Карис преглътна и потръпна от ярост и може би от малко страх. Във всичко, казано от него, имаше някаква извратена логика, но тя бе видяла телата. Кръвта. Купчината от глави.

— Както исках да кажа преди малко… — почна крал Гарадул, пое си дълбоко дъх, явно за да преодолее нервността си, и продължи: — Ти си много хубаво момиче, но въпреки всички истории си просто едно хубаво момиче. Само че, за моя голяма радост и изненада, си една от малкото жени, които стават все по-красиви с възрастта. На трийсет изглеждаш по-добре, отколкото на двайсет, и не бих се изненадал, ако на четирийсет изглеждаш по-добре отсега. Разбира се, сигурен съм, че за това допринася фактът, че не си натръшкала десетина деца. Повечето хубави момичета успяват да си намерят съпруг преди тази възраст, но пък на харизан кон зъбите не се гледат.

Истински чаровник. Какъв му беше проблемът на крал Гарадул, нима просто изтърсваше всичко, което се зароди в идиотската му глава?

— Наистина имаш лице, което да вдъхновява поетите. Това обаче — той посочи неясно към нея и тя не бе сигурна кое има предвид, — това трябва да се промени. Имаш рамене като на мъж. — Копеле! Откъде знаеше колко мрази Карис раменете си? Когато модата бе такава, че можеше да ги скрие, изпъкваха бицепсите и?, и обратното. Той бе казал същото, което си повтаряше тя поне веднъж седмично: имам рамене на мъж. Но кралят не беше свършил. — Задникът ти е като на десетгодишно момченце. Може би е заради роклята. Да се надяваме. И гърдите ти. Прекрасните ти някога гърди. Какво е станало с тях? Бяха по-големи, когато беше на петнайсет! Обучението ти приключва сега. Ще ти позволя да се върнеш към танците и язденето, когато вече не приличаш на гладуващ пигмей от Тъмната гора.

— Няма да се задържа тук толкова дълго — каза Карис. Намръщи се. Да не би току-що да бе признала, че прилича на гладуващ пигмей?

— Карис, скъпа. Чаках те петнайсет години. И независимо дали го знаеш, или не, ти също си ме чакала. Ние двамата не се задоволяваме с друго освен с най-доброто. Иначе защо ще сме още неженени? Така че можем да почакаме още няколко месеца. Ще дойда да те видя, когато роклята ти е готова. — Озърна се. — Ах, да, забелязах също, че тук няма с какво да се развличаш. Сигурно ти е скучно. За една жена е добре да се усъвършенства в изкуствата. Ще наредя да ти донесат псантрията на майка ми. На това свириш, нали?

Усмихна се и излезе.

Най-лошото от всичко бе, че Карис наистина се чувстваше благодарна. Мъничко. Копелето му с копеле!

Кип и Лив спряха пред охраняващите асансьора черногвардейци и Лив каза:

— Трябва да видим Призмата.

— Кои сте вие? — попита единият. Беше нисък, разбира се, париец, и набит. Погледна Кип. — Аха, ти си копе… — Изкашля се. — Племенникът на Призмата.

— Да, аз съм копелето му — рече ядосано Кип. — Трябва да го видим веднага.

Черногвардеецът погледна към своя съотечественик, който бе също толкова мускулест като него, но се извисяваше като кула.

— Не сме получили заповеди как Призмата иска да се отнасяме с… племенника му — каза той.

— Той си легна преди няма и двайсет минути — обади се другият. — След като будува цяла нощ.

— Въпросът е спешен — каза Лив.

Те не се трогнаха, само на лицата им се прокрадна някаква досада, сякаш си мислеха: „Кое, по дяволите, е това момиче?“

— Някой току-що се опита да ме убие — каза Кип.

— Късак, извикай командира — рече високият. „Късак“ ли? Дали името на ниския страж наистина бе Късак? Тъй като и двамата черногвардейци бяха парийци, които традиционно имаха описателни имена като Железни, Кип нямаше представа дали това е прякор, или истинското му име.

— Той пое третата смяна снощи — рече Късака и присви устни.

— Късак! — Мъжът прибегна към старшинството си.

— Добре де, добре. Отивам.

Късака тръгна, а по-високият черногвардеец се обърна и почука на вратата — три пъти, пауза, два пъти. След пет секунди го повтори.

Една робиня отвори кажи-речи още преди да е довършил чукането. Беше хубава жена със смущаващо бледата кожа и червената коса на Кървава горянка. Въпреки ранния час и тъмнината в стаята зад нея бе напълно облечена и бдителна.

— Марисия — каза Лив. — Така се радвам да те видя пак. — Гласът и? не прозвуча съвсем искрено.

Робинята също не изглеждаше особено доволна да види Лив. Кип се зачуди защо тогава Лив я нарича по име. Мислеше, че това следва да се прави само с роби, с които си в приятелски отношения.

От дълбините на стаята се разнесе гласът на Гавин, дълбок и дрезгав, сънен.

— Ъммм, само момент да… — Каквото и друго да каза, то бе заглушено от възглавниците. Миг по-късно прозорците се отвориха с трясък и от всички страни бликна светлина, която почти ги заслепи и предизвика гръмкото стенание на седящия в леглото си лорд Призма.

— Гениална магия! — възкликна Лив. — Виж това, Кип! — И посочи една тъмна лилаво-черна ивица стъкло покрай стъклените стени, които ограждаха цялата стая.

— Какво… Забрави ли защо сме тук? — попита Кип.

— О, извинявай.

Гавин се взираше в тях с присвити очи.

— Марисия, кафе, ако обичаш.

Жената кимна и каза:

— Първият гардероб, третият рафт отляво. — После излезе.

— Кафето е в гардероба? — попита Гавин. — Кой слага кафето… и защо не ми сервираш? — Вратата се затвори след нея. — И къде е любимата ми риза… ох, в гардероба. Проклета жена.

— Явно сутрин е истинско слънчице — промърмори под нос Лив.

Кип прихна, преди да успее да се сдържи.

Гавин бе свел поглед, сякаш се чувстваше в безизходица, но сега го стрелна с очи и каза:

— Дано да е нещо важно.

Отметна завивките и тръгна към гардероба. Беше съвсем гол.

Кип бе виждал мускулестите ръце на Гавин и знаеше, че баща му е атлетичен, но гледката на цялото му тяло предизвика у него истинско благоговение и в същото време му подейства като плесница в лицето. Раменете на Кип бяха широки колкото тези на Гавин, а и обиколката на ръцете му вероятно бе същата, но дори сега — не след физическо натоварване, не издути от тежък труд, а сега, след сън — тялото на Гавин бе само гъвкави мускули, преливащи един в друг, без нито помен от мекота където и да било.

Явно пътуването със скулове и плъзгуни из целите Седем сатрапии се отразяваше така на човек.

„Как съм успял аз да се пръкна от него?“

Изведнъж осъзна, че Лив е зяпнала Призмата с отворена уста. Не извръщаше очи дори когато на Гавин му се наложи да потършува из гардероба.

— Лив — изсъска Кип.

— Какво? — попита тя и отклони поглед с пламнали бузи. — Той е Призмата. Всъщност мой религиозен дълг е да му отдавам цялото си внимание.

Гавин, който сякаш изобщо не забелязваше присъствието им, грабна някакви дрехи и без да поглежда към тях, каза:

— Ана, грубо е да зяпаш хората.

Лив се изчерви още повече и се присви ужасено.

— Тя се казва Лив — обади се Кип.

— Знам. А сега, какво има? — попита Гавин, докато навличаше ослепително бяла копринена риза със златист кант.

Вратата се отвори и влязоха Марисия и командир Железни. Железни спря на прага, а Марисия се приближи с поднос, на който имаше сребърен сервиз и три чаши. Наля от тъмната гъста димяща течност в една и я подаде на Гавин, чиито панталони и ръкави още не бяха вързани.

— Командире? Кип? — попита Гавин и посочи другите две чаши. — Мисля, че Лив вече е достатъчно будна.

Лив изглеждаше така, сякаш и? се иска да се провали вдън земя. Кип се ухили.

Железни си наля кафе, а Марисия се зае с обличането на Гавин. Кип също взе една чаша. Но ръцете му трепереха толкова силно, че изобщо не бе в състояние да си налее.

— Някой се опита да ме хвърли от балкона — каза той.

Думите придадоха реалност на случилото се. Само преди миг той се шегуваше с Лив, мислеше си колко не прилича на баща си и се хилеше, когато той я засрами. Сега осъзнаването колко близо е бил до смъртта се стовари върху него с цялата си тежест. Можеше да се види как пада, безпомощен като в някакъв кошмар, а после тялото му се пръсва като сочно гроздово зърно.