Мамка му!

— Хей, калийн! Казах, вино! — обади се нечий глас.

Лив се обърна и се озова лице в лице с мъж, чието тяло бе покрито с ужасни белези от изгаряне. Подчервен. Странното трепкане на огнени кристали си бе пробило път през халото му. Той протегна към Лив чашата си и тя я напълни, трепереща и извърнала очи, докато той не отклони своите. Мъжът държеше в едната си ръка лула с ганджа и цялата му кожа бе покрита с пресни изгаряния. Докато го гледаше, Лив осъзна, че те са умишлени. Той се опитваше да изгори цялата си кожа толкова надълбоко, че да я направи безчувствена. А дотогава притъпяваше болката по какъвто начин намери.

Сигурно бе невероятно опасно дори да стоиш близо до полудял огнен маг. Той и в нормално състояние не можеше да се владее, а сега отгоре на всичко бе пиян и напушен.

Мъжът тъкмо си тръгна, когато Лив видя огнен език да изригва към нощното небе на няколкостотин разкрача оттам. Закова се на място. Същото направиха и някои от цветните бесове, започнаха да ръчкат тези до себе си и да сочат.

Каквото и да бе това, извършилият го притеглящ явно бе силен. Не беше лесно да запратиш толкова огън в нощта. Откъде бе взел нужната светлина, за да го направи? От някой от огньовете ли?

А после станалото се повтори и отново огън озари небето за няколко секунди. Лив усети как страхът я сграбчва за гърлото. Кип! Не, това бе абсурдно. Кип беше зелено-син бихром. Огънят, подчервеното, се намираше в другия край на спектъра. Не можеше да е Кип. Цветните бесове просто се смееха, сякаш неизвестният бе някой от тях, който се забавлява.

Оролам, можеше да убиват Кип някъде там в нощта. Трябваше да отиде да види.

Обърна се и тръгна да излиза от лагера. Едва не налетя на дузина Огледалци, които изведоха от кралската шатра жена в разкошна черна рокля и с виолетови наочници. Лив се закова на място. Карис.

Те минаха бързо покрай нея, но Лив не се съмняваше къде отиват. Държаха Карис затворена във виолетовия фургон, който бе видяла. Трябваше да се сети по-рано.

Въпреки това цялото и? въодушевление от откриването на Карис — наистина я бе открила, още първия ден, в лагер от сто хиляди души, а може би и повече, — бе потушено от страха и? за Кип.

Щом се измъкна от зоната на притеглящите, си сложи жълтите очила. Никой не я закачаше. Стигна до мястото, където се бяха разбрали да се срещнат с Кип, точно навреме, но него го нямаше. Така и не дойде.

На следващия ден Лив научи, че някакво едро момче с тирейска кожа и сини очи било нападнато и убило петима мъже — или пък десет, или двайсет, или и пет жени в добавка, в зависимост от слуха, — а после запратило огън във въздуха. Било отведено от притеглящи и Огледалци. Колкото и невъзможно да изглеждаше — Кип не би могъл да притегля подчервено, — интуицията и? потвърждаваше, че е бил той. Беше сигурна в това. Някой друг бе притеглил огън и бе избил всички онези хора, а бяха хванали Кип.

Търси го два дни. Не откри нищо.

Гавин даде сигнала и камшиците на мъжете, каращи впряга, изплющяха. Конете се втурнаха напред. Поводите им се изпънаха и въжетата, свързани с големите подпори от жълт луксин, за миг се напрегнаха. А после, щом усилено теглещите коне ги изтръгнаха изпод стената, подпорите паднаха.

Последният слой жълт луксин се стовари на земята с тътен, който я разтресе. Гавин бързо се приближи да се увери, че всичко е минало според плана.

— Една левга! — извика Корван. Стоеше на върха на стената и се взираше към огромното войнство на крал Гарадул.

— Мамка му!

— Насам, лорд Призма! — извика един от инженерите.

Гавин забърза към него. Последният от множеството големи проблеми, с които се бе сблъскал при създаването на стена изцяло от жълт луксин, беше, че всичкият луксин трябваше да е запечатан. Печатът винаги бе най-слабото звено. Ако успееш да го разтопиш — макар че това не бе никак лесна работа, но все пак, — цялата структура ще се разнищи. Фактът, че стената му се състоеше от отделни участъци, просто означаваше, че печатите са много. Ако някой не издържеше, това би било катастрофално: целият участък, дълъг петдесет крачки, щеше да се разпадне на течна светлина за броени мигове.

Вероятно това бе причината никой преди Гавин да не е бил такъв идиот, че да направи цяла стена от жълт луксин.

Решението беше от просто по-просто: два слоя луксин, всеки от които предпазва другия, с печатите от вътрешната им страна. Такъв подход се срещаше често сред притеглящите, само че печатът винаги бе последното нещо, което докосваш. Така че не можеше наистина да го скриеш отвътре, не и в нещо толкова голямо като стена. Можеше да предпазиш печата, като го покриеш с още луксин и запечаташ и него, но винаги щеше да има един външен печат. Повечето притеглящи биха покрили печата, а после и втория, и третия и биха оставили нещата така.

Това не беше достатъчно добро за Гавин. Той изграждаше целия втори слой на стената върху подпори. После строеше двете страни и ги запечатваше отвътре. Когато конете издърпаха подпорите и вторият слой паднеше на мястото си, се получаваше структура, при която печатите — за първи път, доколкото бе чувал Гавин — бяха наистина защитени, не само от жълтия луксин, но и от огромната тежест на самата стена. И тъй като всеки участък се свързваше със следващия, ставаше все по-трудно някой някога да повдигне стената, за да стигне до печатите.

Гавин градеше нещо монументално, нещо чисто и това го караше да се чувства прекрасно. Тази стена щеше да стои дълго след като той умре. Не бяха много хората, които могат да се похвалят със същото. Местните вече я наричаха Стената Ярка вода.

Той се приближи забързано към инженера, който го бе повикал, и откри, че една от подпорите не се е измъкнала съвсем. Стената бе паднала върху нея, забивайки дебелата две крачки подпора в земята почти до половината, и не можеше да се свърже идеално със съседния участък.

— Три минути, докато артилерията ни се озове на позиция! — извика отгоре Корван.

Мама му стара! Гавин клекна до широката жълта подпора и припряно замете пръстта. За разлика от стените, тя бе запечатана на повърхността именно за такъв случай. Ето… тук! Гавин прати в печата струйка подчервено и цялата подпора се разпадна, щом жълтият луксин изведнъж се превърна в течност. Стената се намести с глух тътен.

Гавин бе направил допуските прекалено малки. Тези свръзки трябваше да могат да се напасват, та дори да не са толкова добре подравнени. Плътните свръзки даваха на стената по-голяма здравина и щяха да опазят войниците вътре сухи дори при проливен дъжд, но все пак.

Откъсна вниманието си от стената за първи път през последните часове — струваха му се дни, макар че още бе ранна вечер, — и огледа събралите се хора, търсейки онзи, който му бе нужен.

Бяха хиляди. Повечето жители на Гаристън искаха да видят строежа на стената. Търговци бяха изкарали фургони и опънали сергии. Менестрели обикаляха из тълпата, свиреха и подканваха хората да им дадат някоя монета. Войници се грижеха улиците да са свободни и прекарваха снаряжение, барут, въжета, оръдейни снаряди, дърва за пещите и допълнителни брони, стрели и мускети. Други бяха започнали да работят с крановете веднага щом вторият слой от стената се намести. Притеглящи обхождаха стената отвътре, запечатваха всяка пукнатина, търсеха дребни несъвършенства, които биха могли да поправят, или по-големи, които се нуждаеха от намесата на Гавин. Черногвардейците — почти сто човека — също стояха наблизо.

Бяха казали на всички да се разотиват, но не разполагаха с излишни хора, за да наложат ред. Хората бяха любопитни: знаеха, че никога през живота си няма да видят пак подобно нещо. Но в момента на Гавин хич не му беше до тях. Чувството, че се е заловил с нещо невъзможно, вече стягаше гърдите му.

— Капитане! — извика той. — Видяхте процеса. Накарайте водачите на впрягове да се движат колкото може по-бързо. Остават още шестнайсет участъка. Пратете половината впрягове в източния край, а другата половина да работят оттук натам. Вземете шестима притеглящи. Вие четиримата, ти и ти. Видяхте какво правя. Отивайте и го правете.