях не угасна. А когато това стана, Гавин промълви:

— Моля те, прости ми. Моля те, прости ми.

Беше прибрал ножа и бършеше ръце в окървавения парцал, който носеше — макар че бяха чисти. Спря.

— Те ви убиват! — изкрещя лорд Всецветни. — Забиват нож във вас и ви гледат как умирате. Докато умолявате, те ви гледат — и казват, че техният бог се усмихвал благосклонно на това! Кажете ми, този ли е начинът да се отнасяме към по-старшите сред нас? Под управлението на Хромария ние почти нямаме старши. Те ги избиват всичките. Ах, да, освен Бялата. Освен Андрос Гайл и жена му. За тях правилата не важат, но вие и аз, и нашите майки, и нашите бащи — ние трябва да бъдем убити. Казват, че такава била волята на Оролам. Казват, че такъв бил Договорът. Сякаш нещо, в което сме се клели като невежи деца, прави убийството на родителите ни добро и правилно. Що за лудост е това? Някоя жена служи цял живот на Седемте сатрапии, а после за награда я убиват? Нима това е свобода? Това ли наричат нейно Освобождение?

Лив зърна Кип, но вече бе спряла да си пробива път към него.

— Вие знаете, че това е грешно. Аз знам, че е грешно. Те знаят, че е грешно. Ето защо говорят за него под сурдинка и с евфемизми. Не е справедливо. Това не е Освобождение, това е убийство, нека си го кажем ясно. А после те дори нямат приличието да върнат тялото на семейството ви. Вместо това извършват някакъв мрачен ритуал. Нима нашите бащи са служили толкова дълго само за да получат това? Справедливо ли е? Хромарият омърсява всичко, до което се докосне. А мислите ли, че всички, които биват „Освободени“, са доброволци?

Лорд Всецветни се засмя презрително.

Докато черногвардейците изнасяха трупа на Ахейяд от стаята, като внимаваха да не разлеят нито капка кръв, някой чукна на вратата. Веднъж, последвано от тишина. На Гавин му трябваше миг, за да си спомни: Баз Простодушни никога не бе схванал съвсем чукането.

— Влез, Баз — каза Гавин. „Деца и идиоти. Такива ли убивам? Къпя се в кръвта на невинни.“

Мъжът влезе. Всъщност изглеждаше доста красив, облечен във фините си дрехи. За разлика от другите слабоумни, които Гавин познаваше, нищо в лицето на Баз не подсказваше, че е различен.

— Съжалявам, че не идвам по реда си, лорд Призма. Имам един въпрос и не исках да прекъсвам Освобождението си, за да го задам.

Разбира се, и през ум не му минаваше, че прекъсва нечие друго Освобождение.

— Питай — каза Гавин.

— Чух Еви Тревата да говори за стената Ярка вода. Еви е зелено-жълт бихром. Родом е от Кървавата гора, но изобщо не мисля, че е страшна. Майка ми казваше, че всеки червенокос може да те погуби само с поглед, но Еви не е такава.

Гавин познаваше добре Еви. Не беше кой знае колко умна, но притежаваше невероятна интуиция. Въпреки това рядко си вярваше. Или поне така беше преди години.

— Веднъж Еви ме спаси от нападение на…

— Какво каза тя, Баз? — попита Гавин.

— Не каза нищо, просто ме спаси. Предполагам, може да е крещяла. Не мога да ви кажа със сигурност…

— Какво каза Еви за стената Ярка вода?

— Не ми харесва, като ме прекъсвате, лорд Призма. Така се изнервям.

Гавин потисна нетърпението си. Ако притиснеше повече Баз, той щеше да загуби дар слово.

Баз видя, че Гавин не се кани да го притиска, и се замисли за малко. Гавин виждаше как отново напипва нишката на разсъжденията си.

— Еви каза, че ярката вода е притеглена съвършено. Каза, че не помни да сте били суперхромат. Разбира се, аз самият не мога да видя разликата в цветовете, но не мисля, че би излъгала, а и Гавин Гайл не беше суперхромат. Брат му Дазен беше. Освен това вие сте по-висок от Гавин. Той носеше обувки, които да го правят да изглежда по-висок, но от тринайсетия си рожден ден нататък Дазен беше по-високият. Помня онзи ден. Беше слънчев. Баба ми казваше, че Оролам винаги се усмихва на семейство Гайл. Аз носех синьото си палто…

Гавин не го слушаше. Имаше чувството, че подът е зейнал под краката му. Знаеше, че този момент наближава. Очакваше го от шестнайсет години. Беше отишъл на първата си среща като Гавин, очаквайки някой, всички да почнат да го сочат и да крещят: „Самозванец! Измамник!“ И други се бяха досещали, но той винаги успяваше да овладее нещата. Само че нямаше как да дискредитира Баз. Този човек бе недосегаем за политическите течения и всички го знаеха. А ако го попитаха, Баз щеше да изтъкне сто разлики между Гавин и Дазен. Докато свърши да говори, маската на Гавин щеше да е безвъзвратно унищожена.

И все пак бе дошъл сам. Точно тази нощ.

— Така че въпросът ми беше… въпросът ми беше, защо лъжеш, Дазен? Защо се преструваш на Гавин? Дазен е лош. Той убива хора. Той изби рода Белодъб. Всичките. Казват, че обикалял къщата им стая по стая и избивал дори слугите, а после я изгорил до основи, за да скрие престъплението си. Децата останали затворени в мазето. Открили телата им струпани на купчина. Прегърнати. Аз бях там. Видях ги. — Баз млъкна, явно погълнат от този стар образ. При неговата съвършена памет споменът трябва да бе изключително ярък. — Казах на онези малки овъглени телца, че ще убия Дазен Гайл — рече Баз.

Гавин почувства стария ужас като шибване от бича на стар господар. Баз беше зелено-синьо-надвиолетов полихром. С течение на времето всеки притеглящ се променяше под въздействие на цветовете си. Само буйното зелено би накарало някогашния вманиачен на тема порядък Баз да прескочи реда си на опашката. Но методичността на синьото го побъркваше от желание да знае защо, да разбере как се навързват нещата.

— Баз, ще ти кажа нещо, което съм казвал само на един човек на тоя свят. Ще отговоря на въпроса ти. Ти го заслужаваш. — Гавин понижи глас. — Когато бях на шестнайсет, имах… видение. Сън наяве. Усетих нечие присъствие. Паднах по очи. Знаех, че е свещено, и се страхувах…

— Самият Оролам ли? — попита Баз. — Майка ми казваше, че хората, които твърдят, че говорят с Оролам, обикновено лъжат. А Дазен е лъжец! — Гласът му се извиси истерично.

Последното, от което се нуждаеше Гавин, бе Баз да закрещи нещо за Дазен.

— Искаш ли да чуеш отговора ми, или не? — попита той остро.

Баз се поколеба.

— Да, но недей да…

Гавин заби ножа в сърцето му.

Очите на Баз се разшириха. Той се вкопчи в ръцете на Гавин. Гавин изтегли острието.

После много, много студено каза:

— Ти се отдаде в пълна мяра, Баз. Службата ти няма да бъде забравена. Провалите ти са забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода.

Още преди да каже „опрощение“, Баз бе мъртъв.

Гавин го отпусна внимателно на пода. Отиде и почука на страничната врата. Черногвардейците влязоха и изнесоха тялото. И просто ей така, съвсем безнаказано, Гавин извърши убийство.

Този мъж беше лъжец. Кип не знаеше точно кое в думите му е лъжа и кое истина, но лорд Всецветни бе дясната ръка на крал Гарадул. Те бяха избили цялото му село. Без причина. Щом убийството не представляваше нищо за тях, нима би ги смутила една лъжа?