— Нямаш нужда от мен — каза Корван. — Ти също не си некадърен командир, лорд Призма.

Вярно беше. Гавин наистина бе добър водач и беше наясно със способностите си. А също и със слабите си места.

— При еднакви армии и терен, и ако аз не разполагам с магия, кой от нас ще победи, Корван?

Корван сви рамене.

— Ако имаш добър помощен състав и полевите ти командири ти казват истината, мисля, че…

— Корван, аз съм Призмата. Хората не ми казват истината. Питам ги: можеш ли да направиш това и това? И те винаги отговарят с „да“. Иска им се да мислят, че като са достатъчно праведни да се подчиняват на Призмата, ще могат по някакъв магически начин да преодолеят всяко препятствие. Когато ги питам дали имат възражения срещу най-нескопосаните ми планове, мълчат. По време на войната ми трябваха месеци и няколко катастрофални провала, докато отуча армията ни от това поне донякъде. Сега не разполагаме с толкова време. — Беше нужна определена умствена нагласа, за да разбереш как точно ще реагира всяко подразделение, с какви ситуации биха могли да се справят и в какви ще се огънат. Гавин го биваше в тази работа. Беше добър в преценката си на вражеските командири, особено онези, които бе срещал, и отгатването какво биха могли да предприемат.

Но да прави мигновени преценки за разположението на вражеските сили по откъслечни разузнавателни данни и да придвижи на позиция хиляди мъже от различни части бе съвсем друга работа. Да разделиш силите си и да ги прекараш по различни пътища до една цел, под ръководството на различни командири, и да направиш така, че да пристигнат едновременно — това бе умение, което малцина притежаваха. Да насадиш в мъжете такава дисциплина, че да продължат да маневрират по време на самата битка, да прекъснат схватката на мига, макар че само с още един удар биха могли да убият противника си, и да комуникират по такъв начин, че строят да може да се разтвори само секунда преди кавалерийската атака да се вреже в редиците му — това бе почти невъзможно. Гавин умееше да се оправя с хората и магията. Корван разбираше от численост, време и тактика. И преди шестнайсет години несъмнено превъзхождаше Гавин в изкуството на заблудата. Заедно бяха неудържими.

— Разбира се, Раск изкла селото ми. — Корван го каза безизразно. Не се опитваше да се справи с яростта си от загубата на всички, които бе познавал; стъкмяваше историята, която щяха да разправят хората: „Мислех, че Призмата и генерал Данавис се мразят!“ „Така е, но Призмата имаше нужда от генерал, а селото на Данавис току-що е било изклано от крал Гарадул и той иска да си отмъсти.“

Вършеше работа. Щеше да звучи странно, но не и невероятно. Все пак бяха минали шестнайсет години.

— Значи се използваме взаимно — каза Гавин. — Аз имам нужда от тактическия ти гений, а ти — от армията ми, за да си отмъстиш. Мога да те проверявам открито, за да стане ясно, че не ти вярвам напълно.

— А аз мога да мърморя пред мъжете за неуважителното ти отношение. Не толкова, че да подкопая увереността им, но достатъчно, за да разберат, че не съм във възторг от теб.

— Би могло да свърши работа.

— Би могло — съгласи се Корван. Откъсна очи от залива. — Напоследък заблудите ти идват отръки.

— Натрупал съм много практика — рече Гавин, отрезвен след първоначалната радост от възможността да работи отново с приятеля си. — Знаеш ли, ако се получи, след година-две можем пак да сме приятели. Дори и пред хората.

— Освен ако не съм ти по-полезен като враг, лорд Призма.

— Врагове си имам достатъчно. Но признавам, че си прав. А сега аз имам изненада за теб.

— Изненада ли? — попита със съмнение Корван.

— Не бива да ме виждат как ти давам нещо, което ще те зарадва, така че ще се наложи да слезеш на долния етаж без мен. В стаята точно под тази. — Направиха няколко крачки към съвещателната зала, но Гавин спря. — Как е тя?

Корван знаеше за кого говори и какво точно има предвид.

— Едно време приличаше на клюмнало цвете, подчиняваше се на всяка заповед на баща си. А после стана черногвардейка и лява ръка на Бялата. Ако някой може да се справи, това е тя.

Гавин си пое дълбоко дъх и си наложи отново маската на сериозност и недоверчивост. След това влязоха в съвещателната зала. Командир Железни вече се бе върнал. Стоеше до входната врата в поза свободно, с небрежната готовност на човек, който е прекарал голяма част от живота си в охраняване, чакане и бдение. Беше привикнал на бездействие и готов за насилие.

— Командире — каза Гавин. — Двамата с Корван Данавис открихме, че имаме общ враг. Той се съгласи да ни помогне в организирането на защитата на Гаристън. Моля, уведомете мъжете, че ще са подчинени на генерал Данавис, като заповедта влиза в сила веднага. Генералът ще отговаря единствено пред мен. Генерале, можете ли да поемете нещата оттук нататък?

Корван изглеждаше като човек, който е глътнал вкиснато вино и не се справя добре с прикриването на този факт.

— Да, милорд Призма.

Гавин го освободи с махване на ръка. Рязък жест, малко надменен. Нека командир Железни изтълкува това като опит да установи господството си. Челюстта на Корван се стегна, но той се поклони и излезе.

„Върви, приятелю, и дано намирането на дъщеря ти компенсира някаква мъничка част от несгодите, които си изтърпял заради мен.“

— Волята е това, което прави Хромария страшен, дори и за нас — каза Лив. Навън слънцето тъкмо докосваше хоризонта и сякаш по команда робите влязоха и започнаха да палят лампите и камината.

— Коя е тази Воля и как да я спрем? — попита Кип.

— Кип! — Лив наклони глава. — Съсредоточи се.

— Извинявай, давай нататък. — Тя не обръщаше внимание на робите, затова Кип се опита да направи същото.

— Волята е точно това, което си мислиш. Ти налагаш волята си на света. С нейна помощ заставяш магията да се случи. Волята може да компенсира недостатъците в притеглянето. Това е особено важно за непохватковците.

— Непохватковците?

— Всички притеглящи мъже и половината от притеглящите жени, които не са суперхромати — поясни Лив. Млъкна за момент. — Е, добре де, повечето мъже.

Терминът си беше малко гаден. Мъничко. Сякаш казваше: „Ние сме по-добри от вас, некадърници. Вие се опитвате, ние успяваме.“ Но пък точно така действаше Хромарият, нали? Всичко бе въпрос на сила и господство.

— Ясно — рече Кип. — Несръчковците. Нещастници. Жалка работа. — Макар че той самият се бе озовал в елитната група, това не означаваше, че му харесва как унизяват другите.

Лив се изчерви и се сопна:

— Виж, Кип, не е нужно да ти харесва, но трябва да го приемеш. И вероятно ще ти е по-лесно, ако не взимаш всичко толкова навътре. Това не ти е като у дома. Защото знаеш ли какво? Вече нямаме дом. Разполагаме само с Хромария и той ни е спипал здравата. Така че порасни!

Сякаш го бяха зашлевили. Тя беше права, но Кип не очакваше такъв внезапен жар от нея. Извърна очи.

— Добре. Извинявай.

Тя издиша бавно.

— Не, ти извинявай. Това… не знам… Предполагам, че аз самата още се опитвам да свикна с този живот. В Хромария съществува йерархия за всичко и не е лесно да се приспособиш. Дори не знам дали е хубаво да се приспособяваш. Но след като разбереш къде ти е мястото, можеш да определиш как трябва да се отнасяш с останалите, дори с онези, които не познаваш. Това наистина опростява нещата. Само дето… след като прекарах последните три години като монохром от маловажен цвят и тирейка на всичкото отгоре, никога не съм харесвала цялата тази йерархия. Но накрая се примирих с мястото си в нея, почти завърших обучението си и бях готова да навляза в скапания си живот. А сега изведнъж станах бихром и всичко се промени за нула време. Ще се наложи да остана в Хромария още година-две и животът ми ще е съвсем различен. Сега хората ме забелязват. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, много добре разбираш какво е всичко да се промени в един миг. Работата е там, че харесвам новия си живот. Имам нови дрехи, бижута, стипендия. Робиня. И започвам да разбирам, че може би не съм мразила йерархията, а просто съм мразила да се намирам на дъното и?. Така че всеки път, когато се наслаждавам на нещо, това ми изглежда като потвърждение, че съм двуличница.