— Добре, дръжте го така!

После се пъхна под фургона и изпълзя по гръб до счупената задна ос.

Фургонът не беше лек и мъжете трябваше да напрягат сили, за да удържат теглото му — а това бяха мъже от град, който армията на Гавин почти бе унищожила преди шестнайсет години. Въпреки това командир Железни не изглеждаше притеснен.

— Не те ли е страх, че ще го пуснат нарочно? — прошепна Кип.

— Не.

Кип обаче се страхуваше. Виж, самият Гавин не показваше никакъв страх. Хвана краищата на счупената ос и ги поднесе колкото може по-близо един до друг. Нямаше полза, те бяха усукани и огънати, но Гавин все пак ги доближи и малко по малко ги свърза с жълто. Последваха колелата на фургона. Той поправи, каквото можеше да бъде поправено, и подмени онова, което не можеше.

Измъкна се навън и даде знак на мъжете. Те спуснаха фургона и той стъпи на пътя. Триумфален вик се надигна сред помощниците. Гавин тупна фермера по рамото.

— Това ще държи около три дни, а после ще трябва да направиш истински ремонт, но дотогава ще изкара.

— Благодаря ви, господине, толкова ви благодаря! Мислех си, че ще ме линчуват. Всички тези мъже да си загубят надницата за днес. Вие ме спасихте!

Гавин се усмихна.

— Няма защо. Хайде, впрягай конете.

Чак когато видя усмивките наоколо, Кип разбра напълно какво е направил Гавин. С десет минути усилия и малко ловкост беше превърнал една дразнеща пречка в шанс да спечели на своя страна не само хората, на които е помогнал, но и всички онези, на които те ще разкажат за станалото. Невероятната история как самият лорд Призма е участвал в тежката физическа работа по повдигането, отместването и укрепването на фургона, без да го е грижа, че ще си изцапа скъпите бели дрехи, работейки рамо до рамо с тях, им предаваше някакво послание. Властник, който е готов да пролива пот заедно с тях, бе властник, който би могъл да разбере хора, вадещи хляба си с пот на челото. Беше по-лесно да се довериш на такъв човек, отколкото на някакво конте в копринени одежди, което можеше и да е обръгнало в благородническите игри, но не познаваше истинския свят.

— Ето защо рядко ще чуеш някой да го нарича император Гайл — каза тихо Железни, прочел мислите на Кип. — По сърце той не е император; той е промахос. Това не винаги е най-добрият начин да водиш една битка, но за него е единственият. Ето защо мъжете биха умрели за него.

— Тогава защо не е останал промахос? — попита Кип, като се чудеше дали този въпрос не е опасен.

— Мога да ти изброя поне десет причини. Но истината е, че не знам.

С величествен жест — който, разбира се, беше само за фасон — Гавин освободи всичкия луксин и той се разпадна с блещукане и от него остана само прах. После кимна на мъжете, които му бяха помагали, и даде знак на Кип да го последва.

Докато минаваха през портата, Гавин попита:

— Готов ли си вече с онази зелена луксинова топка?

— Какво? — протестира Кип. — Не мога да повярвам… Аз дори не съм имал възможност…

„Уф. Пак ме спипа.“ Гавин се хилеше.

— Гледай, Кип — рече Кип, — на небето пише „лековерен“! — Зяпна нагоре към синевата. — А? Къде?

Гавин се засмя и ако Кип не бъркаше, май дори Железни се усмихна.

— Малко е бавен на старта, но набере ли скорост, внимавай. Напомня ми за някого. — Усмивката на Гавин му подсказа, че говори за самия себе си. Мъжът сложи ръка на рамото му.

При това докосване Кип почувства хиляда неща, които не можеше да определи. То изразяваше собственост над него. Сякаш казваше: „Това е моето момче.“ Майка му бе изричала тези думи няколко пъти — все в случаи, когато Кип оплескаше нещо. Но никога не ги бе изричала с гордост.

Гавин Гайл не беше просто велик човек. Беше добър човек. Кип би направил всичко за него.

— Генерале, трябва да поговорим. — Лив Данавис беше открила баща си на покрива на Травертиновия дворец, край маса с разпилени по нея списъци и доклади. Още не се бе съмнало и той бе дебело облечен, за да се предпази от утринния студ. Стоеше прав, пренебрегнал за момент работата си, опрял задник в ръба на масата и зареял поглед на изток.

— Значи тази сутрин съм „генерале“, а не „татко“. Изглежда, съм го загазил — каза той. Ъгълчетата на устата му трепнаха. — Ела тук.

Тя се приближи до него и баща и? я придърпа към себе си, за да гледат заедно изгрева.

— Миговете на красота ни крепят през часовете на грозота — каза той. Докато гледаше изгрева, Лив се взря в него. Сините му очи — с изключение на червеното хало, разбира се — изглеждаха уморени. Корван Данавис винаги бе успявал да се справя с по-малко сън от всички, които Лив познаваше, затова тя знаеше, че не ранният час го е уморил. Не за първи път виждаше този израз на лицето му, но и? се стори, че за първи път го разбира.

Винаги, когато виждаше този израз да присвива очите му и да изцежда живеца от обикновено веселия и? баща, той преживяваше наново битки. Днес се подготвяше да види как още хора умират — и то сражавайки се на страната на същия човек, който бе убивал неговите хора в миналото, Гавин Гайл. Това сигурно го разкъсваше отвътре.

Слънцето изгря сред разкошни розови и оранжеви багри, които се отразяваха във вълните, и постепенно напрежението се отцеди от очите на баща и?. Можеше да види луничките под карамелената кожа около очите му и слабите червени отблясъци в косата му, където слънцето я караше да запламти. Тя не бе наследила нищо от това, нито дори сините очи, които биха и? помогнали да стане по-силна притегляща.

Устните на Корван се раздвижиха леко, оформяйки думи. Ах, той се молеше, осъзна Лив. Когато свърши, направи триъгълника: разпери три пръста и докосна с палеца дясното си око, със средния пръст — лявото, а показалеца допря до челото си, духовното око. Довърши жеста, като докосна устата, сърцето и дланите си. Трите и четирите, идеалната седморка на Оролам. Какво виждаш, в какво вярваш, как се държиш.

Не се извърна от изгрялото слънце.

— Дошла си да ме питаш как мога да се бия за стария си враг — каза той.

— Той уби мама. — Гласът на Лив беше леден.

— Не, Аливиана, не е.

— Неговите хора, тогава. Все тая.

— Нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.

— Какво ще рече това? Не се дръж с мен като с дете!

— Съжалявам, Аливиана, трябва да пазя…

— Аз съм на седемнайсет. Оцелявам без твоята защита от три години! Не е нужно да ме пазиш повече.

— Не да пазя теб — поясни Корван. — Да пазя другите от теб.

„Какво?“ Това халоса Лив като изстрел в корема, баща и? не и? вярваше?

— Знаеш ли кой беше на седемнайсет, когато преобърна света? — попита Корван. — Дазен Гайл.

— Но… но… това изобщо не е същото.

— Аливиана, моля те да ми се довериш. Виждал съм бащи, които злоупотребяват с положението си и изискват от децата си робско подчинение. Аз никога не съм ти причинявал това, нали? Когато искаше да отидеш в Хромария, а аз не исках, когато ти казвах, че бих могъл да те науча на всичко, което ти е нужно да знаеш за притеглянето, какво стана?

— Пусна ме да отида. — „Накрая.“

— И условията там бяха ужасни за теб, но ти ми показа колко си силна и ето те тук. Гордея се с теб, Аливиана. Ти плуваше с морски демони и оцеля. Но те моля този път да ми се довериш. Постъпвам правилно. Гарантирам ти го. Не съм забравил майка ти. Не съм забравил теб.

Тя не успя да издържи на погледа му, нито да запази праведното си негодувание в лицето на открития, честен отказ на баща и? да бъде по-открит и честен. Той се опираше на репутацията си, а Лив знаеше по-добре от всеки друг, че тази репутация е безупречна. Знаеше също така, че вземе ли веднъж подобно решение, баща и? не може да бъде разколебан. Ако тя беше инат, го дължеше на наследството си.

Предаде се.

— Беше толкова по-лесно да му се възхищавам, когато не водеше война в нашата страна. Искам да кажа, аз дори не мислех за войната, когато се намирах в близост до него.