Пирамидата бе по-висока от Карис. Главите, които увенчаваха върха и?, бяха детски: бузести момченца и момиченца с панделки в косите.

Карис не повърна. В гледката имаше нещо, което просто я остави студена. Децата бяха толкова малки, че биха могли да са нейни. Откри, че брои главите. Четирийсет и пет в основата, а пирамидата беше колкото широка, толкова и висока, построена с математическа прецизност. Детските глави бяха по-малки, освен това нямаше начин да се каже дали вътрешността на пирамидата също се състои от глави, или те са наредени върху нещо друго. Пръстите на Карис се разшаваха, докато прехвърляше наляво-надясно мънистата на умственото си сметало.

Ако пирамидата се състоеше само от глави, значи трябваше да са поне хиляда.

Побиха я студени тръпки, предвестник на повръщането. Тя извърна очи. „Ти си шпионка, Карис. Трябва да узнаеш всичко важно.“ Като дишаше бавно и дълбоко, тя огледа долния край на пирамидата, после се взря отстрани в едно от лицата. То бе покрито с множество слоеве разноцветен луксин. Крал Гарадул искаше това да издържи с години. Човек можеше да нападне пирамидата с ковашки чук и може би дори би успял да я спука, но не и да я разбие. Нямаше начин да се погребат тези глави или да се премахне този зловещ паметник.

Демонстрираното умение означаваше, че крал Гарадул има достъп до сериозен брой даровити и умели притеглящи. Лоши новини. Карис бе чула Гавин да изразява убеждението си, че крал Гарадул основава псевдо-Хромарий, в който да обучава собствените си магове, далеч от надзора на Хромария. Това тук бе доста силно доказателство за правотата му.

— Мръсник! — процеди Карис. Не беше сигурна дали говори за Гарадул, или за Гавин. Наистина глупаво от нейна страна. Взираше се в купчина глави и се ядосваше колкото на чудовището, което го е заповядало, толкова и на Гавин. Защото той бе спал с някаква пачавра по време на войната?

Колкото и безумно да беше, дори след големия пожар, съсипал целия и? живот и погубил братята и?, по онова време Карис сериозно се бе изкушавала да мине на страната на Дазен. Пък макар и само за да чуе неговата гледна точка за станалото. Може би Гавин бе знаел.

Или може би точно угризенията заради незаконната му връзка го бяха накарали да развали годежа им веднага след войната.

„Е, хубаво де, изневерил ти. Добре дошла в общата съдба на жените, които обичат велики мъже. Откъде знаеш, може това да е била само една нощ на слабост в навечерието на последната битка — някаква красавица се е хвърлила в обятията му и той един-единствен път не е отказал.

Да бе. А може и всяка нощ да е била нощ на слабост.

Това е било преди години, Карис. Преди години! Как се държеше Гавин през всичкото време след войната?

Освен че развали годежа ни и ме остави без нищо?

Как се държеше с мен през последните петнайсет години?

Прилично. Проклет да е! Като изключим лъжите и тайните. Какво каза одеве? «Не очаквам от теб да разбереш или дори да ми повярваш, но онова, което пише в бележката, не е вярно, кълна ти се».“

Нещо в тези думи я човъркаше. Защо му е да утежнява лъжата?

Вятърът смени посоката си и понесе дим над открития площад. Карис се закашля, очите и? лютяха. Но точно когато кашлицата и? спря, и? се стори, че чу пукане.

После още едно, а миг по-късно, само на пресечка оттам, някакъв комин се срути върху овъглените останки от къща. Зората бе червена — игра на дима и светлината, не някакво небесно огледало на всичката кръв, пролята тук.

Карис се зае да претърси селото за оцелели и да оцени пораженията. „Прави каквото е редно, каквото ти е пред очите.“ Селото не бе изгоряло лесно. Сградите бяха от камък, макар и с дървени подпори, а дърветата — зелени или благодарение на изкуствено напояване (реката минаваше право през селото), или защото корените им стигаха надълбоко. Но всяка сграда в центъра бе изгоряла до основи. Това означаваше червени притеглящи.

Сигурно бяха обиколили всички сгради, пръскайки по гредите червен луксин.

Цели два часа Карис се катереше по отломките, засипали улиците, а понякога и? се налагаше и да заобикаля. Уви лицето си с мокър парцал, но главата и? пак се замая и кашляше често. Не откри нищо освен още трупове и няколко тъжни кучета. Всичкият добитък беше отведен. Църквата се бе превърнала в сцена на малка битка. Тялото на един луксиат лежеше, обезглавено като останалите, пред портите и?. Карис си го представи как заклеймява войниците отвън в опит да защити членовете на своето паство, които са потърсили убежище между стените на църквата. Вътре откри овощарски ножици, брадва, ножове, два сатъра и един счупен меч, както и обезглавени тела. И засъхнала, обгоряла кръв навсякъде. Гредите бяха опърлени, но не се бяха подпалили. Или заради непохватно притегляне, или заради религиозен страх, или пък защото гредите от твърдо дърво, внесени от пустините на Южен Аташ, бяха стари и дебели.

Но скамейките и телата бяха изгорели. Карис се чувстваше замаяна — може би заради вдишания дим или защото вече свикваше с гледките на смърт и страдания. В дъното на църквата, зад стълбите, намери младо семейство: баща, увил ръце около майката, която бе гушнала детенце. Войниците не ги бяха намерили. Тримата бяха умрели в обятията си, задушени от дима. Карис ги провери внимателно, търсеше и най-слабото пърхане на живот по шиите им. Бащата — мъртъв. Майката, момиче на по-малко от двайсет години — мъртва. Накрая Карис взе в ръце повитото бебе, момченце. Прошепна под нос молитва. Но Оролам се оказа глух за нея — в мъничките гърди нямаше живот.

Карис се олюля. Трябваше да се махне оттук. Остави мъртвото бебе на най-близката маса — и чак после видя, че това е олтарът. Заклатушка се по пътеката между димящите скамейки и към ужасите пред очите и? се присъединиха образи от друго време, друго принесено в жертва бебе.

Почти бе излязла, когато подът пропадна.

— Трябва да направиш някои избори, Кип — каза Гавин.

Доколкото Кип можеше да определи, бе прекарал в безсъзнание само секунди, най-много минута. Все още бе тъмно, звездите грееха ярко над главата му, а огънят още не бе опърлил дрехите му, въпреки че лежеше почти до него. Задушаващата маска от червен луксин я нямаше, макар че върху кожата му бе останал лек слой прах, груб и боцкащ.

— Ще те убия! — каза Кип. Не можеше да вярва на никого. Всички бяха лъжци. Всички се грижеха само за себе си. Страхът се надигна и както се случваше понякога, това разпали гнева му — пламенен, буен и неконтролируем. Той седна, впил очи в лицето на Призмата. Мъжът го изгледа хладно, без помен от извинение, просто любопитен какво ще направи Кип, без да обръща внимание на думите му. Кип се зачуди дали би могъл да притегли гигантски зелени шипове от огъня и да го прободе.

„Кип, бъди разумен. Намираш се Оролам знае къде и ще убиеш водача си? И защо? Защото не ти търпи цупенето?

Това не беше опит да те убие, Кип, а урок.“

Кип потрепери. Наистина си бе мислил, че Гавин ще го убие. И точно в това беше смисълът. Той не бе оставил на Гавин друг избор, освен да му покаже, че не може да бъде разиграван, не и от дете. Беше не само голям мъж, но и по-умен, по-твърд, по-опитен — настояваше за уважение.

И това изглеждаше… уместно.

Тази мисъл обаче не спря треперенето на Кип. Макар и само за няколко секунди, той наистина бе мислил, че умира — и нямаше какво да направи. Но този човек пред него беше единственият, който можеше да му покаже как никога вече да не е безсилен. Единственият, който можеше да го научи как да отмъсти за майка си и за Ректън. А Кип смяташе да мълчи просто на инат?

С цялото достойнство, което успя да събере, той седна отново на пъна. Коленете му трепереха, но все пак успя да седне, без да се унижи още повече.

— Извинявай — промърмори и извърна очи. Прочисти гърло, та гласът му да не звучи като квичене. — Какви избори?

Личеше си, че Гавин е малко изненадан, но и доволен, че Кип не се противи. Все пак подмина темата.