После Гавин видя окървавеното, оцапано с барут лице на Трепери-юмрук.

— Простете, лорд Призма — казваше черногвардеецът. — Вие направихте всичко по силите си. Дори повече. Сега…

А после Гавин загуби съзнание.

С падането на нощта равнината не потъмня. Отначало Лив нямаше представа защо. Цял ден бе вървяла зад фургона, нахлупила ниско на главата си стар петасос, така че очите и? на притегляща да не се забелязват толкова лесно. Беше чула грохота на оръдия, но предположи, че е само за перчене. Нямаше начин армията да е стигнала вече до Гаристън. Тя излезе напред заедно с половината хора от лагера, за да види какво блести толкова ярко.

Равнината бе покрита с толкова народ, че Лив едва не пропусна да забележи признаците за завършила само преди часове битка, колкото и очевидни да бяха. Браздите, издълбани от гюлетата, представляваха просто хлътнатини, които фургоните да избягват. Хлъзгавите кални окървавени пространства до тях бяха само места, където да внимаваш как стъпваш в сумрака. Острият мирис на барут вече се разсейваше.

В момента последните големи войскови редици минаваха през портата, а всички цивилни придружители бяха принудени да чакат, докато войниците влязат и устроят лагер. Лив чу налудничави приказки за големи магически пожари, епична битка, но се отнесе към тях със скептицизъм. Армията на крал Гарадул бе превзела стената за един следобед. Едва ли бе имало кой знае какво сражение. Баща и? беше велик генерал. През живота си бе загубил само една битка, и то на косъм. Сигурно беше решил, че няма да завършат строежа навреме, и се беше оттеглил зад градските стени, Вероятно просто бе оставил някакви артилеристи, които да нанесат щети на хората на крал Гарадул, а после да се изтеглят.

От тази мисъл се почувства по-добре. Щом баща и? бе избрал да окаже отпор на друго място, значи със сигурност днес не се бе намирал в опасност. Мисълта, че може да се е сражавал и да е загинал на по-малко от левга от нея, а тя да не е усетила нищичко, бе прекалено ужасна, за да я приеме. Толкова се беше увлякла в търсенето на Кип, че дори не бе осъзнала, че са толкова близо до града.

Но всичките и? мисли и тревоги избледняха, когато си проби път през множеството, наредило се да гледа стената. Никой не се приближаваше на по-малко от петдесет крачки от нея. Когато Лив най-после се промуши до предните редици, видя защо. Един великански паяк, по-голям от човек, бе окачил на въжета десет-петнайсет трупа — не, не трупове, поне един от омотаните в паяжина вързопи се мяташе. Пред погледа на Лив мъжът измуши глава навън, макар че ръцете му оставаха здраво овързани към гърдите. Загърчи се, увиснал с главата надолу, опитвайки се да освободи ръката си, и се залюля леко. Паякът не забеляза, защото беше зает с друг вързоп на десет крачки оттам.

Лив видя един меч да стърчи забит в земята недалеч от мъжа. Мъжът успя да освободи дясната си ръка и започна да дърпа омоталите го паяжини, но не можеше да ги разкъса. После видя меча. Залюля се и посегна към него. За малко не го достигна.

— Оролам да го пази! — прошепна някой в тълпата.

— Вижте паяка!

Паякът бе застинал, сякаш дочул нещо. После се обърна точно когато мъжът се люшна по-надалеч. Очите му сияеха в противно зелено.

Ръцете на мъжа се свиха около дръжката на меча точно когато паякът скочи. Мъжът замахна, не улучи и челюстите на паяка се сключиха около врата му. За един ужасен миг цялото тяло на мъжа се напрегна и лицето му се сгърчи от болка. После страховитите челюсти стиснаха и отхапаната глава падна на земята и се затъркаля. Ръката на мъжа — която още стискаше меча — продължи да потръпва няколко дълги секунди, докато кръвта бликаше от шията му по земята. После оръжието се изплъзна от пръстите му и се заби в земята — на същото място, откъдето го беше взел.

Паякът впи уста в кървящата шия и започна да се храни.

Лив чу как някой повърна. Други мърмореха молитви и ругатни.

Тя стоеше вцепенена, като всички останали. Накрая паякът притисна ръката на мъжа обратно към гърдите му и го омота отново в паяжини. После вдигна главата и я сложи при тялото.

Докато я закрепваше и омотаваше, един от другите вързопи се размърда.

— Гледам го вече от два часа — рече един мъж до Лив. — Никой от тях не се измъква. Онзи там измина трийсетина крачки, преди паякът да го изкорми. Други двама се опитаха да се бият срещу него заедно. Но винаги става едно и също. Знам го, но не мога да спра да гледам.

Винаги ставало едно и също ли? Лив погледна към първия мъж и разположението на меча под него. Беше същото като преди — абсолютно същото. Кръвта, събрала се под отхапаната глава, бавно се стопяваше в нищото. Това не беше убийство — беше представление. Което не го правеше по-малко впечатляващо.

— Какво правиш? — извика някой зад Лив.

Тя изобщо не бе усетила, че е тръгнала напред, но не спря. С приближаването и? ставаше все по-очевидно, че е права. Докато вървеше, естествено, вторият мъж се освободи и побягна. А паякът пак застина и се обърна. Тълпата зад Лив ахна. Паякът се втурна със страшна скорост… право към нея.

Лив замръзна и страх стегна гърлото и?. Паякът спря точно пред нея, щракаше с огромните си челюсти, вдигнал предните си крака да я сграбчи. Прекалено уплашена, за да помръдне, Лив гледаше как челюстите щракат на по-малко от десет крачки пред лицето и?. Щрак-щрак…

Беззвучно?

Лив вдиша — не бе осъзнала, че е затаила дъх. Присви очи и видя, че земята около нея е опасана с надвиолетови спусъци. Гениално. Пристъпи наляво. Паякът не помръдна, преди тя да навлезе в съседната зона, а после бързо се озова до нея. Сега, от толкова близо, Лив видя, че пещерата зад паяка изглежда съвсем погрешно. Изобщо не бе толкова дълбока, колкото изглеждаше от петдесет крачки. Беше като картина: посредством светлини и сенки се създаваше впечатление, че тук има цяла пещера, докато всъщност нямаше никаква. А самият паяк бе изтъкан изцяло от основните, стабилни луксинови цветове, напластени така, че да не е очевидно, че е луксиново творение.

Когато Лив подмина спусъците, чудовището се втурна отново подир „избягалия“ мъж, който обаче някак си не се бе възползвал от последните трийсет секунди, за да се измъкне. Паякът го изкорми, точно както бе казал онзи човек.

Лив докосна стената и моментално забрави за гениалността на паяковото представление. Жълтият луксин тук бе безупречен. Беше самото съвършенство.

Забравила къде се намира, тя притегли директно от жълтото сияние на стената. Навремето маговете бяха разработвали притегляне от жълт луксин като идеалния източник на светлина — поне за жълтите, — но така и не бяха постигнали особен успех. Винаги се губеше нещо, винаги беше неефективно. Но при стена, дълга цели левги, ниската ефективност нямаше значение. Лив притегли в ръката си малка факла от твърд луксин. Щеше да вижда стената по-добре, ако е озарена от втори източник на светлина. Понякога притеглящите скриваха в творенията си неща, които…

— Хей! Госпожице! Какво правите тук? Всички притеглящи трябва вече да са зад стените.

Сепната, Лив видя към нея да идва прошарен стар войник с униформата на тирейски сержант. На колана му имаше хубави пищови с колесен затвор и празна ножница. Лицето му бе оцапано от барут или дим и по ръцете му имаше превръзки. Докато се приближаваше, хвърли поглед към предмишниците на Лив.

— Аз, ъъъ… — Тя отчаяно се помъчи да си спомни лъжата, която бе подготвила, ако някой я попита за липсата на цветни ленти.

— Омаяна сте от стената Ярка вода. Знам, с всички притеглящи е така. Къде са ви ръкавелите?

Ръкавели ли? Лив предположи, че има предвид цветните предпазители за китките, които носеха всички други притеглящи.

— Ами аз… бях поканена на празненството на цветните лордове снощи и пийнах малко повечко. Заспах зад един храст и моята част или не ме е намерила, или са решили, че ще е забавно да ме оставят там кажи-речи, хм…