— Какво искате да направим, лорд Призма?

Питаше, разбира се, дали да се бият, или да се евакуират.

— Искам да убия Раск Гарадул.

Корван не каза нищо, не отиде да заповяда покушение или нещо друго също толкова глупаво.

Проклет да е, но бащата на Гавин бе предрекъл дори това. „Ако загубиш града, убий Раск Гарадул“, беше казал Андрос Гайл. Тъй като се чувстваше сигурен, че може да спаси града, Гавин не бе пратил убийци. Трябваше да направи и двете. Но вече бе късно за това, освен ако утре Раск не го щурмуваше също толкова глупаво като вчера.

Гавин отвори уста, но думите не искаха да излязат. Той се изкашля в опит да се отърве от вкуса на провала.

— Аз ще помогна, колкото мога, докато изпълнявам религиозните си задължения, но… — Изкашля се пак. „Седем години, седем велики цели. За първи път се опитах да направя нещо добро.“ — Провалих се, Корван. Заповядай евакуация.

Ако се съдеше по студения въздух, беше доста след полунощ, когато го изведоха през някаква порта. Налагаше му се да съди по температурата, защото на очите му имаше превръзка, на главата му — торба, около шията му — примка, а ръцете му бяха вързани зад гърба.

Един от придружаващите го стражи ругаеше тихо, но неспирно, смаян от нещо, което явно се наричаше „стената Ярка вода“. Минаха оттам бавно, като спираха и тръгваха пак, а някакъв глас лаеше по военному:

— Стига сте стояли там и сте си бъркали в задниците! Влизайте навътре в лагера. Пречите на всички останали.

Кип чу плющене на камшик, рязко като пистолетен изстрел, и опашката потегли отново.

Последните два дни беше все така. Кип се бе събудил в мрак — мрак, който се оказа, че се дължи на превръзка върху очите му, — и с ръце вързани към тялото. Когато се помъчи да я свали, дойдоха някакви мъже. Свалиха превръзката и единият се взря в очите му, разтваряйки ги грубо с пръсти, после ги вързаха отново. Лявата ръка го болеше адски. През първия ден — ако беше само един — му бяха сложили във виното нещо гадно, което притъпяваше болката и сетивата му.

Бяха го завели да види лорд Всецветни, като му спряха упойващото вино, за да е с ясен разсъдък, но така и не му махнаха превръзката. Седяха часове в една палатка, изпълнена с множество гласове, докато Кип тънеше в страдания, а после си тръгнаха. Явно лордът бе прекалено зает, за да го приеме.

След известно време Кип чу пазачите му да спорят. Един умен човек би измислил начин да се възползва от разногласията им. Кип просто стоеше кротко и се чудеше кога ще му дадат следващата упойка. Ръката му пулсираше.

Предадоха го на някой друг — буквално прехвърлиха в негови ръце примката около шията му.

— Няма ли да му дадеш от маковото вино? — попита единият пазач.

— Защо да хабим хубавото вино за един лош шишко? — рече другият. — Предпочитам да си го пия сам.

— Уф, вкусът му е отвратителен — промърмори първият. Кип беше напълно съгласен с него.

— Не го пия заради вкуса — отвърна със смях пазачът. Кип беше съгласен и с това. — Да вървим. Видях някакви жени там по-назад. С твоя чар и моето маково вино… — И се засмя пак.

Дръпнаха Кип в някакъв фургон. Той се препъна по стъпалата и примката едва не го удуши, но все пак успя да седне. Вратата се затръшна.

Някой охлаби примката му, свали я, смъкна качулката му, а после и превръзката на очите.

— Кип? — попита жената.

Кип премигна. Макар че светлината във виолетовата стая бе мъждива, след два дни в пълен мрак очите му се насълзиха. Но през сълзите си успя да различи лицето на Карис Белодъб.

— Карис? — попита той. Глупав въпрос. „Разбира се, че е тя, нали ти е пред очите, идиот такъв?“

— Кип, какво правиш тук?

— Дойдох да те спася — каза той. После се засмя.

— Кип, колко маково вино ти дадоха?

Бяха минали часове, откакто бе получил последното вино, но той само се засмя още по-силно.

Карис отведе Кип до сламеника си. Той заспа моментално. Тя се взираше в него. Една сурова, гадна част от нея искаше да го мрази.

„Синът ми трябва да е на неговите години. По дяволите, Кип би могъл да е моят син. Има сини очи, а баба ми беше парийка.

Какво, да не мислиш, че кафявата кожа и къдравата коса се предават през поколение? Като близнаците?“

Разтърка лицето си. Това беше празна фантазия и тя го знаеше. Синът, когото бе изоставила, беше брат на Кип, но всякакви прилики помежду им щяха да се дължат на общия им баща, Гавин. Той пък им беше един баща — и на двамата!

Трябваше да се измъкне оттук. Мислеше прекалено много.

Гледаше спящия Кип, виждаше чертите на Гайл във формата на челото и носа му и не можеше дори да назове чувствата, които изпитваше.

Накрая го зави с одеялото си.

Гавин успя някак си да издържи обедните ритуали и да оцелее. Луксиатът, напълно добронамерен млад зелен, през цялото време трепереше като лист. Гаристън не беше точно първокласно назначение, така че без съмнение младежът не бе очаквал някога дори да зърне Призмата, камо ли да го срещне, а пък камо ли да отговаря за провеждането на Слънцедневния ритуал заедно с него. Избутаха го някак си, като на два-три пъти Гавин подсказа репликите на младежа. Всичко отне час и половина — и то при положение, че Гавин съкрати списъка, когато молеше Оролам да благослови всеки благородник в Седемте сатрапии и всеки чиновник в Хромария.

— Ако дори Оролам не може да им запомни имената, значи може би не са чак толкова важни, а? — каза на луксиата, което накара младежа да зяпне.

Докато успее да се измъкне, стана ранен следобед. „Измъкването“ му беше относително, разбира се. Придружаваха го дузина черногвардейци, секретар, четирима вестоносци и дузина градски стражи. Той се отправи към пристанището.

Там намери Корван да командва вещо бъркотията. Тълпата не бе толкова голяма, колкото предполагаше. Може би хората се надяваха, че Гавин ще ги спаси. Може би след като го бяха видели да построява невъзможна стена смятаха, че силите му са безгранични. Може би някои просто съблюдаваха стриктно религиозните обичаи — в този най-свят ден трябваше да се върши само най-наложителната работа.

„Хубаво, че оцеляването не се брои за най-наложително.“

Много благородници сключваха бартер с корабните капитани. На палубите бяха струпани купища ценности — навити гоблени, които сигурно бяха висели в големите зали на фамилиите, варакосани мебели, предмети на изкуството, лабиринт от сандъци, натъпкани с Оролам знае какво.

— Лорд Призма — каза генерал Данавис. — Идвате точно навреме.

„Което означава, че се каниш да ми прехвърлиш някое наистина неприятно задължение.“

— Вчера заповядах никой кораб да не напуска пристанището, за да можем да ги използваме, ако се наложи евакуация. Обявих, че неподчинението ще означава конфискация на кораба и смърт за този, който го е наел.

Присъдата бе сурова, но войната изискваше сурови присъди. Всеки, който откараше кораб от града, обричаше на смърт десетки хора, ако Гаристън бъде превзет и започне клане. Проблемът със суровите присъди бе, че винаги някой се опитва да докаже, че блъфираш — веднъж и за последно.

— Кой е? — попита Гавин. Струваше му се, че вече знае.

— Губернатор Красос. Хората му стреляли срещу черногвардейците, които отишли да ги спрат.

Черногвардейци ли? Как бе успял Корван да ги накара да се подчинят на заповед от типа „доведете ми оня пленник“?

— Има ли ранени?

— Не, лорд Призма.

— Той тук ли е? — попита Гавин. Трябваше да се махне от пристанището. Антуражът му пречеше на движението на хората на Корван по улицата и блокираше достъпа до кейовете. Но не можеше да се отклони от това задължение. По-добре беше да се справяш с такива неща по начин, който утвърждава тежестта на закона, но най-добре беше да се справяш с тях бързо, преди други да са нарушили същия закон и да ти се наложи да убиеш повече хора. Когато пясъкът в часовника изтича, забавеното правосъдие е също толкова лошо като липсата на правосъдие. — Докарай и моряците и товара, който е носил — каза тихо Гавин на Корван.