— Да не би да ми казвате, че никой от вас няма шпиони близо до Гарадул? — контрира Гавин.

Отговориха му няколко язвителни усмивки и тишина. Разбира се, никой нямаше да си признае. Не се доверяваха един на друг. През последните шестнайсет години нямаше войни, но това не означаваше, че интересите на всички са еднакви. Хромарият и всички столици бяха пълни с шпиони, както винаги.

— Ако нямате — каза Гавин с надменен тон, който със сигурност щеше да ги жегне, — намерете си.

— Върховни лукслорде, ние, разбира се, приемаме съвета ви към сатрапиите много сериозно… — започна Клитос Сини. Рутгарците мразеха Гавин още откакто бе сложил край на войната им с Кървавата гора.

Гавин го прекъсна. Беше време да изиграе образа на кибритлия.

— Слушайте, тъпаци. Не знам как не сте предвидили това. А може би някои от вас са. Лоялността ви е отчетена. Но си остава фактът, че това е бунт и ерес. Крал Гарадул говори за сваляне на сатрапиите и вярата в самия Оролам. Бих си помислил, че Оролам ще изисква по-добра служба от своите Цветове.

— Стига! Стига, лорд Призма! — викна Бялата и изгледа Гавин така, сякаш не можеше да повярва какво е казал току-що.

Няма нищо по-ефектно от това да наречеш могъщи мъже и жени идиоти, неблагодарници, предатели и нечестивци едновременно. Гавин огледа стаята и видя потрес върху някои лица и омраза върху други.

Клитос Сини пръв наруши тишината. Той беше Син. Бе напълно естествено да обмисли нещата по-бързо от всеки друг.

— Смятам, че трябва да приемем думите на лорд Призма съвсем сериозно. Най-благоразумно е да служим на сатрапиите и Оролам със същия плам, с който го прави той всеки ден. — Думите бяха поднесени открито, но злобата не можеше да е по-очевидна. — Аз предлагам да пратим в Гаристън делегация, която да оцени опасността от предполагаемия бунтовник Гарадул и да докладва директно на нас.

— Делегация ли? Вие слепи ли сте, глупави ли сте, или сте просто корумпирани? — попита Гавин. — Докато те…

— Гавин! — обади се Бялата. — Стига!

Тя подложи на гласуване пращането на делегация, която да им докладва след два месеца. Предложението мина с пет на нула гласа, с двама въздържали се.

Гавин се облегна в стола си, все едно бе зашеметен, сразен. Поклати глава в тишината, преди някой да е станал да си тръгне. Рече мрачно:

— Аз отстъпих властта след войната, отказах се от промахията. Станах съветник, макар че мнозина искаха да бъда истински император. А сега вие ме пренебрегвате. Добре тогава. Но кажете на своите сатрапи следното: гответе се за война. Крал Гарадул няма да спре след превземането на Гаристън. Гарантирам ви го.

„Виждаш ли татко, това е единственото, което аз мога да направя, а ти никога не си могъл: аз мога да понасям да изглеждам губещ.“

Лив едва успя да види новата си квартира в жълтата кула, преди да излезе. Не за да празнува, не защото беше импулсивна, а защото куражът и? се изпаряваше с всяка секунда. Наложи и? се да обиколи половината лихвари на островите, преди да открие някой, който е склонен да работи с нея.

Щом се върна в новата си стая, откри, че робите на кулата са донесли всичките и? скромни притежания от килера, който бе наричала дом през последните три години. А на леглото и? седеше жена.

— Привет, Лив, ходи да празнуваш ли? — попита Аглая Красос.

— Какво правиш в квартирата ми? — попита Лив. — Как влезе?

— Не е хубаво да забравяш приятелите си, Аливиана. — Аглая стана и се приближи, лицето и? бе само на педя от лицето на Лив.

— Какво? Дошла си да ме заплашваш ли? Направо се разтреперих.

Нещо грозно премина по лицето на Аглая, но после бе сменено пак от гладката и? маска и неискрения и? смях.

— Внимавай с този остър език, момиче. Може да си прережеш гърлото.

— Приключих с теб — каза Лив. — Гавин Гайл…

— Те купи, за да му топлиш леглото. Чух вече.

— Да гориш в ада дано! — отвърна Лив.

— Май ти си тази, която ще гори в ада, като те гледам как се хвърляш в обятията на мъжа, който уби майка ти и унищожи страната ти.

Това беше страшна плесница. Лив направи крачка назад.

Аглая бе споменавала за опожаряването на Гаристън и преди, но Лив никога не я бе чувала да говори така. Всъщност Лив нямаше представа какво е станало, но като се имаше предвид източникът на информацията, бе готова да се обзаложи, че е лъжа.

— Призмата няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза? Майка ти умря в онези огньове. Баща ти водеше борбата срещу Гавин Гайл.

— Какво те интересува теб Гаристън? Рутгар се е бил на страната на Призмата. Баща ти се е сражавал редом с Гавин.

— А брат ми е губернатор на Гаристън, така че имам възможност да узнавам някои неща — рече Аглая. Понижи глас и се приведе към Лив още повече. — А сега може би и ти имаш такава възможност.

Значи заради това беше цялата работа.

— Не — каза Лив. — Приключих с теб, с Рутгар и с лъжите ви. — „Вярност към един.“ Това бе девизът на рода Данавис. А Лив не смяташе да служи на тази жена пред себе си.

— Добре дошла в новия си живот, Лив. Сега си важна клечка. Влизаш в голямата игра и държиш нелоша ръка. Виждаш ли, ти може да си тирейка, но вече никой няма да го смята за твой недостатък. Това само ще те прави по-забележителна, защото си преодоляла такава пречка. Хубавият живот може да е твой.

— Не можеш да ме купиш — каза Лив.

— Вече те купихме.

— Нещата сега са по-различни. По нареждане на самия Призма.

Веждите на Аглая се повдигнаха лекичко и конското и? лице се удължи още повече. Това бе отработен жест, но пък, от друга страна, нищо в нея не бе истинско.

— Работя с теб от колко, от три години? Прегледах бележките си. Никога не съм те смятала за крадла, Аливиана Данавис. Но ето че сега зарязваш дълга си след три години обучение. Три години, през които задоволявахме всичките ти нужди…

— И то колко щедро! — подхвърли Лив.

— Ако бяхме по-щедри, сега дългът ти щеше да е много по-голям. Така че ето какво ще те питам, Лив. Що за жена си ти?

Този същият въпрос бе поставил перо в ръката на Лив, за да подпише документ, който щеше да и? струва цяло състояние. Сега, при новото си приятелство с Гавин, тя вероятно можеше да каже на рутгарците да ходят да се шибат. Какво можеха да възразят те срещу решението на Призмата? И макар че Лив се бе издигнала от едно нищо — монохром с талант в най-малко полезния цвят — до бихром, все още не си струваше да се карат за нея. Голяма част от инвестициите на всяка нация се оказваха несполучливи. Притеглящите умираха или прегаряха, или сменяха верността си в последната година от обучението. Всяка нация се опитваше да краде магове, а рутгарците постигаха най-големи успехи от всички, така че със сигурност нямаше да се борят прекалено усърдно да задържат Лив.

Но да бъдеш Данавис означаваше да се държиш с чест. Винаги.

— Какво искаш? — попита Лив.

— Ти беше срам за мен, Лив. Дъщеря на бунтовен генерал с мизерен талант. Но сега ще бъдеш перлата в короната ми. Ще бъдеш моето отмъщение срещу онези, които се опитваха да ме обидят. Затова искам да преуспееш. Вече ще получаваш солидна издръжка от стипендиантския фонд на Хромария. Запази си я, а ние ще ти плащаме още два пъти по толкова. Ще ти опростим дълговете и годините на служба, които вече ни дължиш. Дявол да го вземе, ако си разиграеш картите правилно, можеш да получаваш издръжка от три-четири нации, преди да си тръгнеш от Ясписите. Всъщност, ако ни служиш добре, изобщо не е нужно да напускаш Хромария. Помисли си само: можеш да имаш хубав живот тук, в центъра на света, където се случва всичко важно. Да лягаш с когото си искаш, да се омъжиш за когото си искаш, да дадеш на децата си всяко предимство, от което си била лишена. Или пък можеш да отидеш да служиш на някое дребно лордче някъде си, да пишеш писма и да изследваш леглото му, за да провериш дали жена му му е била вярна, с надеждата той да ти разреши да се омъжиш за някой, когото можеш да понасяш. От всички нации Рутгар е най-добрата, на която да служиш. И най-лошата, която да обидиш.