В момента тези дълбоки очи бяха присвити от болка. Явно ударът на Гавин бе оставил момчето със сериозно главоболие.

— Вие ме спасихте — каза Кип.

Гавин кимна.

— Кои сте вие? — попита момчето.

Право на същността, а? Карис се обърна да види какво ще каже Гавин и скръсти ръце.

Гавин спря да гребе.

— Това е лейди Карис Белодъб, която въпреки някои хумористични съпоставки на име, цвят на кожата и титла е член на Черната гвардия. — Свирепото изражение на Карис не се промени изобщо. Явно старите шеги още не бяха смешни. — А аз… — Беше представил първо Карис, за да спечели малко време за размисъл. Не му бе помогнало. „Още пет години и пет цели, Гавин. Това може да е последният ти шанс.“

Когато бе заявил бащинството си, момчето беше в безсъзнание. Не знаеше за това. А не се и налагаше. В много отношения за него бе по-добре да не знае. Но още по-добре беше да не го чуе за първи път от Карис в изблик на ярост. Момчето не бе негов син, но без войната между Гавин и Дазен — Войната на Призмите или Войната на Лъжепризмата, в зависимост от това на чия страна си се бил — никое от децата в Ректън и стотици други села нямаше да е сега без баща. Гавин си пофантазира за миг как казва на Карис всичко, което тя не знаеше, пък да става каквото ще. Но Карис нямаше да повярва на частична истина, а не би могла да понесе цялата.

Тази лъжа поне щеше да даде на едно сираче баща. Щеше да върне нещо на дете, което е изгубило всичко. Това не би трябвало да вълнува Гавин, но го вълнуваше.

— Аз съм Призмата Гавин Гайл. Аз съм… ти си мой син.

Момчето го изгледа така, сякаш не го разбира.

— Страхотно — намеси се Карис. — Защо просто не му изтърсиш всичко накуп? Къде ти е умът бе, Гавин? Кълна се, ти си не по-малко импулсивен от Дазен.

Импулсивен ли? И кой да го каже? Гавин пренебрегна думите и и? продължи да гледа момчето. Току-що си бе признал, че и? е изневерил преди години, че я е лъгал за това впоследствие, а накрая — само преди час — я е излъгал отново. Тя демонстрираше студена ярост и това не и? отиваше. Горещата ярост бе повече в неин стил.

Момчето хвърли поглед към нея, объркано от гнева и?, а после пак погледна към Гавин. Все още приспиваше очи, макар че Гавин не можеше да каже доколко това се дължи на главоболието, доколко на светлинна болест от притеглянето и доколко на объркване от бързо променящата се ситуация.

— Какво? — попита Кип.

— Ти си мой син. — По някаква причина му бе трудно да каже: „Аз съм баща ти.“

— И се появяваш сега? — попита Кип, а на лицето му се изписа болезнено отчаяние. — Защо не дойде вчера? Можеше да спасиш всички!

— До тази сутрин дори не знаех, че съществуваш. И дойдохме с цялата бързина, на която е способен човек. — Всъщност дори още по-бързо. — Ако селото ти не гореше, нямаше да знаем къде да идем.

— Не си знаел за мен ли? Как е възможно? — попита жално Кип.

— Стига! — изрева Гавин. — Сега съм тук! Спасих ти живота, вероятно с цената на война, която ще създаде още десет хиляди сираци. Какво повече искаш?

Кип се сви, потъна в себе си.

— Невероятно. Грубиян такъв — рече Карис. — Получаваш син и първото, което правиш, е да му крещиш. Какъв си ми храбрец, Гавин Гайл.

От несправедливостта на всичко това юмруците на Гавин се свиха. Справедливостта, несправедливостта и безумието на този живот, който бе избрал, се надигнаха в него.

— Искаш да ми изнасяш лекции за храбростта ли? И това е жената, която избяга от един благороднически дом, за да стане гвардейка? Да се опитваш да се убиеш от работа или прекалена употреба на магия не е храброст, Карис — страхливост е. Какво искаш от мен? Да върна към живот мъртвите ти братя?

Карис го зашлеви.

— Недей! Никога не…

— Да не споменавам братята ти ли? Братята ти бяха усойници. Всички въздъхнаха с облекчение, когато Дазен ги уби. Това бе най-хубавото нещо, което е правил някога, а най-хубавото нещо, което те са направили, е, че умряха.

Очите на Карис запламтяха в червено и луксинът в миг се завихри по кожата и?. Гавин усети, че го жегва страх. Не за самия него. Можеше да спре всичко, което тя запрати насреща му. Но винаги, когато някой притегляше в големи количества, ускоряваше собствената си смърт. И даваше на своя цвят по-голяма власт над себе си. Когато бе срещнал Карис за първи път, в нефритенозелените и? очи имаше само малки рубинени звездици. А сега, дори когато си почиваше, когато не притегляше, тези рубинени звездици доминираха над зеленото.

Карис обаче не го нападна. Само каза:

— Аз се уча бавно, но най-после схванах. За последен път ме предаваш, Гавин. — Почти изплю името му. — Аз…

— Проклета опърничава жена! Обичам те, Карис. Винаги съм те обичал.

Сякаш цялата и? ярост се стопи за секунди. Червеният луксин се оттече от пръстите и?. После, тъкмо когато Гавин започна да се надява, тя каза:

— Как смееш? Ти, невъзможен… ти… ти… Гавин Гайл, ти ми донесе единствено нещастия и смърт. Всичко между нас е свършено! — После грабна раницата си и скочи от лодката.

Гавин бе прекалено шашнат, за да направи нещо. Видя как Карис доплува до брега и се измъкна от водата. Разбира се, тя можеше да пътува до Гаристън без него и пак щеше да стигне по-рано, отколкото очакваше свръзката и?. Вярно, имаше разбойници, а една жена, пътуваща сама, бе отлична плячка.

Ако този факт направеше разбойниците невнимателни, щяха да са късметлии да се отърват живи. Но пък всеки трябва да спи от време на време. Карис действаше прибързано, само че нищо казано от Гавин нямаше да промени нещата. Не и в близко бъдеще. Ето защо Бялата се бе опитала да направи така, че той да не присъства, когато Карис узнае за копелето му. Би могъл да тръгне подире и?, но нямаше да има никаква полза. Като се имаше предвид нравът и?, това само щеше да влоши положението.

„Пет цели, а аз дори не казах цялата истина.“

Кип се бе сгушил в единия край на лодката и се опитваше да изглежда дребен. Вдигна очи и срещна за миг погледа на Гавин.

— Какво ме зяпаш? — попита Гавин.

Макар че никога не бе притегляла и капка синьо, Карис открай време чувстваше влечение към така наречените сини добродетели. Обичаше да има план. Обичаше реда, структурата, йерархията. Дори като дете и? харесваше да изучава етикета. Харесваше и? да седи на официална парийска вечеря и да знае точното предназначение на всяка лъжичка и черупкотрошачка, да знае колко пъти да изтръска водата от пръстите си, след като се измие в купата между първото и второто ястие, и къде точно да постави тризъбия урум, за да покаже на прислужващите роби, че е свършила да яде. Това и? вдъхваше някакъв покой. Ако сложиш бокала си наполовина над страничния разделител, това означаваше, че искаш точно още половин чаша вино. По вертикалата означаваше, че искаш да минеш от бяло на червено. Знак и ответен знак. Призивът на луксиата и отговорът на събора. Тя обичаше да танцува и можеше да изпълни повечето танци в Седемте сатрапии. Обичаше музиката и можеше да свири на окарина или да си акомпанира на псантрия, докато пее. Но нищо от наученото не и? помагаше сега. Тук нямаше структура, нямаше йерархия, нямаше ред, който да я води.

В момента трябваше да е още на кораба. Трябваше да се срещне с един шпионин на Хромария, преди да навлезе толкова дълбоко в Тирея. Той трябваше да я отведе нагоре по реката до армията на крал Гарадул и да и? даде фалшива самоличност, която да я вкара в армията, без да я убият. А вместо това се намираше на по-малко от ден път от тази армия, прогизнала, сама, без предварителна информация, без карта, без напътствия, без план. Гавин и копелето му бяха изчезнали надолу по реката преди няма и пет минути.

„Ставам безразсъдна. Червеното ще ме погуби.“

Изстиска тежкия черен вълнен плащ и започна да се оглежда за място, където да си устрои лагер. На склона на хълма растяха евкалипти и ароматът им изпълваше въздуха. По-нагоре се смесваха с по-високите борове и затуляха ярките лъчи на пламтящото око на Оролам. Отне и? само няколко минути да намери подходящо местенце, скрито до голяма степен от храстите. Събра дърва и направи от тях малка пирамида. Не си губи времето с подпалки: да си червен имаше своите предимства. Но все пак се огледа внимателно, преди да извади очилата от малкия джоб в единия си ръкав. Беше сама. Притегли тънка струйка червен луксин в основата на пирамидата.