— Ала-бала? Като например вечеря с Призмата и групата ти по Освобождение? — попита Изем Червени. Той беше париец, слаб и жилав, и с остър ум. Все още носеше готрата си сгъната така, че да напомня качулка на кобра — стил, който бе възприел като седемнайсетгодишен и за който бе търпял непрестанни подигравки. Наричаха го позьор до първата битка, когато светкавичните му удари, бързите като стрели огнени кълба и опустошението, което сееше във вражеските редици, бяха пресекли подигравките веднъж завинаги.

Марос отвори уста да протестира, осъзна, че се кани да спори с Изем Червени, и пак насочи вниманието си към храната.

Тала, по-възрастна парийка с къса бяла коса и червени халота, изпълнили кафявите и? ириси, каза:

— Знаете ли, лорд Призма, командир Железни ни каза, че работите върху един малък проект. Нещо в това ми напомня за старата поема за Скиталеца. Как беше: „За дело славно…“

Поемата бе известна; всички я знаеха. Дори нямаше нужда да довършва цитата. Тя предлагаше на Гавин помощта им.

— Би било чудесно… — започна Гавин.

Баз Простодушни, странният тирейски полихром, го прекъсна, килнал глава на една страна:

— За дело славно има още време, достойно за стремежите на тез, що крачат гордо редом с боговете. Гевисън, „Последното пътуване на Скиталеца“1, строфи шейсет и трета и шейсет и четвърта. — Вдигна очи, видя, че всички го гледат, и сведе засрамено поглед.

— Би било чудесно — повтори Гавин. — Ще разбера, ако някой има възражения и не желае да се присъедини към мен, но ако искате да… наистина ще съм ви благодарен. — Това беше абсолютен подарък, и то такъв, който нямаше да струва нищо на повечето от тях. Не всички тези притеглящи бяха на ръба на смъртта, повечето от тях още притежаваха неописуема мощ, а мнозина бяха крайно изкусни в хроматургията. Помощта им щеше да промени всичко.

Разбира се, това бяха също така хората, които познаваха най-добре Гавин и Дазен. Ако имаше вероятност някой да разкрие, че Гавин е самозванец, той се намираше в тази стая. А при наближаващото им Освобождение те нямаше какво да губят, ако го изобличат.

Сърцето му се сви и той се усмихна, за да скрие страха си, сякаш се усмихваше на съчетанието от гениалност и странно простодушие у Баз. От всички краища на масата му отвърнаха усмивки. Гавин знаеше, че някои от тях със сигурност са змийски, но нямаше начин да разбере кои. Кой бе по-вероятно да го погуби? Онези, които го мислеха за своя приятел, след като научат, че е узурпирал мястото на Гавин, или онези, които се бяха сражавали за него и го смятаха за мъртъв, след като научат, че ги е предал?

Баз Простодушни се взираше в Гавин, без да се усмихва, килнал глава на една страна, а странно проницателните му очи попиваха всичко.

— Момчето е изчезнало — докладва Железни. Вече беше почти полунощ. Стояха на покрива на Травертиновия дворец и се взираха към залива. — Кип — добави, като че ли имаше и някакво друго момче. Но не каза „синът ви“.

„Страхотна работа, как всички трябва да споменават деликатно моите прегрешения. Моите прегрешения? Да бе! Благодаря ти, братко.“

— Защо не са ми съобщили? — попита Гавин. Цяла вечер се бе преструвал на брат си пред притеглящи, които ги познаваха и двамата, и при това трябваше да си дава вид, че се забавлява. Беше смущаващо. Беше се наслаждавал на компанията на старите си врагове и постоянно имаше чувството, че всичко пред погледа му се размива. Мъжете и жените, които бе мразил като Дазен, всъщност бяха доста приятни хора. Няколко от старите приятели на Дазен, макар и не всички, се държаха малко дръпнато, което ги правеше неприятни. Гавин се взираше в мъже и жени, които бе уредил да живеят и работят далеч от Ясписите, само за да не го застрашат, и си мислеше: „Аз ви съсипах живота, а вие така и не го разбрахте. Липсвахте ми.“

— Открихме едва преди няколко минути. Тази бележка бе оставена на видно място. Другата беше пъхната под завивките.

„Умно. Кип постигна точно каквото е целял: спечели си време. Попречи ни да го търсим цял ден.“ Гавин протегна ръка — знаеше, че бележките ще са у Железни. Командирът му ги подаде.

Важната гласеше: „Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.“

„Шпионин ли? Оролам да ме порази!“

— Някакви други новини? — попита Гавин.

— Взел е кон и руло монети.

— Значи може да се забърка в още по-големи неприятности, отколкото ако просто бе влязъл във вражеския лагер, въоръжен само с илюзиите си — рече Гавин.

Железни не отвърна. Обикновено оставяше без внимание думи, които изтъкват очевидното.

— Дъщерята на Данавис също е изчезнала. Конярят каза, че поискала кон, но и? отказал. Изглежда, е намерила бележките и е тръгнала след него.

Гавин се взираше към морето. Пазителката — статуята, която охраняваше входа на залива и между чиито крака минаваше всеки моряк, — стискаше копие в едната си ръка и факел в другата. За факела се грижеше жълт притеглящ, чиято единствена работа бе да го поддържа винаги пълен с течен жълт луксин. Специални прорези в стъклото бавно изпускаха жълтия луксин във въздуха, където той се превръщаше обратно в светлина. Тя бе улавяна и насочвана в нощта от огледала, въртящи се бавно на зъбни колела, които се задвижваха от вятърна турбина, когато имаше вятър, и впрегатен добитък, когато нямаше. Тази нощ лъчът озаряваше мъгливия въздух, прорязвайки големи ивици в мрака. Точно това се предполагаше да прави всеки притеглящ: да носи светлината на Оролам в най-тъмните кътчета на света.

Точно това се опитваше да направи и Кип.

Железни каза:

— Ако той влезе в моя лагер и гледа да не се набива на очи, аз не бих го заподозрял, че шпионира.

„Може би защото от него би излязъл невероятно лош шпионин?“

— А по въпроса за нашите шпиони какво научи?

— Губернатор Красос много невинно дойде да инспектира пристанището. Носеше безобидна на вид и странно тежка торба. Изглеждаше ужасно доволен да ме види — рече Железни.

— Прибягваш към сарказъм само когато си бесен — отбеляза Гавин. — Давай, казвай направо.

— Заклех се да пазя Кип, лорд Призма, но първо, шпионите…

— Можеш да ме наричаш Гавин, когато се държа глупаво — каза безизразно Гавин.

— Шпионите докладват…

— Изплюй камъчето, в името на Оролам.

Железни стисна зъби, после се насили да се отпусне.

— Трябва да тръгна след него, Гавин, което означава, че не бих могъл да съм тук, да помагам с отбраната и да командвам хората си.

— А ти си париец, огромен на ръст и точно обратното на незабележим, така че ако тръгнеш след него — както изисква честта ти, — най-вероятно ще те убият. Което ще означава не само, че ще си мъртъв, което не ми допада особено, но и че не си успял да опазиш Кип, което поначало е единствената причина да тръгнеш след него. Освен това не можеш да прехвърлиш задачата другиму, защото си обещал да го пазиш лично, а и така или иначе всеки друг черногвардеец ще се набива на очи почти колкото теб. — Не защото черногвардейците бяха по-тъмнокожи от тирейците и имаха ситно къдрава коса. През вековете достатъчно чужда кръв се бе примесила с тирейската, за да има немалко местни, които притежават и двете черти. Дори от Кип би могъл да излезе добър шпионин въпреки сините му очи — тирейците бяха свикнали с етническите малцинства поради всичките хора от други народности, останали тук след войната. Проблемът беше, че извънредно атлетични притеглящи с абаносова кожа, които излъчват заплаха от самите си пори, щяха да се открояват навсякъде. Черногвардейците биха се откроявали дори сред цяла армия парийски притеглящи.

— Това описва добре ситуацията — призна Железни. Остротата на гнева му бе притъпена, след като Гавин му разкри точно защо е ядосан.

— Какво друго научи от шпионите ни? — попита Гавин, като пренебрегна за момента притесненията на Железни.