Той беше прав. Казваше самата истина. А щом това бе истина, дали пък всичко не беше?

— Крал Гарадул изби цялото ми село.

— Да. Дори взе някои от моите притеглящи да му помагат.

Лив бе очаквала той да отрича, да търси извинения.

— И въпреки това искаш да му служа?

Лорд Всецветни понижи глас.

— Кралете не живеят вечно. Особено безразсъдните.

Мощна експлозия разтърси стената вляво от портата. Мнозина от защитниците изпопадаха, а някои дори полетяха през ръба, но когато димът постепенно се разнесе, на Лив и? се стори, че зарядът трябва да е бил поставен от другата страна на стената — щетите там изглеждаха далеч по-големи, цели редици къщи бяха буквално заличени. От кавалерията се надигнаха радостни викове, когато през дима се видя зейналата пробойна.

— Виждаш ли, хората от Гаристън ни помагат. Искат да бъдат свободни.

Но Лив почти не го чуваше. Току-що бе видяла през мъглите на бойното поле нещо, от което и? секна дъхът. Кип. И не само Кип. Кип и Карис заедно препускаха към мелето. За миг Лив не проумяваше. Да не би Кип и Карис да бяха сменили страните? Да не се биеха да освободят Гаристън? После очите и? проследиха накъде се насочват. Пътят им водеше право към крал Гарадул.

Крал Гарадул, когото Кип мразеше, задето бе изтребил цялото им село и бе убил майка му.

Преследваха ги половин дузина Огледалци на коне.

— Колко ценна съм за теб? — попита Лив.

— Вече ти казах.

— Тогава съм твоя, при едно условие.

Червеното се оттече от очите му, заменено от оранжево и синьо.

— Спаси приятелите ми. Него и нея. Двамата, които онези Огледалци преследват. — Тя посочи.

Лорд Всецветни даде рязък знак на адютанта да се приближи. Мъжът дотича с дългия мускет.

— Искаш да убия няколко съюзници, за да спечеля един — рече лорд Всецветни. — Търгуваш с живот като…

— Като пораснала — каза остро Лив.

— И то наистина бързо. Но аз не си купувам вярност. Ще направя каквото мога, за да спася приятелите ти. Като дар за теб, независимо какво решиш. — Той се прицели с мускета и стреля. Един Огледалец, препускащ към Карис, умря сред проблясък и пръски кръв. Лорд Всецветни подаде да му заредят мускета.

— Така че не взимай това под внимание при преценката си, но кажи ми сега, Лив, на кого ще служиш? На мен или на Хромария?

„Вярност към един. И само към един.“

Не съществуваше добър избор. Не съществуваше добра страна. Когато се бе опитала да постъпи правилно, бе принудена да шпионира най-големия си благодетел. Хромарият извращаваше дори обичта на хората един към друг. Всичките и? познати казваха, че лорд Всецветни е чудовище, но пък всичките и? познати бяха покварени от Хромария. Добре де, лорд Всецветни може да не бе съвършен. Гавин също не беше. Единствените невинни в случая бяха хората от Тирея. Те заслужаваха да са свободни. Ако се налагаше Лив да се бие, нямаше да се бие за потисниците им. „Вярност към един“? Една Данавис трябваше да избере на кого ще служи? Добре тогава.

Лив си пое дълбоко дъх и направи официален тирейски реверанс.

— Лорд Всецветни — каза с равен глас, гледаше го в очите. — Ваша съм. Как мога да ви служа?

— Предатели! — чу Кип женски глас. Главата му се завъртя към Карис. Тя заплю мъртвите Огледалци. Надменна, властна.

„Какво прави?“

Карис грабна рог за барут и един мускет и почна да го пълни, като че ли беше обикновен войник. Когато Кип видя лицата на околните, най-сетне разбра. Те току-що бяха видели как двамата се бият с Огледалци, но не знаеха кой на чия страна е и дали трябва да се намесят. Изглежда, войниците тук бяха загубили всичките си офицери — което не бе изненадващо, защото бранителите се стараеха да избиват първо офицерите. Вероятно това бе единствената причина Кип и Карис да са още живи.

— Е, господин притеглящ? — рече тя, щом свърши с презареждането. Беше бърза в него, както и във всичко останало. Кожата и? беше с цвета на кръв. Очите и? вече не бяха покрити с виолетовите наочници, които и? пречеха да притегля. Я чакай, той ли го беше направил? Целият трепереше от изтощение. Блъфът и? обаче бе подействал. Войниците се връщаха към битката, решени да не се бъркат на тази нахакана жена.

Тя говореше на него.

„Точно така, генийче, след като току-що притегли два огромни шипа и набучи на тях двама Огледалци.“

Тази мисъл накара Кип да погледне към мъжете, които бе убил. Сбърка. Единият имаше на гърдите си кървава дупка, голяма колкото юмрука му. Главата на другия бе на парчета, бяла кост се подаваше сред червеното, и тази картина отказваше да се сглоби в лице.

— Кип, обикновено това е лоша идея за неопитен новак като теб, но искам да притеглиш още зелено. Имам нужда да си с мен — изсъска Карис.

Той се взираше в размазаната по земята глава. Напиращите към портата войници тъпчеха парченцата мозък и кост, като явно страняха повече от двамата притеглящи, отколкото от мъжете, които Кип бе убил.

— Кип! — Тя го зашлеви силно. — После ще плачеш. Сега бъди мъж. — Червените диаманти в изумрудените и? очи пламтяха. Тя изруга, огледа се, сякаш търсеше нещо, после няколко струйки зелено си пробиха път от очите до върховете на пръстите и? през океана от червено, обагрил бледата и? кожа, и тя притегли някакъв дребен предмет в дланите си.

Очила. Очила, направени изцяло от зелен луксин. Тя ги сложи на лицето му, нагласи ги, направи нещо, за да ги запечата, и после отстъпи настрани.

— А сега притегляй! — нареди му.

Кип беше като гъба. Все едно да излезе навън в някой горещ ден, да затвори очи и да се къпе в топлината. Накъдето и да погледнеше, виждаше светли повърхности — къщи и дюкяни, варосани за защита от слънцето, — и всяка от тях му даваше магия. Той я попиваше и се чувстваше силен. Свободен. Туптенето в обгорената му ръка отслабна и изчезна.

Присъедини се към потока войници, напиращи към пробойната в стената. Стрелбата отгоре почти бе спряла. Зараждаше се прекрасно утро, ярко, свежо, което бързо топеше мъглата. Скоро щеше да стане горещо.

Преди, когато стоеше неподвижно, потокът от хора се разделяше и го заобикаляше като канара, щом видеха, че е притеглящ, но щом се вля в него, почнаха да го блъскат като всички останали. Колкото повече се приближаваха до стената, толкова по-гъста ставаше навалицата и толкова повече се усилваше натискът на мъжете, които се опитваха да не изостават от частта си. Докато го притискаха все по-силно, Кип започна да негодува. Не беше сигурен доколко това чувство се дължи на самия него и доколко на влиянието на зеления луксин, но усещаше, че тук е намесено нещо повече от собствената му психика.

Сред гъмжилото от коне и мъже в брони — макар че само малка част от армията на крал Гарадул бе бронирана или униформена, тези войници изглеждаха решени да влязат първи — Кип загуби краля от поглед. Карис се бе вмъкнала в строя пред него и се възползваше от слабичката си фигура и мускулите си, за да се промушва напред. Скоро Кип загуби от поглед и нея. Той самият едва успяваше да се задържи на крака, докато тълпата се блъскаше току пред стената.

— Ей, ти! — извика някой.

Кип се огледа. Някакъв конник на десетина крачки оттам се взираше в него. Кип нямаше представа кой е.

— Ей, ти! — повтори офицерът. — Не си от нашите!

Кип не познаваше този човек. Помисли си, че може да е някой от войниците, които бяха ескортирали него и Зимун, след като запрати огъня към небето. Но дори това бе само предположение. За нещастие нямаше значение. Мъжът го бе познал.

Офицерът посегна към мускета си и се опита да го издърпа от калъфа на седлото, но други коне го притискаха от двете страни и мускетът беше заседнал.

— Шпионин! Предател! — закрещя мъжът и посочи Кип. — Той няма ръкавели! Не е от нашите! Убиец! Шпионин! Онзи зелен притеглящ е шпионин!

Кип вече бе изблъскан по купчината камъни до пробойната в стената, така че се намираше по-високо от останалите. Всички можеха да го видят.