Лив изчезна в съседната стая. Кип усети някаква буца в гърлото си. Още не и? бе казал нищо за баща и?, но усещаше как въпросът натежава между тях. Лив се върна с леген вода, от която се вдигаше пара, гъба и дебела кърпа. Остави ги, седна на един стол и се извърна настрани.

— Нали не възразяваш да седя тук и да си бъбрим, докато се миеш? Няма да се обръщам, кълна се.

— Ъъъ. — Разбира се, че възразяваше. Тя щеше да се обърне, докато е полугол, и да избяга с писъци от стаята, в името на Оролам. Едно е някой да знае, че си дебел, но съвсем друго да види тлъстините ти. Но в същото време той бе неин гостенин и тя не бе поискала от него нищо друго. А той се държеше грубо.

— Е, Кип… как е баща ми? Не си казал нищо за работите у дома.

За един дълъг миг Кип не можа да отрони и дума. „Просто почвай да говориш, Кип. Започнеш ли, ще си в състояние да и? кажеш всичко.“

— Въздишаш — каза Лив. — Нещо не е наред ли?

— Нали помниш как сатрапът всяка година пращаше вестоносци до Ректън, за да иска набор за войската?

— Да? — Гласът на Лив се повиши по-скоро от загриженост, отколкото за да зададе въпрос.

— Можеш да се обърнеш. Не съм гол.

Тя се обърна.

— Когато синът на сатрап Гарадул, Раск, взе властта, се обяви за крал. Прати нов вестоносец. Селото пак го отпрати с празни ръце, затова кралят реши да ни направи пример за назидание. — Кип си пое дълбоко дъх. — Избиха всички, Лив. Само аз се измъкнах.

— А баща ми? Какво стана с баща ми?

— Той се опита да спаси хората. Но, Лив, те бяха обкръжили селото. Никой не се измъкна.

— Ти си се измъкнал. — Тя не му вярваше: виждаше се по лицето и?.

— Имах късмет.

— Баща ми е един от най-талантливите притеглящи на своето поколение. Не ми казвай, че ти си се измъкнал, а той не е могъл.

— Те имаха притеглящи и Огледалци, Лив. Видях ги как настигнаха и избиха семейство Делклара. Всичките. Всичко гореше. Видях как умират Овен, Иза и Сансон. Видях как умира майка ми.

— Не ми пука за твоята майка наркоманка. Говоря за баща си! Не ми казвай, че е мъртъв. Защото не е, проклет да си. Не е!

Лив изхвърча от стаята и затръшна вратата.

Кип се взря в затворената врата. Раменете му бяха увиснали, а в очите му имаше сълзи. Дори не знаеше откъде са се взели.

„Седем години, седем велики цели, Гавин.“

Гавин вдигна дясната си ръка и започна да брои пръстите, като притегляше поред всеки цвят: допря палеца до кутрето, после до безименния пръст, средния пръст, показалеца, отново средния пръст, безименния пръст, кутрето. Седем цвята, от подчервено до надвиолетово, като при всеки изпитваше част от свързаната с него емоция.

„В името на Оролам, аз съм Призмата. Аз съм съвършеният човек. Господар на всички цветове. В разцвета на силите си. По-силен от всяка Призма, която днешните хора помнят. Може би най-силният от стотици години.“ Повечето Призми бяха живели само седем години след възкачването си. Само четирима бяха изкарали по двайсет и една. Винаги кратни на седем — разбира се, можеха да бъдат убити или да умрат по естествени причини, но никой не прегаряше, освен на кратните години. Гавин бе изкарал до шестнайсет, значи му оставаха поне още пет. Всъщност ако някой бе способен да издържи над двайсет и една, това щеше да е той. Чувстваше се силен. Силен и с по-добър контрол над цветовете, отколкото през целия си живот.

Разбира се, можеше всичко това да е илюзия. Той бе необикновен и в други отношения; току-виж се гътне и умре още утре.

При тази мисъл пак усети познатото стягане в гърдите. Не се боеше от смъртта, но се боеше да не умре, преди да е постигнал целите си.

Стоеше пред покоите на баща си в Кулата на Призмата. Робът на баща му — Гавин знаеше, че се казва Гринуди, макар че бе невъзпитано да използваш името на роб, ако той сам не ти го е казал — го чакаше: държеше вратата отворена. Това бе врата към мрака в повече от един смисъл. Остра болка проряза гърдите на Гавин. Трудно му беше да диша.

Андрос Гайл не знаеше, че Гавин не е Гавин. Не знаеше, че по-големият му син гние в дълбините на Хромария. Мислеше, че Дазен е мъртъв, и никога не бе показал особено безпокойство, камо ли съжаление. Изменниците трябва да бъдат премахвани и никога повече да не се говори за тях.

— Лорд Призма? — рече робът.

Гавин изтръска последните остатъци луксин от пръстите си. Смолистата миризма, която го лъхна, не го успокои много.

В стаята на Андрос Гайл се поддържаше пълен мрак. Дебели кадифени завеси закриваха прозорците, също такива бяха окачени на няколко слоя и по стените. На входа бе изградено преддверие, така че светлината от коридора да не влиза заедно с малкото му посетители. Гавин притегли надвиолетова светлина и влезе в преддверието.

Гринуди затвори вратата след тях. Гавин събра в дланта си малка топка надвиолетово, притеглено несъвършено, за да е нестабилно. Тази нестабилност го караше да се разпада бавно на светлина от собствения си спектър. За надвиолетов притеглящ това бе все едно да носиш факла, чиято светлина е невидима за всеки друг. Нито Гринуди, нито Андрос бяха надвиолетови, така че Гавин можеше да използва колкото си иска от призрачната светлина.

Пред очите му Гринуди затисна с тежка възглавница тясната пролука под вратата зад тях. Поспря се, изчаквайки очите му да свикнат с мрака. Той не бе притеглящ, така че не можеше да контролира очите си директно. В мрака на един тъмен — тоест непритеглящ — му бе нужен поне половин час, за да постигне пълната си чувствителност към светлина. Повечето притеглящи можеха да го правят за десет минути поради дългото време, което прекарваха, настроени към светлината. Някои можеха да постигнат пълна чувствителност за секунди. Но Гринуди не се опитваше да вижда — бе запаметил плана на стаята още преди години; просто се уверяваше, че няма да пропусне никаква светлина в покоите на Върховния господар Гайл. След като остана доволен, най-сетне отвори вратата.

Гавин се зарадва, че държи надвиолетовото. Като всички притеглящи, го бяха учили да не разчита на цветовете, за да променя настроенията си. И като повечето, често не успяваше. Това бе особено голямо изкушение за полихромите. Съществуваше цвят за всяко чувство или за противодействие на всяко чувство. Ето сега например. Използването на надвиолетовия спектър бе придружено от чувство за откъснатост, отчуждаване. Това понякога му се струваше иронично, дори цинично. И винаги беше все едно гледа на себе си отгоре.

„Ти си Призмата, а се страхуваш от един старец.“

В надвиолетовата светлина Гавин видя баща си: седеше в тапициран стол с висока облегалка, обърнат към закрития и закован с дъски прозорец.

Някога Андрос Гайл бе висок здравеняк. Сега сякаш цялата маса се бе смъкнала от широките му плещи, за да образува коремче. Не беше дебел — просто теглото му се бе събрало в търбуха му. Ръцете и краката му бяха изтънели от годините, прекарани почти неизменно в този стол; на шейсет и пет кожата му бе провиснала и покрита с петна.

— Синко, колко мило, че реши да ме посетиш. Старите хора се чувстват самотни.

— Съжалявам, татко. Бялата постоянно ме товари с работа.

— Не бива да си толкова търпелив с тази кучка. Би трябвало да уредиш дъртата да се присъедини към Освобождението тази година.

Гавин подмина думите му без коментар. Това беше техен отдавнашен спор. Бялата говореше същите неща за Андрос, макар и не с такова презрение. Гавин седна до баща си и го огледа в призрачната надвиолетова светлина.

Въпреки абсолютния мрак в стаята Андрос Гайл носеше Черни очила, залепени плътно върху орбитите му. Гавин не можеше да си представи какво е да живееш в пълен мрак. Не бе причинил това дори и на брат си. Андрос Гайл беше полихром в спектъра от жълто до подчервено. Подобно на много други притеглящи по време на Войната на Лъжепризмата, той се бе насилвал до границата на възможностите си. И отвъд нея. Сражаваше се, естествено, за по-големия си син. И от използване на прекалено много магия накрая бе унищожил защитите на тялото си срещу нея. След войната обаче, когато много притеглящи приеха Освобождението, Андрос вместо това се бе оттеглил в тези стаи. Когато Гавин за пръв път дойде да го види тук, на прозорците имаше сини филтри. Тъй като собствената му сила се намираше в другия край на спектъра, Андрос се чувстваше в безопасност на синята светлина. Но по-късно лекарите му казаха, че има нужда от пълен мрак, ако иска да продължи да се бори с цветовете. Щом вземаше такива крайни мерки, трябваше да е наистина много близо до ръба.