— Кип. Тъмните очила не ти дават разрешение да оглеждаш хората.

„Може ли земята да се разтвори и да ме погълне сега, моля?“ Тя си мислеше, че остроумничи за… О, Оролам! Сигурно беше най-глупавото момче в историята.

Речта свърши, без да се случи нищо особено. Кип хвърли предпазлив поглед към Карис. Тя се взираше на изток, където небето просветляваше.

— Той чака, докато зората почти настъпи — прошепна Карис, докато пазачите им ги побутваха да тръгнат напред. — Бъди готов.

— Той ли? — попита Кип.

— Млък! — сопна се Огледалецът отляво на Кип и го цапардоса с приклада на мускета си.

„Аха, значи мога да си правя неуместни шегички, без да искам, но имаш проблем, когато просто се опитвам да избягам.“

Отначало Кип не можеше да види добре накъде отиват през гъстата тълпа. Постепенно обаче забеляза, че притеглящите се присъединяват към много по-голяма група, пред която говореше крал Гарадул.

Кип бързо загуби от поглед Лив. Тъмните му очила го правеха почти сляп. Можеше да вижда, ако се напрегнеше, но бе невъзможно да претърсва тълпата. А с вързани зад гърба ръце нямаше как да поправи това.

Десетки хиляди войници бяха заобиколили крал Гарадул. Той размахваше ръце и викаше нещо, но Кип долавяше само откъслечни фрази, докато притеглящите се струпваха по края на групата: „… да прочистим този град… да си върнем онова, което са ни откраднали… да накажем…“ Звучеше доста зловещо.

И отново Кип, изглежда, бе единственият, който не попиваше всяка дума, така че когато лъчите на слънцето докоснаха първо стената Ярка вода зад тях, защото се намираше по-високо от равнината долу, той видя движение върху нея.

Не можеше да го различи добре през крайчеца на очилата си, но фигурите на петима мъже — артилерийски екип — станаха трима, а после с бурно движение двама. Накрая остана само един. Оръдието на стената бе насочено да стреля по висока траектория към Гаристън, но мъжът го снижаваше все повече и повече.

Проблесна искра.

Бум!

Оръдието блъвна огън. Кип не видя падането на снаряда, но го почувства. Земята сякаш подскочи.

За секунда никой не направи нищо. Явно мислеха, че е станала грешка. Разнесоха се викове на страх и болка. А после Карис го блъсна и го събори.

При падането Кип си тресна главата, така че в първия момент не бе сигурен дали вторият взрив не е само във въображението му.

— Шрапнел! — изсъска Карис. — Мамка му! Трябва да бягаме! Железни се цели в онзи фургон.

Фургон ли? Железни? Защо Железни стреляше по тях?

Кип мигаше на парцали. Нещо странно ставаше със зрението му — ах, да! Ударът на главата му в земята бе избил едната леща от рамката на очилата.

— Вземи тази леща и срежи въжетата на ръцете ми! — пак изсъска Карис.

И двамата лежаха на земята с вързани ръце. Въздухът се изпълни с гърмежи на мускети.

Един от Огледалците сграбчи Кип и се опита да го вдигне на крака.

Въпреки че лежеше по гръб, Карис изрита мъжа зад коляното с левия си крак. Докато онзи падаше подкосен, десният и? крак описа дъга и се стовари върху гърлото му. Чу се хрущене и кръв пръсна през металната мрежа, покриваща устата му.

На Кип му бе трудно да повярва какво е видял току-що, но Карис вече се движеше. Изпълзя до умиращия и легна върху него. Все още с ръце зад гърба, изтегли на една педя ножа от колана му и сряза въжетата на китките си.

— Стой! — изкрещя някакъв Огледалец и насочи мускета си към главата и?.

Отвсякъде продължаваха да се носят писъци. Цареше хаос. Хората викаха, стреляха, а умиращите пищяха.

Кип се опита да ритне Огледалеца зад коляното, както бе направила преди секунди Карис.

Онзи обаче забеляза и замахна с приклада на мускета си към крака на Кип…

… а после отлетя, сякаш го бе пернала дланта на самия Оролам.

Светът се разтресе, отекна грохот и нещо натисна Кип толкова силно, че за миг му притъмня пред очите. Всички, които стояха прави, бяха съборени. Някакви неща — Кип дори не можа да разбере какви са — прелетяха над главата му.

Сигурно му се губеха няколко секунди. Претърколи се, опита се да стане, но падна. Китките му бяха окървавени, обаче въжетата ги нямаше. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на барут. Валяха парчета дърво.

Кип отново се опита да стане и този път някой му помогна. На по-малко от сто крачки, където се бе намирал фургонът с барута, видя кратер в земята, цели десет крачки широк и поне две дълбок. Всички в голям кръг около него бяха мъртви.

Карис го завъртя към себе си. Устата и? се движеше, кожата и? бе изцапана с барут. Но той не можеше да я чуе.

Видя как устните и? оформят ругатня, щом и тя осъзна същото. Беше почти сигурен, че произнася „Железни“ и поредица ругатни. Тикна мускет в ръцете му и каза достатъчно бавно, за да може Кип да я разбере:

— Можеш ли да вървиш?

Той кимна, без да е сигурен доколко я чува и доколко чете по устните и?. Тя го дръпна и затичаха. Все още бе объркан, но видя, че не е единственият. Десетки мъже и жени с потъмнели от барут кожа и дрехи залитаха наоколо, от ушите на някои течеше кръв. Един мъж носеше лявата си ръка в дясната, а от разкъсаното му рамо швиртеше кръв.

Войниците вече се събираха в отряди и тичаха към стената. Други стояха отзад и стреляха с мускетите си към оръдейното гнездо, но Кип не виждаше никой горе на стената да отвръща на огъня им.

Някой му крещеше. Чудесно, значи можеше да чува. Той се обърна.

Не позна войника, застанал пред него.

— В строя, войнико! — извика онзи. — Бегом!

Мислеха го за войник, защото имаше мускет. Нищо чудно, като се има предвид колко почернели бяха дрехите му от барута.

— Хайде, войнико, имаме град за превземане!

С него имаше поне още двайсет мъже, но само офицерът бе в истинска униформа. Кип хвърли поглед към Карис. Тя се клатушкаше, притиснала ръце към очите си, сякаш е ослепяла, просто още един ранен човек. Кип осъзна, че ако войниците видят виолетовите и? наочници, моментално ще я заловят. Или направо ще я убият. С тази рокля бе по-добре да не задържа вниманието им върху нея по-дълго от необходимото.

Ако Кип откажеше, мъжът би могъл да го екзекутира най-безцеремонно. А изглеждаше готов да го стори.

— Слушам, сър! — отвърна Кип. Влезе в строя, хвърли бърз поглед към Карис, огледа се още веднъж за Лив, но не я видя, а после се затича заедно с войниците към града, изстрелите и проблясъците на магия.

Гавин изправи рамене и се обърна към обвинителите си. Коридор в Травертиновия дворец. Не беше точно мястото, което би избрал, за да умре, но предполагаше, че е по-добро от някоя тъмница. „По-добро от онова, което дадох на теб, Гавин.“ Поне можеше да го посрещне с достойнство.

— Какво искате? — попита той.

— Знаем какво правите — каза Юсеф Теп. — Господине. — „Господине“ дойде със закъснение. При Пурпурния мечок винаги беше така.

Самила Сайех излезе напред и докосна месестата ръка на Юсеф.

— Дойдохме заедно, за да те спрем, Гавин Гайл.

— И как смятате да го направите? — попита Гавин.

— Като се предложим за доброволци.

А? Гавин се спря тъкмо преди да притегли всичко, което може. Опита се да не позволи на идиотското объркване да проличи на лицето му.

— Това е благородно, лорд Призма, но не е мъдро.

Какво? Е, понякога, като не знаеш за какво, по дяволите, говори някой, най-доброто, което можеш да направиш, е да се преструваш.

— Не знам за какво говориш, по дяволите — каза Гавин. Опа!

— Освобождението е най-святият момент в живота на един притеглящ — отвърна Самила. — Ти се опитваш да ни го запазиш. И сме ти благодарни за това. Но ние сме воини. Всички сме се били във войната. Готови сме пак да се бием.

— Аз ще умра днес — каза Юсеф. — Мой дълг е да сложа край на живота си и го приемам. Но не мога да изтърпя всички тия приказки за Оролам това, Оролам онова. Предпочитам да си отида в битка.

— Лорд Призма — рече Самила Сайех, — трябва да удържим града достатъчно дълго, за да могат всички да го напуснат. Защитата на стените е смъртна присъда. Защо не я възложиш на нас? Ние така или иначе сме мъртви.