— Виж това.

Въртящо се ласо от огън прелетя над главите им, уви се около една от подпорите на подвижния мост и залепна за нея. Останалата част от въжето изчезна, но там, където бе уловило подпората, тя започна да тлее, малки пламъчета запълзяха по дървото, стърчащите от него трески почерняха и се сгърчиха и във въздуха се издигна дим.

Кип се почувства едновременно ужасе?н и запленен. През всичките години, докато бе помагал на майстор Данавис, той никога не бе правил подобно нещо.

— А сега опитай ти — каза мъжът.

Известно време не се случи нищо. Кип хвърли поглед към Сансон. И двамата се бяха долепили до стената, разперили широко ръце, за да се вкопчат здраво. Кип изпита внезапното чувство, че притеглящият им играе номера. Той знаеше, че са тук — говореше уж на ученика си само за да ги накара да останат на място. И сега двамата притеглящи заобикаляха от другата страна. Трябваше да се хвърли да плува още сега, с всички сили.

Опита се да преглътне страха си. Сансон го гледаше. В неговите очи също имаше тревога, но едва ли разбираше какво си мисли Кип.

И тогава над тях прелетя огнено колело. Животните на моста и острова замучаха, забляха и зацвилиха, загрухтяха. Колелото се дръпна назад и се разви, образувайки камшик — нещо подобно на онова, което бе запратил преди малко майсторът притеглящ, само че много по-голямо. И това бе дело на младежа?

Камшикът се стрелна напред, но не към подпората на моста. Вместо това изплющя звучно по хълбока на коня на тухларя. Обезумяло от болка и страх, старото животно се хвърли напред. Кип чу как момчето се смее, когато конят връхлетя право срещу перилата на подвижния мост. Те се нацепиха и се строшиха. Няколко прасета и тънкорунни овце паднаха във водата.

Внезапно забелязал бездната, конят се опита да спре, но копитата му застъргаха по дъските само за миг, плъзнаха се и той рухна във водата с главата напред. Пръските долетяха чак до Кип и Сансон.

— Какви са тия глупости?! Това ли ти казах да направиш? — викна майсторът притеглящ.

Кип бързо премести поглед от животните във водата към моста. Подпората тъкмо пламваше. Щом огънят стигнеше до самия мост, животните щяха да пощръклеят, също като коня. Кип не мислеше, че мостът ще се подпали бързо, но не можеше да е сигурен.

Ако със Сансон искаха да се измъкнат, най-краткият път бе под претоварения мост пред тях, през водопада и надолу по реката. Другият вариант бе да заобиколят кръглото езеро, което означаваше през цялото време да са открити за погледите на притеглящия и неговия чирак. Накъдето и да тръгнеха, по някое време щяха да ги видят.

От падналите във водата животни само конят можеше да плува добре. Той се устреми към другия край на водния пазар, надалеч от момчето и огъня. Овците блееха диво и пляскаха с късите си крачета. Прасетата квичаха, мятаха се едно към друго и хапеха.

Над тях се разнесе звучен шамар и вик на болка.

— Никога не прави каквото не съм ти заповядал, Зимун! Ясно ли е?!

Майсторът продължи да крещи, но Кип вече не го слушаше. Вниманието на двамата притеглящи бе отвлечено. Сега или никога! Той вдиша бързо няколко пъти, кимна на Сансон — който изглеждаше ошашавен, — оттласна се от стената и заплува към подвижния мост.

Гавин притегли синя плоскост — тънка и почти незабележима върху водата.

— Направи го само за да ме изнервиш, нали? — попита Карис.

Гавин се ухили и стъпи на скула. Протегна ръка на Карис и и? се поклони. Тя го пренебрегна и скочи на борда.

Тъкмо когато стъпваше, той вдигна кила и скулът се разлюля под краката и?. Тя писна… и Гавин я улови с възглавница от мек зелен луксин, който бързо прие формата на седалка. После вдигна седалката, постави я в предната част на скула и привърза раниците на двамата към палубата в краката си.

— Гавин, няма да седя, докато ти… — Тя се опита да стане и той изстреля скула напред. Понеже нямаше за какво да се хване, Карис падна назад в седалката и писна пак. Гавин се засмя. Тя беше един от най-добрите воини на Хромария, но все пак пищеше, когато я изненадат.

Карис го стрелна с поглед, едновременно ядосан и развеселен.

— Мислех, че обичаш да ти се подкосяват краката — рече той.

— Ти вече имаше своя шанс да го направиш — контрира тя. Усмивката му посърна.

Карис, изглежда, се смути.

— Гавин, аз…

— Не, заслужих си го. Хайде, стани, моля те.

„Шестнайсет години. Би трябвало и двамата вече да сме го превъзмогнали. Не че не сме се опитвали.“

— Благодаря — каза тя, но в гласа и? звучеше разкаяние. Изправи се, като застана малко разкрачена, с леко присвити колене, за да е по-устойчива.

Скулът бе тласкан напред от две редици гребла. Чрез изследвания, продължили цели поколения, зелените и сините притеглящи бяха разбрали как да използват зъбни колела и вериги за задвижване на греблата. Всеки притеглящ нагаждаше своя съд към собственото си тяло, така че да може да го кара с предпочитаната от него комбинация от движения на ръцете и краката, и вкарваше всякакви дребни промени, които смяташе, че ще подобрят ефикасността. Тъй като триенето между лодката и водата бе съвсем слабо, един атлетичен притеглящ можеше да се движи със скоростта на спринтьор в продължение на час.

Това беше бързо. Много бързо. Но съвсем не толкова, колкото бе обещал Гавин. Все пак той приведе силно напред тялото си, увиснало в мрежа от луксин, и заработи с ръце и крака. Удължи и стесни скула, за да го превърне в кинжал, порещ повърхността. Докато излязат от пристанището, бяха набрали пълна скорост.

Гавин се потеше, но чувството бе приятно, ободряващо. Вятърът брулеше лицето му и отнасяше всички думи, които той или Карис можеха да изрекат, а без думите оставаше само нейното присъствие, развятата и? тъмна коса, силните и? черти, кожата и?, сияеща в утринната светлина, вдигнатата и? брадичка и протегнатата и? шия, докато се наслаждаваше на свободата не по-малко от него.

Карис гледаше напред, така че не го виждаше как притегля луксиновите гребла във водата. Гавин винаги бе смятал, че трябва да има и по-добър начин. В края на краищата един притеглящ можеше да запрати огнено кълбо с всякаква скорост, това зависеше само от волята му — разбира се, ако хвърлеше нещо прекалено голямо или прекалено бързо, можеше да пострада от отката, — но скуловете не се възползваха от силата на волята. Те бяха съвършените гребни съдове, които използваха мускулната сила по-ефикасно от всеки друг уред. Гавин искаше да постигне нещо повече — искаше да използва магията както платното използва вятъра.

Това бе довело само до счупването на някоя и друга мачта. Той обаче отказваше да се предаде. Това бе една от седемте му цели, когато му оставаха още седем години живот: да се научи да пътува по-бързо, отколкото някой смята за възможно.

Решението бе дошло от детските му спомени: как стреляше по братята си със семенца през тръстикова тръбичка. Въздухът, затворен между стените на тръбичката, можеше да изстрелва семенцата с много по-голяма скорост, отколкото ако се опиташ да ги хвърлиш с ръка. След множество проби и грешки той бе потопил цялата тръба, отворена в двата края, във водата. Прикрепи друга тръба под ъгъл спрямо първата, след което започна да пуска буци луксин и да ги изстрелва от задния край на тръбите.

Сега освободи греблата и целият механизъм се разпадна, луксинът цопна тихичко във водата и моментално се разтвори. Гавин се зае с тръбите.

При първото избумтяване Карис подскочи. Приклекна, за да снижи центъра на тежестта си, и ръката и? инстинктивно посегна към ятагана — само че той беше в раницата и?. А после лодката литна напред. Първите силни бумтенета разтресоха всичко, докато Гавин се напрягаше да набере скорост и мускулите му се издуха от усилието. Но след няколко секунди скулът застана хоризонтално и напрежението в ръцете и раменете му понамаля. Буците луксин удряха водата с ритмично „пуф-пуф-пуф“. Видоизмененият скул — той го наричаше плъзгун — едва-едва докосваше вълните.